Ю Несбьо
Снежния човек (19)

Деветнайсета глава
Телевизия

Ден шестнайсети

Сутринта разследващият екип се събра на оперативка. Изключиха шестима от седмината, разговаряли с Идар Ветлесен непосредствено преди смъртта му. Остана само един.

— Арве Стьоп? — възкликнаха Бьорн Холм и Магнюс Скаре в един глас.

Катрине Брат не реагира.

— Свързах се с адвокат Крун по телефона — обясни Хари. — Заяви категорично, че клиентът му няма да отговаря на въпроса дали има алиби. И на никакви други въпроси. Можем да арестуваме Стьоп, но той е в правото си да не ни дава обяснение. Ако го задържим, единственото, което ще постигнем, е да разгласим, че Снежния човек още е на свобода. Въпросът е дали Стьоп казва истината, или разиграва спектакъл.

— Медийна звезда — убиец? — намръщи се Скаре. — Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

— О Джей Симпсън^[1], Робърт Блейк^[2] от сериала „Барета“, Фил Спектър^[3], бащата на Марвин Гей^[4] — изреди Холм.

— Кой, по дяволите, е Фил Спектър?

— Я оставете тази тема. По-добре най-спонтанно ми кажете какво мислите по въпроса — предложи Хари. — Холм, дали Стьоп крие нещо?

Бьорн потърка бакенбардите си с форма на котлети.

— Струва ми се подозрително, че отказва да отговори на толкова конкретен въпрос като „къде бяхте по времето, когато е бил убит Ветлесен“.

— Брат?

— Според мен на Стьоп му е забавно да влезе в ролята на заподозрян. Колкото до списанието му, то само затвърждава имиджа му на аутсайдер, един вид съвременен мъченик, който плува срещу течението.

— Съгласен съм — кимна Холм. — Ще се присъединя към мнението на Брат. Ако беше виновен, Стьоп никога не би рискувал. Просто иска да е в центъра на събитията.

— Скаре?

— Блъфира. Прави се на интересен. Някой от вас разбра ли онези врели-некипели за пресата и принципите?

Никой от тримата му колеги не отговори.

— Добре тогава. Да предположим, че сте прави и Стьоп казва истината — продължи Хари. — Трябва възможно най-скоро да разберем къде е бил и да го изключим от кръга на заподозрените, за да продължим нататък. Кой би могъл да му осигури алиби за часа на убийството?

— Вероятно никой — отвърна Катрине. — Говорих по телефона с моя позната, журналистка в „Либерал“. По думите й Стьоп нямал личен живот извън списанието. По-голямата част от времето си прекарвал в усамотение в апартамента си на Акер Брюге. Посещавали го единствено жени.

Хари погледна Катрине. Напомняше му на свръхамбициозна студентка, която винаги чете новия материал предварително, за да е подготвена за лекцията.

— Няколко едновременно ли? — попита Скаре.

— Според моята позната Стьоп е, цитирам, „прочут с похожденията си сред нежния пол“. След като пресякла опитите му да я ухажва, той й намекнал да смени попрището, защото не е на ниво.

— Какъв гадняр! — изсумтя Скаре.

— И моята позната мисли така. Но реално погледнато, наистина не я бива за журналист.

Холм и Хари се разсмяха.

— Попитай тази твоя приятелка дали знае имената на негови любовници — поръча Хари и стана. — А после се обади на нейни колеги от редакцията и им задай същия въпрос. Искам Стьоп да усети как му дишаме във врата. Хайде, на работа!

— А ти? — попита Катрине.

— Какво аз?

— Смяташ ли, че Стьоп блъфира?

— Според мен не казва цялата истина — усмихна се Хари.

Тримата полицаи го изгледаха въпросително.

— Стьоп заяви, че не си спомнял какво е обсъждал с Ветлесен при последния им разговор по телефона.

— И?

— Ако разбереш, че човекът, с когото си говорил предния ден, се е самоубил и е сериен престъпник, издирван от полицията, няма ли да си напрегнеш мозъка, та да се сетиш за какво сте говорили последно; няма ли да си повториш наум всяка негова дума, блъскайки си главата над въпроса дали нещо ти е подсказвало за наближаващия му край?

Катрине кимна.

— Учудва ме и друго — продължи Хари. — Снежния човек се свърза с мен, за да ме предизвика да го намеря. Изпълнявам желанието му и тръгвам по следите му, а той изведнъж прави отчаян опит да натопи Ветлесен. Защо?

— Вероятно такъв е бил планът му от самото начало — предположи Катрине. — Искал е, например, да отмъсти на Ветлесен за стара вражда помежду им и умишлено те е водил към него.

— Или пък целта му е била да те победи — намеси се Холм. — Да ти подлее вода и да гледа как се подхлъзваш. А после да се наслаждава отстрани на триумфа си.

— О, я стига! — изсумтя пренебрежително Скаре. — Говорите, все едно всички действия на Снежния човек са продиктувани от желанието да засегне лично Хари Хуле.

Останалите го изгледаха мълчаливо.

— Така ли е наистина? — смръщи вежди Скаре.

Хари взе якето си от закачалката.

— Катрине, отиди пак при Боргхил и поискай медицинските картони на пациентите. Кажи, че имаме право да ги разгледаме. Ако стане проблем, аз ще обера негативите. Проучи внимателно картона на Арве Стьоп. Има ли друго, защото тръгвам?

— Жената от квартал „Твайта“, Камила Лосиус, още е и неизвестност — осведоми го Бьорн Холм.

— Заеми се, Холм.

— А ти къде отиваш? — попита Скаре.

— Да уча покер — усмихна се дяволито Хари.

 

 

Заставайки пред апартамента на Сабото на седмия етаж в единствения жилищен блок на площад „Фрогнер“, Хари сякаш се върна в детските си години, когато през ваканцията всичките му приятели напускаха Опсал и Сабото оставаше последната му възможност да се отърве от скуката. Сабото — или Асбьорн Тресков, както беше кръщелното му име — отвори и изгледа сърдито Хари. И сега, и тогава Хари идваше при него само като е изчерпил всички други възможности.

Влязоха в жилище с площ трийсет квадратни метра. С малко снизхождение би могло да мине за малък апартамент с трапезария, съчетана с кухня, а при по-безжалостна равносметка представляваше боксониера с кухня. Вътре се носеше умопомрачителна смрад от бактерии, вегетиращи върху потни крака. Сабото бе наследил обилното потене от баща си. Той му бе завещал и прозвището, което му лепнаха, защото непрекъснато ходеше с дървени обувки, убеден, че дървото абсорбира неприятната миризма.

Вонящите крака на Сабото-младши имаха и положителен ефект: смрадта им доминираше над миризмата от натрупаните в мивката мръсни чинии, от препълнените пепелници и пропитите с пот тениски, проснати да се сушат по облегалките на столовете. Хари беше склонен да вярва на слуховете, че Сабото бил стигнал до полуфинал на Световното първенство по покер в Лас Вегас само защото миризмата на краката му подлудявала съперниците му.

— Забравихме се — отбеляза Сабото.

— Да. Радвам се, че ми отдели време.

Сабото се засмя, все едно Хари му бе разказал виц. Хари нямаше желание да удължава престоя си в апартамента, затова мина направо на въпроса.

— Защо е достатъчно да разобличаваш лъжците, за да си добър комарджия?

Явно и Сабото не възразяваше да прескочат редовните безсмислени реплики.

— Повечето хора си мислят, че покерът е игра, подчинена на статистиката, на изчисляването на шансове и вероятности. Ако обаче играеш на високо ниво, всички играчи знаят шансовете наизуст. Статистиката не помага. Онова, което отличава най-добрите, е способността да разгадават емоциите на противниците си. Учил съм се от „Гемблърс Чанъл“. Хващах го със сателитна антена. Записвах предаванията на касета и после разучавах внимателно блъфьорите. Пусках записа на забавен каданс и обръщах внимание и на най-дребните детайли върху физиономиите им, какво казват, какво правят, кое се повтаря. След дълги наблюдения стигнах до извода, че всеки играч си има особен жест, който прави машинално, когато блъфира. Един се почесва по дясната ноздра, друг прокарва пръст по обратната страна на картите. После тръгнах по турнири, убеден в победата. За мое съжаление моите жестове се оказаха още по-издайнически.

Горчивият смях на Сабото прозвуча като хълцане. Едрото му, безформено тяло се разтресе.

— Значи ако разпитам заподозрян пред теб, ще можеш да прецениш дали лъже?

— Не е толкова просто — поклати глава Сабото. — Първо, трябва да го гледам на запис. Второ, необходимо е да знам какви карти държи. Така, като върна записа назад, ще анализирам как се държи, когато лъже. Един вид да настроя моя детектор на лъжата. Нали знаеш как определят скалата на тези устройства? В самото начало молят изследваното лице да каже някаква истина, например го питат дали се казва еди-как си. После — да каже очевидна неистина. Така си осигуряват база за сравнение, въз основа на която да отчетат резултатите от детектора.

— Очевидна истина — промърмори Хари. — И очевидна лъжа. На видеозапис.

— Както ти казах и по телефона, не гарантирам нищо.

 

 

Хари откри Беате Льон в „House of Pain“, където тя прекарваше почти цял ден, докато работеше в Отдела за борба с грабежите. „House of Pain“ представляваше кабинет без прозорци, претъпкан с апарати за заснемане, преглеждане и обработване на записи от обири, за уголемяване на кадри и установяване самоличността на хора от зърнести снимки и от неясни записи на телефонен секретар. В момента обаче Беате работеше към Отдела за експертно-криминална дейност и беше в отпуск по майчинство.

Апаратите бръмчаха, а иначе прозрачнобледите бузи на Беате бяха пламнали заради сухия, нагорещен въздух в стаята.

— Здравей — Хари влезе и пусна желязната врата след себе си.

Дребничката млада жена стана и двамата се прегърнаха леко смутени.

— Отслабнал си — отбеляза тя.

Хари само сви рамене.

— Как върви… животът? — попита той.

— Грегер спи спокойно, храни се нормално и почти не плаче — усмихна се тя. — В момента той е целият ми живот.

Хари се почувства задължен да спомене Халвуршен с добра дума, за да покаже, че не го е забравил, но не му хрумваше нищо подходящо. Беате сякаш разбра и за да го улесни, се поинтересува на свой ред как е.

— Добре — Хари седна на един стол. — Горе-долу. Много зле. Зависи за кога точно питаш.

— Как се чувстваш днес, например?

Тя се обърна към телевизионния екран, натисна някакво копче и хората започнаха да вървят назад към вход с надпис „Търговски център Стуру“.

— Мъчи ме ужасна параноя — оплака се Хари. — Непрекъснато имам чувството, че преследвам човек, който ме манипулира, както си иска, преобръща всичко наопаки и винаги успява да ме накара да действам, както той намери за добре. Познато ли ти е?

— И още как. Аз го наричам Грегер.

Тя стопира записа.

— Искаш ли да видиш какво открих?

Хари приближи стола си до нейния. За никого не беше тайна каква уникална способност има Беате. Нейният изключително силно развит и чувствителен fusiform gyrus — частта от мозъка, която складира информация за човешките лица и ги разпознава — я превръщаше в жива картотека за престъпници.

— Прегледах снимките на въвлечените в случая: съпрузи, деца, свидетели и така нататък, а лицата на старите ни познайници са ми ясни до болка. — Беате започна да превърта напред записа кадър по кадър. — Ето тук — стопира го.

Трептящото изображение на екрана представляваше едрозърнест, твърде неясен черно-бял кадър.

— Къде? — попита Хари.

В присъствието на Беате Льон беше свикнал да задава глупави въпроси за човешки лица.

— Ето тук. Същият е като на тази снимка — тя посочи една от снимките в папката върху бюрото. — Да не би това да е твоят човек, Хари?

Старши инспекторът се вторачи слисан в снимката. После кимна и вдигна слушалката. Катрине Брат вдигна след две секунди.

— Обличай се. Ще те чакам в гаража. Имаме работа.

 

 

Хари предпочете да мине по обиколен път, но да избегне светофарите по натоварените кръстовища.

— Напълно сигурна ли е, че е той? — попита Катрине. — Записите от охранителните камери не са особено…

— Повярвай ми, сигурна е — прекъсна я Хари. — Беате Льон не греши. Свържи се с „Телефонни услуги“ и поискай домашния му номер.

— Запаметих го на мобилния си — отвърна Катрине и извади телефона си.

— Запаметила си го? — изненадано я стрелна с поглед Хари. — Така ли процедираш при всяко разследване?

— Да. Слагам номерата на свързаните с разследването в отделна група и я изтривам, когато приключим случая. Непременно опитай. Чувството, когато натискаш бутона „изтрий“, е направо несравнимо. Така буквално усещаш как слагаш точка.

Хари спря пред жълтата къща в квартал „Хоф“, потънала в мрак.

— Филип Бекер — промърмори Катрине. — Кой би предположил?

— Не забравяй, че искаме само да поговорим с него. Не е изключено да се е свързал с Ветлесен по здравословни причини.

— От уличен телефон в търговски център „Стуру“?

Хари забеляза колко бързо тупти вената под тънката кожа на шията й. После отмести поглед към прозореца на всекидневната.

— Да слизаме — подкани я той.

Понечи да отвори вратата, но мобилният му телефон звънна.

— Да?

Гласът в другия край на линията звучеше разтревожен, но докладва с кратки, сбити изречения. Хари прекъсна потока на речта му с две „мм“, едно изненадано „какво?“ и „кога?“.

После гласът от слушалката млъкна.

— Обади се в оперативната дежурна част. Искам да изпратят тук двете най-близки полицейски коли. Да не пускат сирени и да спрат в двата края на квартала. Какво? Защото в къщата има дете и не бива да притесняваме излишно Бекер. Ясно?

Явно да.

— Холм — обясни Хари на Катрине, след като приключи разговора, отвори жабката, разрови съдържанието й и извади чифт белезници. — Хората му намерили отпечатъци по колата в гаража на Лосиус. Сравнили ги с иззетите от нас пръстови отпечатъци на хора, въвлечени в случая.

Хари извади ключа от стартера, наведе се и издърпа метална кутия изпод седалката. Отключи я и взе отвътре черен „Смит & Уесън“ с къса цев.

— Един от отпечатъците върху предния калник съвпада.

Устните на Катрине оформиха безмълвно „охо“ и тя погледна въпросително към жълтата къща.

— Да — кимна Хари. — Отпечатъците са на професор Филип Бекер.

Очите на Катрине се разшириха, но гласът й остана спокоен:

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще натисна „изтрий“.

— Възможно е.

Хари отвори барабана на револвера, за да се увери дали във всички отделения има патрони.

— Мъжете, отвличащи жени по този начин, се броят на пръсти — отбеляза Катрине, докато накланяше последователно глава ту вляво, ту вдясно, сякаш загряваше за боксов мач.

— Адекватно умозаключение.

— Трябваше да се сетим още при първата ни среща с него.

Хари отново погледна колежката си. Чудеше се защо не споделя ентусиазма й. Къде бе изчезнало опиянението от залавянето на престъпника? Дали се беше изгубило, защото Хари знаеше какво следва: празнота, породена от усещането, че въпреки всичко е закъснял, подобно на огнеборец, който разчиства останките от опожарена сграда? Причината беше друга. Сега си даде сметка. Хари всъщност се съмняваше, че ще заловят истинския Снежен човек. Пръстовите отпечатъци и записът от камерите на търговски център „Стуру“ биха били достатъчно убедителни доказателства за присъда, но всичко това му се струваше прекалено лесно. Убиецът, с когото си имаха работа, не би допуснал толкова банални грешки. Не Филип Бекер беше злосторникът, увенчал снежен човек с главата на Силвия Утершен, замразил трупа на полицай в собствения му фризер, изпратил на Хари писмо с предсказанието И ти ще се питаш: „Кой е направил снежния човек?“.

— Какво ще правим? Ще го арестуваме сами?

Интонацията на Катрине не звучеше съвсем въпросително.

— Ще изчакаме подкреплението и ще позвъним на вратата.

— Ами ако не си е вкъщи?

— Вкъщи е.

— Нима? И откъде…

— Погледни внимателно прозореца на всекидневната.

Тя го послуша и забеляза как зад големия панорамен прозорец проблясва слаба бяла светлина: телевизорът работеше.

Зачакаха мълчаливо. Наоколо цареше тишина. Наруши я само крясъкът на сврака. После всичко отново утихна.

Телефонът на Хари звънна. Съобщиха му, че подкреплението е заело позиции. Хари ги въведе накратко в ситуацията. Предупреди ги да не се намесват, докато не ги повика или не чуят стрелба.

— Сложи го на тих режим — посъветва го Катрине, след като Хари затвори.

Той се усмихна и изключи звука на телефона. Стрелна я крадешком с поглед. Сети се каква физиономия се бе изписала върху лицето й, когато отвориха фризера на Герт Рафто. Сега обаче изражението й не издаваше нито страх, нито тревога, само мрачна решителност. Хари прибра телефона в джоба на якето си и чу как той издрънча в револвера.

Слязоха от колата, пресякоха улицата и отвориха портата към двора. Дребните камъчета по пътеката задъвкаха лакомо обувките им. Хари не сваляше поглед от големия прозорец. Следеше дали по белия тапет пробягват сенки.

Качиха се по стълбите. Разбраха се само с жест. Катрине позвъни на вратата. Отвътре се чу глухо, колебливо „динг-донг“. Изчакаха. Нито шум от стъпки, нито сянка зад матовото стъкло на дългия прозорец до входната врата.

Хари долепи ухо до стъклото — обикновен, но удивително ефикасен метод за подслушване какво става във вътрешността на къща. За негова изненада не чу нищо, нито дори гласове от телевизора. Отстъпи три крачки назад, хвана се с две ръце за водосточната тръба и се повдигна, за да види какво става във всекидневната. С гръб към него на пода пред телевизора, седнал по турски мъж в сиво палто бе надянал големи слушалки с диадема, която опасваше горната част на неравния му череп с черен ореол. От слушалките излизаше кабел, включен към телевизора.

— Не чува заради слушалките — прошепна Хари и се спусна на земята.

В този миг видя как Катрине слага ръка върху бравата. Гумените уплътнения пуснаха вратата с мляскащ звук.

— Май сме добре дошли — отбеляза тихо тя и влезе.

Изненадан от решението й, Хари изруга наум и я последва. Катрине отвори и вратата към всекидневната и изчака Хари да се приближи. После отстъпи крачка встрани и по невнимание бутна поставка с ваза. Вазата се олюля заплашително, но в крайна сметка реши да се задържи.

До мъжа, седящ гърбом към тях, имаше поне шест метра.

На телевизионния екран прохождащо бебе се мъчеше да пази равновесие, стиснало пръстите на смееща се жена. Синя лампичка показваше, че DVD плеърът под телевизора е включен. Хари сякаш вече бе преживявал подобна ситуация. Обзе го усещане за трагедия, която непрекъснато се повтаря. Всичко му се струваше познато: тишината, любителският видеозапис на щастливи семейни моменти, контрастът между минало и настояще, разигралата се трагедия, която още не е приключила.

Катрине посочи с пръст, но Хари вече го бе забелязал: зад мъжа, между наполовина сглобен пъзел и гейм-бой лежеше пистолет с вид на играчка. Сигурно „Глок 21“, предположи той и усети как с прилива на адреналин в кръвта дойде и лекото прилошаване.

Имаха две възможности: да останат до вратата, да извикат Бекер по име и да поемат последствията от реакцията на въоръжен човек, към когото са насочили оръжие, или да го обезоръжат, преди да е усетил присъствието им. Хари сложи ръка върху рамото на Катрине и я избута зад гърба си, докато се опитваше да прецени колко време ще отнеме на Бекер да се обърне, да вземе пистолета, да се прицели и да стреля. С четири големи крачки Хари щеше да стигне до оръжието. Освен това зад него не светеше лампа и фигурата му нямаше да хвърли сянка. В негова полза беше и светлият екран на телевизора: изключваше се опасността фигурата на Хари да се отрази в него. Хари си пое дълбоко дъх и направи крачка напред. Постара да се стъпва съвсем безшумно върху паркета. Гърбът на Бекер не помръдна. Хари протегна крак да направи втора крачка, но неочаквано се чу трясък. Сети се, че вазата е паднала. Мъжът пред телевизора рязко се обърна. Хари омръзна на място и двамата с Филип Бекер приковаха очи един в друг. Екранът изгасна. Професорът изглеждаше съсипан. Отвори уста и понечи да каже нещо. Червени вади прорязваха бялото в очите му, а бузите му бяха подпухнали като от плач.

— Пистолетът! — извика Катрине.

Хари инстинктивно вдигна поглед и видя отражението й в тъмния екран. Застанала до вратата, разкрачена, тя държеше револвер в изпънатите си ръце.

Времето сякаш започна да тече бавно, превърна се в лепкава, безформена материя, където само сетивата реагират навреме.

Опитен полицай като Хари трябваше веднага да се хвърли върху пода и да извади оръжието си. Ала надделя нещо друго, по-бавно от инстинктите му. Макар по-късно да промени мнението си, първоначално Хари си помисли, че постъпи така заради до болка познатата му гледка на мъртвец върху пода, пронизан от полицейски куршум; заради съзнанието, че е на ръба и вече няма сили да се бори с призраци.

Хари отстъпи вдясно и препречи огневата линия на Катрине.

Чу гладко щракване от добре смазан механизъм зад гърба си: звука от отпускането на ударника, докато пръстът отслабва натиска върху спусъка.

Бекер бе опрял ръка върху пода до пистолета. Пръстите му бяха побелели. Това показваше, че е отпуснал тежестта на тялото си върху тях. Другата му ръка — дясната — държеше дистанционно. Ако посегнеше да грабне пистолета с нея, щеше да изгуби равновесие.

— Не мърдайте — предупреди го Хари.

Бекер и без това бе замръзнал. Движеха се единствено очите му. Премигаха два пъти, сякаш се надяваше Хари и Катрине да са само кошмар. Хари се приближи със спокойни, но бързи крачки. Наведе се, вдигна пистолета и с изненада установи, че е много лек. „Навярно в пълнителя изобщо няма патрони“, помисли си той. Прибра го в джоба на якето си до револвера и остана приклекнал. На екрана виждаше, че Катрине все още държи Бекер на мушка, като неспокойно прехвърля тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак. Хари протегна ръка към професора, който се отдръпна като подплашено животно. Старши инспекторът обаче успя да хване едната слушалка и свали диадемата от главата му.

— Къде е Юнас? — попита Хари.

Бекер го изгледа като невменяем.

— Юнас? — повтори Хари и извика: — Тук ли си, Юнас? Юнас!

— Шшт — просъска Бекер. — Юнас спи.

Гласът му звучеше като на сомнамбул или на човек, взел успокоителни.

Бекер посочи слушалките:

— Сложих ги, за да не го събудя.

— Къде е той? — Хари едва преглътна.

— Къде ли? — Бекер наклони ръбестия си череп и погледна Хари, все едно чак сега го е познал. — В леглото си, разбира се. Всички деца трябва да спят в леглата си — заключи той с напевната интонация на рецитатор.

Хари извади чифт белезници от джоба си.

— Протегнете напред ръце.

Бекер премига.

— За ваша лична безопасност е.

Тази реплика заучаваха още в Полицейската академия. Основната й цел беше да действа успокоително на арестантите.

В мига обаче, когато я произнесе, Хари си даде ясна сметка защо бе застанал пред револвера на Катрине. Причината нямаше нищо общо с призраци.

Бекер вдигна почти молитвено ръце към Хари. Стоманените гривни щракнаха около тесните му космати китки.

— Седнете — подкани го Хари. — Колежката ми ще ви наглежда.

Хари стана и тръгна към вратата. Катрине, свалила оръжието, му се усмихна със странен блясък в очите, сякаш в дълбочината им припламваха искри.

— Добре ли си? — попита я Хари. — Катрине?

— Да, разбира се — засмя се тя.

След кратко колебание Хари тръгна по стълбите към втория етаж. Спомняше си коя беше детската стая на Юнас, но преди да влезе там, отвори останалите врати, сякаш се стараеше да отложи критичния момент. В спалнята на Бекер осветлението беше изгасено, но Хари забеляза, че чаршафите от едната страна на леглото са махнати. Явно Бекер вече не очакваше жена му да се върне.

Накрая Хари се озова пред вратата на Юнас. Наложи ги да прогони всички мисли и картини от съзнанието си и натисна дръжката. В мрака се разнесе мелодично звънтене. Макар да не виждаше откъде идва, полицаят се досети, че течението от отворената врата е раздвижило вятърен чан: Олег също имаше такава украса в стаята си. Хари прекрачи прага. Под завивката личаха очертанията на тяло и предмет. Ослуша се. Не чу дишане, само мелодията от вибриращите метални тръбички, които не замлъкваха. Хари сложи ръка върху завивката. И за миг усети как страхът го вцепени. Тук вътре не съществуваше физическа заплаха, но Хари знаеше от какво се бои, защото веднъж неговият бивш началник Бярне Мьолер му бе дал много точно словесно описание: Хари се страхуваше от човечността си.

Дръпна предпазливо завивката. Под нея наистина лежеше Юнас. В тъмното приличаше на заспал, но след като се вгледа по-внимателно, Хари забеляза, че очите на малкия се взират в тавана. Върху ръката му имаше лепенка.

Хари се наведе над полуотворените устни на детето и сложи ръка върху челото му. Стресна се, когато усети топлата кожа на Юнас и дъха му в ухото си.

— Мамо? — измънка сънливо малкият.

Хари се оказа напълно неподготвен за собствената си реакция. Дали защото Юнас му напомняше на Олег, или защото в съзнанието му изплува споменът как като малък се събуждаше, убеден, че майка му е жива, втурваше се в спалнята на родителите си и намираше двойното легло, застлано само от едната страна, Хари не успя да сподави сълзите, бликнали неочаквано в очите му. Те ги изпълниха и размиха лицето на Юнас, а после рукнаха по бузите му на топли вади, вляха се в гънките на кожата му, потекоха по тях към ъглите на устните му и Хари усети соления вкус на тъгата.