Метаданни
Данни
- Серия
- Случаите на инспектор Хари Хуле (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Snømannen, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ю Несбьо. Снежния човек
Норвежка. Първо издание
ИК „Емас“, София, 2013
ISBN 978-954-357-257-1
История
- — Добавяне
Двайсет и седма глава
Началото
Ден двайсети
За пръв път Арве Стьоп видя Бирте Бекер през един студен зимен ден в Осло по време на лекция, организирана в Централната аудитория. Там се проведе мотивационен семинар, където фирмите изпращат изтощените си служители за така наречената „енергийна инжекция“, тоест да слушат лекции, които да ги мотивират да бачкат още по-здраво. Опитът на Арве Стьоп показваше, че повечето лектори на такива семинари са бизнесмени, пожънали някакъв успех с неособено оригинална идея, спортисти, спечелили златни медали в световно първенство по слабо популярна дисциплина, или алпинисти, превърнали изкачването на планини и описанието как са го направили в своя прехрана. Всички те бяха постигнали успехи благодарение на силната си воля и висок морал — или поне така твърдяха. Бяха мотивирани. И организаторите очакваха тази нагласа да подейства заразително и на участниците в семинара. Арве Стьоп беше последният лектор в програмата. Обикновено се съгласяваше да говори само при това условие. Изнасяйки заключителната лекция в семинара, пред него се откриваше възможност да заклейми останалите лектори като алчни нарцисисти, да ги разпредели в трите гореспоменати категории и да се причисли към първата: хора, успели благодарение на бизнес идея, лишена от оригиналност.
И така, на семинара в Централната аудитория Арве остана верен на себе си и заяви, че парите, изразходвани за организирането на този мотивационен семинар, са отишли на вятъра, а повечето хора в залата никога няма да стигнат далеч, защото, за разлика от лекторите на подиума, имат късмета да не изпитват болезнено натрапчива потребност от признание. Арве, разбира се, не се разграничи напълно от групата на лекторите и дори обясни причината за неутолимия си стремеж към изява: баща му не му обръщал никакво внимание и се наложило от малък да търси любов и възхищение другаде. Затова щял да стане актьор или музикант, ако имал художествен талант.
Както обикновено, отначало публиката зяпна от почуда, но към средата на лекцията всички избухнаха в смях. Стьоп спечели благоразположението им. А той знаеше, че постепенно това благоразположение ще премине във възхищение. Блестеше от подиума със сиянието на постиженията си. Независимо какво говореше, Арве Стьоп се славеше с многото си професионални успехи, а никой не е в състояние да опровергае успеха, дори своя собствен. Стьоп посочи късмета като главен виновник за израстването си, постара се да омаловажи таланта си и подчерта, че ширещата се некадърност и ленивост в норвежкия икономически живот способства за успеха на хора с посредствени качества.
Накрая всички станаха на крака и го аплодираха бурно.
Той се усмихна и погледна настойчиво смуглата красавица на първия ред. Съвсем скоро щеше да узнае името й: Бирте. Забеляза я още щом влезе в залата. Стьоп си даваше ясна сметка, че комбинацията от слаби бедра и големи гърди често се дължи на силиконови импланти, но не беше противник на изкуственото разкрасяване на женското тяло. Лак за нокти, силикон. Каква е разликата?
Докато го аплодираха, той слезе от сцената и започна да стиска ръцете на зрителите от първия ред. Постъпката му беше направо идиотска и подхождаше единствено на американския президент, но Арве Стьоп не даваше пет пари. Никак, ама никак не му пукаше какво ще си помислят хората: доставяше му удоволствие да разбунва духовете с поведението си. Спря пред красавицата. Тя го гледаше с пламнали от въодушевление бузи. Той й протегна ръка, а тя направи реверанс като пред кралска особа. Докато се здрависваше с нея, пъхна в дланта й визитката си, чиито ръбове се бяха забили в ръката му. Жената огледа пръстите му за венчална халка.
Пръстенът беше матов, а ръката — слаба и бледа. Въпреки това тя стисна десницата му с изненадваща сила.
— Силвия Утершен — представи се тя с глуповата усмивка. — Голяма ваша почитателка. Исках просто да изразя възхищението си.
Така в един топъл летен ден в Осло се запозна със Силвия Утершен в магазина „С дъх на Африка“. На външен вид Силвия не се отличаваше с нищо. Беше обаче омъжена.
Арве Стьоп вдигна очи към африканските маски и зададе въпрос на продавачката, за да сложи край на неловката ситуация. Всъщност той не намираше нищо смущаващо, но жената — Марита? Марите? — до него изтръпна, когато Силвия Утершен му протегна ръка. Арве Стьоп дойде в този магазин именно по настояване на Марите. Искала да му покаже декоративни възглавнички със зеброва шарка. Марите — не беше ли Марита? — заяви, че непременно трябва да се сдобие с тях, защото подхождали на леглото, от което двамата бяха станали преди малко. По чаршафите бяха останали дълги руси косми и Стьоп нямаше търпение да ги махне.
— Възглавничките със зеброва шарка свършиха — обясни Силвия Утершен. — Какво ще кажете за тези?
Тя се приближи до прозореца и слънцето освети гърба и дупето й. „Никак не е зле“, помисли си Стьоп. Но светлокестенявата й коса му се стори оредяла и без блясък.
— Какво представляват? — поинтересува се жената, чието малко име започваше с М.
— Имитация на кожа от гну.
— Имитация ли? — изсумтя презрително М. и преметна лъскавата си руса грива през рамо. — Предпочитаме да изчакаме, докато заредите със зебра.
— И зебровата шарка е имитация, не е естествена кожа — осведоми я Силвия със снизходителната търпелива усмивка на майка, която обяснява на децата си, че Луната не е направена от сирене.
— Няма значение — отвърна М., присви начервените си устни в кисела усмивка и хвана Арве под ръка. — Благодаря за съдействието.
На него поначало никак не му се понрави идеята двамата с М. да се появят заедно на обществено място, а свойският й жест вече му се стори прекален. Тя вероятно забеляза раздразнението му, защото навън веднага го пусна. Арве си погледна часовника.
— Ау, закъснявам за съвещание.
— Няма ли да обядваме заедно? — попита леко изненадано М., за да прикрие, че се чувства пренебрегната.
— Може да ти звънна по-късно.
Тя му звънна само трийсет минути след като той слезе от сцената на Централната аудитория. Таксито, в което се возеше Арве Стьоп, пълзеше след снегорин, който трупаше мръсен сняг до бордюра.
— На семинара седях точно пред вас — представи се тя. — Искам само да ви благодаря за прекрасната лекция.
— Дано не съм ви зяпал прекалено открито — надвика победоносно той стърженето на желязното гребло по асфалта.
Тя се засмя тихо.
— Някакви планове за вечерта? — попита той.
— Да… — отвърна тя. — Но подлежат на промяна…
Приятен глас. Омайващи думи.
През останалата част от деня той непрекъснато мислеше за нея. Представяше си как я чука върху скрина в преддверието, докато тя удря тила си в картината на Герхард Рихтер, купена от Берлин. Най-хубавата част е очакването.
Тя позвъни на домофона в осем. Той веднага застана до вратата. Чу ехото от механичното задвижване на асансьора като звук от зареждане на оръжие. Бученето се усили — кабината наближаваше последния етаж. Кръвта започна да пулсира в члена му.
Тя се появи. Сякаш някой му удари плесница.
— Коя си ти? — попита той.
— Стине — отвърна жената и по усмихнатото й месесто лице се разля видимо смущение. — Обадих ти се…
Арве я измери от глава до пети. За миг се поколеба дали да не се възползва от удалата му се възможност, защото понякога неугледното и непривлекателното го възбуждаха. Но усети как ерекцията му спада и се отказа.
— Извинявай, не успях да ти звънна. Току-що ме повикаха на съвещание.
— Какво съвещание? — попита тя, без да прикрива колко пренебрегната се чувства.
— Спешно. Може по-късно да ти се обадя.
Затвори вратата и чу как тя се качи в асансьора. Арве Стьоп избухна в смях. Смя се, докато си даде сметка, че вероятно никога повече няма да види смуглата хубавица от първия ред.
Видя я след час. През тези шейсет минути успя да обядва сам в „Бар и ресторант“, да си купи костюм от „Камикадзе“ — впрочем той си тръгна от магазина, облечен в него — и да мине два пъти покрай „С дъх на Африка“, където намери спасение от прежурящото слънце. На третия път влезе в магазина.
— Бързо се върнахте — усмихна се Силвия Утершен.
Намери я точно както преди час — сама в прохладното, тъмно помещение.
— Възглавничките ми харесаха — обясни той.
— Хубави са, наистина — кимна тя и погали с длан имитацията на кожа от гну.
— Какво друго можете да ми покажете? — попита предизвикателно той.
Тя сложи ръка на кръста си. Наклони леко глава встрани. „Знае какво искам — помисли си Арве Стьоп. — Надушва миризмата.“
— Зависи какво точно искате да видите — отвърна тя.
Гласът му неволно потрепери, когато изрече:
— Искам да видя какво има под полата ти.
Изчука я в стаичката за персонала, а тя дори не си направи труда да заключи вратата на магазина.
Арве Стьоп свърши почти веднага. Понякога неугледното и непривлекателното го възбуждаха адски много.
— Във вторник и сряда мъжът ми продава в магазина — обясни му тя, преди да го изпрати. — Какво ще кажеш за четвъртък?
— Може — отвърна той и забеляза, че върху скъпия му костюм е останало леке.
Снежинките се лутаха панически из въздуха между офис сградите на Акер Брюге, когато Бирте се обади. Каза, че се свързва с него, защото й е дал визитката си.
Понякога Арве Стьоп се питаше защо непрекъснато иска да усеща прилив на адреналин, да сваля жени и да спи с тях. Та нали сексуалният акт се свеждаше само до ритуално отдаване под напора на настойчивото му ухажване? Нима не бе натрупал достатъчно любовни завоевания? Вероятно изпитваше страх от остаряването и вкарвайки члена си в тези млади жени, се надяваше да открадне малко от тяхната младост. Защо бързаше толкова, защо поддържаше това трескаво темпо? Сигурно защото си даваше сметка, че не след дълго болестта ще го превърне в развалина. Арве Стьоп не само не знаеше истинския отговор на всичките си въпроси, но и не искаше да го научава.
Същата вечер Бирте стенеше с плътния си глас, докато удряше главата си в картината на Герхард Рихтер, купена в Берлин.
Арве Стьоп изхвърли инфектираната си сперма точно когато звънчето над вратата извести влизането на посетител в „С дъх на Африка“. Опита се да се отдръпне, но Силвия Утершен се ухили и стисна още по-здраво бедрата му. Стьоп се отскубна и си вдигна панталона. Силвия се изхлузи от тезгяха, поприглади лятната си пола и отиде да види какво ще иска клиентът. Арве Стьоп побърза да се приближи към рафтовете с дребни сувенири. Застана с гръб и си вдигна ципа. Чу как влезлият започна да се извинява, задето закъснял, но нямало къде да паркира. Силвия остро му напомни, че лятната ваканция е приключила.
— Закъснявам за срещата със сестра ми. Ти ще поемеш клиента — заяви тя.
Арве Стьоп чу мъжки глас точно зад гърба си:
— С какво мога да ви помогна?
Обърна се и видя слаб като скелет мъж с неестествено големи очи зад чифт очила с кръгли рамки и с дълъг врат като на щъркел. Мъжът беше облечен във фланелена риза.
Арве надникна над рамото му и видя как Силвия излиза през вратата. Подгъвът на полата й се повдигна. По голата й задколянна ямка се стичаше струйка. „Силвия е очаквала това плашило — явно неин съпруг — да се появи всеки момент и нарочно не е заключила вратата — съобрази Арве. — Искала е мъжът й да ни види.“
— Благодаря, няма нужда. Разбрах каквото ме интересуваше — отвърна Арве Стьоп и си тръгна.
Понякога редакторът на „Либерал“ се опитваше да си представи как би реагирал, ако някоя от любовниците му забременее. Чудеше се дали би настоял за аборт, или би искал детето да се роди. Така или иначе, едно беше сигурно: Арве щеше да наложи решението си, защото никога не би позволил друг да се разпорежда с живота му.
С Бирте Бекер не използваха предпазни средства, защото тя му обясни, че страда от безплодие. След три месеца или шест сексуални акта обаче тя се появи на поредната им среща, сияеща от щастие, и му съобщи, че явно все пак може да зачене. Арве Стьоп веднага прецени колко минимална е вероятността да склони Бирте към аборт. Изпадна в паника и настоя да го махнат.
— Познавам отлични специалисти — увери я той. — Ще те изпратя в Швейцария. Никой няма да разбере.
— Това е моят шанс да стана майка, Арве. Според гинеколога ми е истинско чудо, че съм забременяла, и едва ли ще се повтори.
— В такъв случай не желая повече да виждам нито теб, нито бъдещото ти дете. Ясно ли е?
— То ще има нужда от баща, Арве. От дом.
— Не очаквай да ти ги осигуря. Носител съм на ужасна наследствена болест, разбираш ли?
Бирте Бекер не се заблуждаваше: Арве Стьоп нямаше да й помогне да отгледа детето. И понеже бе израснала с баща пияница и майка неврастеничка, от малка беше свикна да се справя сама. Бързо намери на детето си баща и дом.
Филип Бекер остана смаян, когато красавицата, която дълго и упорито ухажваше, изведнъж отстъпи пред настойчивите му молби. И понеже никак не му се вярваше и тя да се е влюбила в него, зрънцето на съмнението бе посято. Само седмица след първата им любовна нощ тя му съобщи, че е бременна. Зрънцето на съмнението вече се бе загнездило в дълбините на душата му. Когато Бирте се обади на Арве Стьоп и му поднесе новината за раждането на сина му, който му бил одрал кожата, редакторът остана безмълвно втренчен в нищото. После я помоли за снимка. Тя му я изпрати по пощата. Две седмици по-късно се уговориха да доведе малкия в едно кафене. И Бирте наистина се появи. Дундуркаше Юнас, а на ръката й блестеше венчална халка. Арве поглеждаше крадешком към нейната маса, докато, седнал другаде, се преструваше, че чете вестник.
През нощта след срещата не го хвана сън. Мяташе се неспокойно в леглото и мислеше за болестта си.
Трябваше да се направят нужните изследвания, но при лекар, който ще си държи езика зад зъбите. И така, най-подходящият кандидат за дискретната задача му се стори слабохарактерният блюдолизец, набеден за хирург: Идар Ветлесен. Заедно играеха кърлинг.
Отиде при него в клиниката „Мариенлюст“. Предложи му да замине на негови разноски за Швейцария. Там всяка година се събираха най-видните специалисти по синдрома на Фар, за да изнасят лекции и накрая да оповестят поредните отчайващи резултати от изследванията си. Глупакът веднага се съгласи.
Първите медицински тестове на Юнас не отчетоха нищо смущаващо, но Стьоп настоя момчето да минава на контролен преглед всяка година, макар Идар Ветлесен да обясни неколкократно, че първите симптоми на болестта обикновено се появяват чак в зряла възраст. Самият Арве Стьоп нямаше никакви оплаквания до четирийсетата си година.
Две години след като видя как спермата му се стича по задколянната ямка на Силвия Утершен, докато тя напускаше магазина си и живота на Арве Стьоп — повече нито той й се обади, нито тя го потърси — Силвия се свърза с него. Арве опита да се измъкне с обичайното си оправдание — отивал на спешно съвещание, — но тя обеща да бъде съвсем кратка. В рамките на четири изречения успя да му съобщи, че цялата сперма не е изтекла, защото е родила близнаци. Мъжът й ги смятал за свои. В момента им трябвал щедър инвеститор за „С дъх на Африка“.
— Нима не налях достатъчно в магазина? — пошегува се Арве Стьоп, който имаше навика да реагира на лошите новини с духовити реплики.
— Мога да спечеля парите и по друг начин: като отида в редакцията на „Вижте и чуйте“. Те обожават истории за обикновени жени, чиито деца са от известни бащи.
— Не умееш да блъфираш. Ако го направиш, рискуваш да провалиш брака си.
— Нещата се промениха. Ще напусна Ролф, ако намеря достатъчно пари, за да откупя неговия дял от магазина. Проблемът на „С дъх на Африка“ се крие преди всичко в местоположението. За да разкрия сензационната си тайна пред „Вижте и чуйте“, ще ги накарам да поместят и снимка на магазина, за да му направят реклама. Знаеш ли колко души четат това списание?
И още как. Всеки седми норвежец в зряла възраст. По принцип той нямаше нищо против от време на време да попада в скандалните рубрики на жълтите издания, но мисълта, че ще лъсне на кориците им като нечестивец, възползвал се от звездния си статус, за да съблазни невинна омъжена жена, а после избягал като последния страхливец, никак не му се нравеше. Това би унищожило досегашния му имидж на принципен и безстрашен мъж, а статиите в „Либерал“, критикуващи безскрупулността на определени обществени фигури, щяха да бъдат изтълкувани в светлината на възмутително лицемерие. А Силвия Утершен дори не беше красива. Арве Стьоп бе загазил здравата.
— За каква сума говорим? — попита той.
След като се споразумяха, Стьоп се обади на Идар Ветлесен в клиника „Мариенлюст“ да му съобщи, че броят на пациентите му се увеличава с още двама. Разбраха се да повторят процедурата като при Юнас: първо да вземат проби от близначките и да ги изпратят в Съдебно-медицинския институт, за да установят дали Арве наистина е техен баща, а после да изследват децата за симптоми на коварната болест.
След като приключи разговора с лекаря, Арве Стьоп се облегна назад във високото кожено кресло. Съзерцаваше как слънцето огрява върховете на дърветата на полуостров Бюгдьой и на остров Снарьоя, и знаеше, че трябва да се чувства потиснат, а всъщност усещаше въодушевление, граничещо с щастие.
Когато Идар Ветлесен му се обади да му съобщи, че обезглавената жена в Сулихьогда е Силвия Утершен, Арве Стьоп се сети първо за щастието, което бе изпитал някога след новината за новородените му две деца.
— Първо изчезва майката на Юнас Бекер — подхвана Ветлесен, — после намират майката на близначките убита. И без да съм рекордьор в изчисленията на вероятностите, си давам сметка, че трябва да отидем в полицията, Арве. Те вече издирват всички, свързани с двата случая.
През последните години Ветлесен се занимаваше с пластична хирургия, но — или може би точно затова — в очите на Арве Стьоп продължаваше да изглежда пълен глупак.
— Няма да ходим в полицията — отсече Арве.
— Нима? Кажи ми поне една основателна причина да не го направим.
— Добре. Колко?
— Боже мой, Арве, не се обаждам, за да те изнудвам. Просто не…
— Колко?
— Престани. Можеш ли да представиш алиби, или не?
— Не, но ще ти отправя парично предложение. Само кажи колко нули и ще се погрижа.
— Арве, ако нямаш какво да криеш…
— Имам какво да крия, разбира се, идиот такъв! Да не мислиш, че искам да ме заклеймят като развратник, заподозрян в убийство? Трябва да се срещнем и да поговорим.
— И срещнахте ли се? — попита Хари Хуле.
Арве Стьоп поклати отрицателно глава. През прозореца на спалнята се виждаше розовината на настъпващия ден, но фиордът все още тънеше в мрак.
— Не успяхме. Той почина.
— Защо не ми казахте всичко това при първото ми посещение?
— Не е ли ясно? Не знам нищо от значение за разследването. Защо ми е да се забърквам? Не забравяйте, че съм длъжен да пазя основния си ресурс — собствената си репутация. Този ресурс всъщност е единственият капитал на „Либерал“.
— Ако не ме лъже паметта, единственият ви капитал уж беше професионалният ви морал?
— Морал. Ресурс. Каква е разликата? — сви недоволно рамене Стьоп.
— Значи ако нещо прилича на морал, то е морал?
Стьоп прикова в Хари разсеяния си поглед.
— „Либерал“ продава точно това. Ако хората имат чувството, че получават истината, те са доволни.
— Мм — кимна Хари и си погледна часовника. — Според вас аз доволен ли съм?
Арве Стьоп не отговори.