Ю Несбьо
Снежния човек (7)

Седма глава
Неогласена статистика

Ден трети

Анемичната сутрешна светлина се просмукваше едва-едва между щорите в кабинета на главния полицейски инспектор и се полепяше по двете лица вътре като сива мембрана. Началник Хаген слушаше Хари намръщен. Над гъстите му черни вежди, сраснали се в обща дълга линия над очите, се бе образувала бръчка. На малък постамент върху голямото му бюро стоеше бяла кост от малък човешки пръст, принадлежал според надписа на японския батальонен командир Йошито Ясуда. Докато работел в Армейската офицерска школа, Гюнар Хаген изнасял лекции за кутрето на Ясуда: командирът отрязал доброволно малкия си пръст под погледа на войниците си по време на отстъплението от Бирма през 1944. Само преди година върнаха Хаген при някогашния му работодател — полицията — и го назначиха за началник на Отдела за борба с насилието. Тъй като оттогава изтече много вода, Хаген слушаше сравнително търпеливо, докато старши инспектор Хуле му докладваше по темата „изчезнали лица“.

— Всяка година постъпват повече от шестстотин сигнала за изчезнали само на територията на Осло. Повечето се появяват след броени часове. Почти няма случаи на изчезнали за по-дълго от няколко денонощия.

Хаген потърка с пръст косъмчетата над носа си: тяхна именно беше заслугата за срастването на двете му вежди. Мислеше за предстоящото съвещание в кабинета на шефа на Главното управление. Щяха да обсъждат орязването на бюджета.

— Изчезналите са предимно от заведения за психично болни или за възрастни хора с деменция — продължи Хари. — Има и случаи на избягали в Копенхаген или самоубийци. Те също не остават в неизвестност дълго: или се появяват в пасажерските списъци на летището, или засичаме, че са изтеглили пари от банкомат, или телата им изплуват на някой бряг.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гюнар Хаген и си погледна часовника.

— Това — отвърна Хари и подхвърли жълта папка, която плесна шумно върху бюрото на началника.

Хаген се наведе напред и прехвърли листовете, закрепени с телбод.

— Впечатлен съм, Хари. Досега не съм забелязал да подготвяш доклади с удоволствие.

— Докладът е на Скаре — уточни Хари. — Заключението обаче е мое и смятам да ви го поднеса в устна форма.

— По-накратко, ако обичаш.

Хари заби поглед в отпуснатите си ръце. Бе опънал дългите си крака пред стола. Пое си дъх. Знаеше, че каже ли го веднъж на глас, няма връщане назад.

— Броят на изчезналите е смущаващо голям.

Дясната половина от общата вежда на Хаген се вдигна.

— В смисъл?

— Ще намерите данните на шеста страница. Статистика за жените на възраст межди двайсет и пет и петдесет, потънали в неизвестност от 1995-а до днес, без да са открити. Допитах се до Отдела за издирване на изчезнали лица и оттам потвърдиха, че броят на тези жени е прекалено голям.

— Сравнен с какво?

— С минали години. Със статистиката в Дания и Швеция. Сравнен с изчезналите лица от други групи на населението. Очевидно се налага изводът, че сред лицата в неизвестност преобладават омъжени жени.

— Днес представителките на нежния пол са по-самостоятелни от преди — напомни Хаген. — Някои жени напускат семействата си и започват нов живот, например заминават за чужбина с друг мъж. От статистическите данни не можеш да добиеш представа за причината защо толкова много жени се водят безследно изчезнали. Какво ще кажеш?

— И датчанките, и шведките са се еманципирали с годините, шефе, но там случаите на безследно изчезнали са значително по-малко.

— Ако цифрите действително говорят за тревожна тенденция, защо никой досега не го е забелязал?

— Защото докладът на Скаре обхваща цялата страна, а полицейските управления имат практиката да следят само случаите в собствения си район. И вие разполагате със списък на изчезналите лица за последните петдесет години в цялата страна, който съдържа хиляда и осемстотин имена, но той обхваща и хора, изчезнали при корабокрушение или злополука като например при преобръщането на норвежката нефтена платформа „Александър Шилан“. Искам да подчертая, че досега никой не си е направил труда да следи има ли закономерност в случаите на потънали в неизвестност в цялата страна.

— Добре, Хари, но ние не носим отговорност за цяла Норвегия, а за престъпленията в района на Осло.

Хаген удари с длани по масата, за да даде знак на старши инспектора, че срещата е приключила.

— За беда проблемът стигна и до Осло — продължи обаче Хари.

— Какъв проблем?

— Снощи намерих мобилния телефон на Бирте Бекер в тялото на снежен човек в двора на къщата й. Нямам представа какво точно става, шефе, но намирам за важно да разберем. Възможно най-бързо.

— Статистиката е интересна наука — Хаген взе разсеяно кутрето на Ясуда и го потърка с нокътя на палеца си. — Разбирам защо случаят на Бирте Бекер те притеснява. И все пак ми се струва недостатъчна причина да задълбаем в случая. Кажи ми, Хари, кое всъщност те подтикна да възложиш на Скаре да подготви доклад за изчезналите лица?

Хари погледна началника си. Извади намачкан плик от вътрешния си джоб и му го подаде.

— След участието ми в онова телевизионно шоу през септември го намерих в пощенската си кутия. Досега го смятах за шега.

Хаген извади листа от плика. Прочете шестте изречения и поклати глава:

— Снежен човек? А какво е „Мъри“?

— Точно това ме плаши.

Хаген го погледна с недоумение.

— Дано греша, но се опасявам, че ни предстои да се лутаме в адска тъмнина.

— Какво искаш, Хари? — въздъхна Хаген.

— Да събера разследващ екип.

Подобно на повечето полицаи в Главното управление Хаген смяташе Хари Хуле за своенравен, арогантен, заядлив, нестабилен алкохолик. Въпреки това началникът се радваше, задето двамата играят в един отбор: горко им на престъпниците, които Хари решеше да погне.

— Колко души? — попита Хаген. — И колко време?

— Десетима. Два месеца.

 

 

— Две седмици? Четирима души? Това не ми прилича на разследване на убийство — възнегодува Скаре.

Огледа неодобрително тримата си колеги, натъпкали се в кабинета: Катрине Брат, Хари Хуле и Бьорн Холм от Отдела за експертно-криминална дейност.

— Толкова успях да издействам от Хаген — отвърна Хари и се залюля назад на стола си. — И помнете, засега не разследваме убийство.

— А какво? — попита Катрине Брат. — Какво всъщност разследваме засега?

— Издирваме безследно изчезнала и се опитваме да разберем има ли връзка между зачестилите през последните години случаи на потънали в неизвестност жени.

— Всички са омъжени и изчезват внезапно в късна есен, нали? — попита Бьорн Холм с остатъци от специфичния за района Тутен говор — едно от нещата, които бе донесъл в Осло наред с колекцията си от грамофонни плочи на Елвис, кънтри, „Секс Пистълс“, „Джейсън & Дъ Скочърс“, три костюма, шити по поръчка в Нашвил, американска библия, възкъс диван за спане и обзавеждане за трапезария, оцеляло при три поколения от фамилията Холм. Всичко това Бьорн бе натоварил в ремарке и закарал в столицата с Волво „Амазон“, произведено през 1970-а годината, в която шведският автомобилен концерн прекратява производството на този модел.

Бьорн Холм беше купил колата за дванайсет хиляди крони, без да знае какъв е пробегът й, защото броячът на километража отчиташе само до сто хиляди. Волвото обаче представляваше предметен израз на същността и житейските идеали на Бьорн. Обожаваше миризмата на кожа, ламарина, моторно масло, на избелялата поставка за шапки под задното стъкло, на фабриката „Волво“ и на облегалки, пропити с човешка пот. За Бьорн Холм това не беше просто засъхнал слой телесна течност, а благороден блясък, квинтесенция на душите на предишните собственици, на тяхната карма, хранителни навици и житейски подход. Заровете, окачени на огледалото в колата — оригинални плюшени „Фъзи Дайс“ — отразяваха в точна пропорция смесицата от истинска любов и иронична дистанция към някогашната американска култура и естетика, която пасваше като ръкавица върху ръка на норвежки селски син, закърмен с Джим Рийвс и „Рамоунс“. В момента Бьорн Холм носеше небрежна плетена шапка, с която приличаше по-скоро на полицейски информатор из наркосредите, отколкото на криминолог. Изпод шапката се подаваха два внушителни ръждивочервени бакенбарда с формата на котлети и ограждаха кръглото му симпатично лице. Очите му, леко изпъкнали като на риба, му придаваха постоянно учуден вид. Той беше единственият специалист сред тримата присъстващи, за когото Хари настоя изрично да участва в скромния му екип.

— Още нещо — старши инспекторът протегна ръка да включи шрайбпроектора, намърдан между купчините книжа върху бюрото му.

Магнюс Скаре изруга, защото върху лицето му се появиха разфокусирани букви, закри очи с ръка и се отмести. Зад проектора се чу гласът на Хари:

— Точно преди два месеца намерих това писмо в пощенската си кутия. Няма подател. Пощенското клеймо е от Осло. Представлява разпечатка от стандартен мастилен принтер.

Преди Хари да е помолил, Катрине Брат изгаси осветлението и стаята потъна в мрак. Така светлият четириъгълник върху бялата стена изпъкваше още по-ясно.

Прочетоха писмото наум.

„Съвсем скоро ще падне първият сняг. И тогава ще се появи той. Снежният човек. А когато снегът изчезне, той пак ще е отвел някого със себе си. И ти ще се питаш: «Кой е направил снежния човек? Кой прави снежни човеци? Кой е родил Мъри?» Защото снежният човек не знае.“

— Колко поетично — промърмори Бьорн Холм.

— Кой е Мъри? — попита Скаре.

В отговор вентилаторът на проектора продължи да шуми равномерно.

— По-интересно е кой е Снежния човек — обади се Катрине Брат.

— Явно някой, който се нуждае от спешно наместване на чарковете в главата — отвърна Бьорн Холм.

Самотният смях на Скаре секна почти веднага.

— Мъри беше прозвището на човек, който вече не е между живите — обясни от тъмното Хари. — Мъри е абориген от Куинсланд в Австралия. Докато този Мъри беше жив, убиваше жени по цялата територия на Австралия. Точният брой на жертвите му не е известен. Истинското му име е Робин Тувумба.

Вентилаторът продължаваше да бръмчи.

— Серийният убиец — сети се Бьорн Холм. — Онзи, дето ти го уби.

Хари кимна.

— Да не би да подозираш, че отново се е развилнял сериен убиец?

— Писмото ме наведе на такава мисъл, да.

— Ей, ей, я по-кротко! — Скаре вдигна длани, сякаш да спре старши инспектора. — Хари, колко пъти си вдигал фалшива тревога, откакто се превърна в медийна звезда след австралийското ти приключение?

— Три — отвърна Хари. — Най-малко три пъти.

— И въпреки това досега в Норвегия не е имало такъв случай.

Скаре хвърли бърз поглед към Брат, за да се увери, че и тя го слуша.

— Защо непрекъснато ти се привиждат серийни убийци? Да не би заради курса във ФБР?

— Възможно е.

— Тогава нека ти напомня, че освен, с изключение на санитаря, бил смъртоносни инжекции на неколцина старци, и бездруго пътници, в Норвегия не сме се сблъсквали със сериен убиец. Никога. Маниаците са запазена марка на САЩ, а дори и там най-често са само по филмите.

— Грешиш — възрази Катрине Брат.

Останалите се обърнаха към нея. Тя сподави прозявката си.

— Серийни престъпления са регистрирани в Швеция, Франция, Белгия, Германия, Англия, Италия, Холандия, Дания, Русия и Финландия. Уточнявам, че това са официално оповестените случаи, които местната полиция е разкрила. Статистиката за реалния брой извършени престъпления не се огласява.

В тъмното Хари не можеше да забележи червенината, плъзнала по лицето на Скаре, но не му убягна агресивно издадената брадичка на полицая, обърната срещу Катрине Брат.

— Досега сме открили един-единствен труп. Освен това мога да ти покажа цяло чекмедже с подобни писма. Има много по-откачени от този… снежко.

— Разликата е, че авторът на това писмо е направил старателно проучване — отвърна Хари, стана и се приближи до прозореца. — Прозвището Мъри никога не се е появявало в пресата. Робин Тувумба се представяше така на боксовите мачове в пътуващ увеселителен парк.

Последните лъчи на дневната светлина си пробиха път през пукнатина в облачната покривка. Хари си погледна часовника. Олег го бе помолил да тръгнат навреме, за да хванат и подгряващата група „Слейър“.

— И отде да я почнем? — попита Бьорн Холм.

— А? — не разбра Скаре.

— Откъде да започнем работа? — поясни Холм с пресилено ясна дикция.

Хари се върна до бюрото.

— Холм, ти ще направиш подробен оглед на жилището и апартамента на Бекер, както се процедира с местопрестъпление. Непременно провери за следи от мобилния телефон и шала. Скаре, ти ще съставиш списък на осъдени за убийство, изнасилвачи, заподозрени в…

— … подобни престъпления и всякаква друга измет на свобода — довърши Скаре.

— Брат, ти ще се заемеш с докладите за изчезнали лица и ще започнеш да търсиш някаква закономерност.

Хари очакваше неизбежния въпрос „Каква закономерност?“. Само че този път остана изненадан: Катрине Брат само кимна.

— Добре. А сега — на работа.

— А ти? — попита Брат.

— Аз отивам на концерт.

Тримата полицаи излязоха от кабинета му. Хари погледна в бележника си единствената дума, която си бе записал: неогласена статистика.

 

 

Силвия тичаше с всички сили. Насочи се към най-гъстата част от гората, за да потъне в падащата дрезгавина. Бягаше, за да спаси живота си. Не си завърза ботушите и те се напълниха със сняг. С помощта на малка брадва си пробиваше път през ниските оголени клони. Окървавеното острие на брадвата проблясваше в сумрака. Силвия не се съмняваше, че снегът, паднал вчера, вече се е стопил в града, но в селцето Сулихьогда, макар и само на половин час път, снежната покривка ще се задържи до пролетта. В момента й се искаше никога да не се бяха местили в това забравено от бога място, в това безлюдно парче земя в покрайнините на града. Ах, как й се искаше да бяга по черен асфалт, където стъпките й не оставят следи, а градският шум поглъща звуците на шляпащите й подметки и тя намира убежище в тълпата. Тук обаче беше съвсем сама.

Не. Не съвсем.