Ю Несбьо
Снежния човек (13)

Тринайсета глава
Хартия

Ден осми

В девет и половина слънцето огря самотен автомобил върху естакадата над булеварда в квартал „Шолюст“. Автомобилът пое към провинциално идиличния полуостров Бюгдьой, намиращ се на пет минути с кола от площада пред Кметството в Осло. Над „Бюгдьой“ се бе спуснала тишина, не се движеха превозни средства, по поляните на кралското имение нямаше следа нито от крави, нито от коне, а по тесните тротоари, през лятото гъмжащи от желаещи да отскочат до плажа, в момента не се виждаше жива душа.

Седнал зад волана, Хари пое по завоите в неравния терен.

— Сняг — обади се Катрине.

— Сняг?

— Направих каквото ме посъветва. Заех се да проуча само случаите на омъжени жени с деца. Първо проверих на коя дата близките им подават сигнал за изчезването им: през ноември и декември. По отношение на местожителството им открих, че повечето са от Осло, но има и от други райони. Сетих се за писмото, което си получил. Нали там анонимният подател те уведомява, че Снежния човек ще се появи с първия сняг. Тази година първият сняг в Осло падна в деня, когато бяхме на оглед в квартал „Хоф“.

— И?

— Помолих служители от Метеорологичния институт да проверят в архива си какво е било времето през дните, когато са регистрирани случаи на изчезнали жени. Знаеш ли какво излезе?

И още как. Хари не просто знаеше. Отдавна трябваше да се досети.

— Първият сняг — отрони той. — Отвлича ги в деня на първия сняг.

— Именно.

Хари удари с юмрук по волана.

— Проклятие! Имахме го в прав текст. За колко жени говорим?

— Единайсет. По една всяка година.

— Тази година обаче са две. Нарушил е схемата.

— През 1992-ра първият за годината сняг в Берген е опетнен с двойно убийство. Според мен трябва да започнем от там.

— Защо?

— Едната жертва е била омъжена, с дете. Другата е приятелката й. Двата трупа са намерени, изготвени са доклади. Освен това има и заподозрян, но е изчезнал в деня на убийството и повече нищо не се знае за него.

— Кой?

— Полицай. Герт Рафто.

— А, да, онзи прословут случай — Хари хвърли бърз поглед към колежката си. — Той ли отмъкваше разни скъпоценности от ръцете на трупове?

— Поне така говорят злите езици. Свидетели са видели как Рафто влиза в апартамента на едната от жертвите, Они Хетлан, няколко часа преди да я намерят убита. Непосредствено след това полицаят изчезва безследно.

Хари се взираше в пътното платно, в грапавата, сякаш оребрена, кора на дърветата от двете страни на Хюк Авеню. Булевардът се спускаше към морето и музеите, издигнати да увековечат онова, което норвежците смятат за най-големите подвизи на нацията: експедиция със сал през Тихия океан и неуспешен опит за покоряване на Северния полюс.

— Да не би да подозираш, че Герт Рафто не е изчезнал, а се появява всяка година с падането на първия сняг?

— Според мен си струва да поразнищим случая — сви рамене Катрине.

— Мм. Ще помолим Берген за помощ.

— На твое място не бих го направила — отсече тя.

— Нима? И защо?

— Аферата „Рафто“ все още е много чувствителна тема за полицейската дирекция в Берген. Тогава са вложили всичките си ресурси да потулят случая, а не да разберат истината. Умирали са от страх при мисълта на какво ще се натъкнат. А след като Рафто е изчезнал от само себе си… — тя изписа красноречив хикс с пръст, за да онагледи какво се е случило с разследването.

— Ясно. Какво предлагаш?

— Двамата с теб да се поразходим до Берген и да се поразровим на своя глава. Все пак открихме връзка между случая „Рафто“ и убийството в Осло.

Хари спря пред четириетажна тухлена сграда близо до брега, заобиколена от мост. Изгаси двигателя, но не помръдна от седалката. Погледът му се плъзна над залива Фрогнер и се устреми към пристанищния кей Филипста.

— Откъде ти хрумна да свържеш Рафто със Силвия Утершен и Бирте Бекер? — попита той. — Поставих ти задачата да провериш само случаите на изчезнали, не на убити жени през последните две-три, а не петнайсет години.

Погледна въпросително Катрине. Тя дори не мигна.

— Случаят „Рафто“ беше придобил голяма популярност сред полицаите в Берген. Най-много коментари предизвикваше една снимка.

— Каква снимка?

— От местопрестъплението на Юлрикен. Показваха я на всички новобранци в полицейската дирекция като своеобразно бойно кръщение. Повечето младоци прежълтяваха веднага и ужасени от детайлите на преден план, изобщо не обръщаха внимание какво се вижда отзад. А вероятно изобщо не бяха стъпвали на Юлрикен и не познаваха района. Така или иначе, на снимката се вижда нещо като буца в далечината. Ако се увеличи, веднага придобива по-ясни очертания.

— И какво е?

— Снежен човек.

Хари кимна.

— Като стана дума за снимки, трябва да ти дам това — Катрине извади от чантата си плик формат А-4 и го хвърли върху коленете му.

 

 

Клиниката се намираше на третия етаж. За обзавеждането на чакалнята бяха похарчени хиляди: италианско канапе с кресла, масичка с височината на ферари, стъклени скулптури от Нико Видерберг и принт от оригинална картина на Рой Лихтенщайн, представляваща изображение на димящ пистолет.

Вместо традиционната регистратура, преградена със стъклена стена, асистентката на лекаря седеше в средата на чакалнята зад красиво старинно бюро. Над синия делови костюм бе наметнала бяла престилка. Посрещна ги с усмивка, която не слезе от лицето й дори след като Хари се представи и й обясни по каква работа са дошли.

— Вие трябва да сте Боргхил — предположи той.

— Ще ви помоля да изчакате — тя посочи канапето с обиграната елегантност на стюардеса, която показва къде са аварийните изходи.

После им предложи кафе, чай и вода, но Хари отказа.

Хари видя, че списанията са нови, и разлисти „Либерал“. В уводната статия Арве Стьоп твърдеше, че готовността на политиците да участват в развлекателни програми, „да разголват същността си“ и да се правят на клоуни може да се смята за окончателната победа на демокрацията: хората на трона, политикът — в ролята на придворен шут.

Вратата на лекарския кабинет се отвори, оттам излезе жена, мина с бързи стъпки покрай Боргхил, промърмори „довиждане“ и изчезна, без да вдига поглед от пода.

Катрине обаче я позна:

— Тази не е ли водещата на новините по „ТВ2“?

Боргхил ги покани да влязат при доктор Ветлесен, отвори вратата и я задържа. Кабинетът на лекаря беше с площ на директорски офис и гледаше към фиорда. На по-късата стена над бюрото висяха дипломите му в рамки.

— Само секунда — каза Ветлесен и продължи да пише по клавиатурата, без да отлепя очи от монитора.

Спря да огледа написаното, натисна последно още един клавиш с тържествуващо изражение, завъртя се на стола с лице към дошлите и си свали очилата.

— Фейслифтинг, Хуле? Удължаване на пенис? Липосукция?

— Не, благодаря. Това е полицай Брат. За втори път ви молим да ни съдействате с информация за Утершен и Бекер.

Идар Ветлесен въздъхна и започна да чисти стъклата на очилата си с носна кърпичка.

— Как по-ясно да се изразя, че да ме разберете, Хуле? Дори хора като мен, които искрено и горещо желаят да съдействат на полицията и не страдат от излишни скрупули, имат неприкосновени принципи.

Вдигна показалец.

— През цялата ми лекарска практика не ми се е случвало… — показалецът започна да отмерва ритъма на речта му: — … да нарушавам професионалния си дълг да пазя в тайна информацията за пациентите си. Нямам никакво намерение да си уронвам престижа.

Последва продължително мълчание. Ветлесен ги погледна, явно доволен от постигнатия ефект.

Хари се изкашля:

— Ще ви дадем възможност да проявите горещото си желание да сътрудничите на полицията, Ветлесен. В момента проверяваме сигнал за детска проституция в така наречения хотел „Леон“. Снощи двама от колегите ни заснеха кой влиза и излиза оттам.

Хари отвори големия плик, който Катрине му даде в колата, наведе се напред и нареди снимките пред лекаря.

— Това сте вие, нали?

Ветлесен сякаш започна да се задушава. Очите му изпъкнаха, а жилите на врата му се изопнаха.

— Аз… — заекна той, — … аз… не съм извършил никакво престъпление.

— Не, разбира се — съгласи се Хари. — Ще ви повикаме в качеството ви на свидетел, за да ни разкажете какво става вътре. Отдавна не е тайна, че в „Леон“ се подвизават проститутки, но досега информаторите ни не са засичали деца. За ваше сведение всеки, възползвал се от детска проституция, извършва престъпление. Исках само да ви информирам за случая, преди да излезе по вестниците.

Ветлесен прикова поглед в снимката. Разтърка лице.

— Впрочем, видяхме от кабинета ви да излиза водещата на новините по „ТВ2“. Как й беше името?

Ветлесен продължаваше да мълчи. За секунди лицето му посърна и видимо се състари.

— Обадете ни се, ако се сетите за „вратичка“ в закона за професионалната тайна.

Хари и Катрине тръгнаха към вратата, но Ветлесен побърза да ги спре.

— Утершен и Бекер доведоха децата за изследвания — призна той. — Нищо повече.

— Какви изследвания?

— За едно заболяване.

— Какво?

— Има ли значение?

— Ами добре тогава — Хари обърна гръб и тръгна. — Ще дойдете в полицията на разпит. Какво толкова?

— Почакайте!

Хари се обърна. Ветлесен, подпрял се на лакти, криеше лицето си с длани.

— Изследвахме ги за болестта на Фар.

— За какво?

— Болестта на Фар е рядко наследствено заболяване. Симптомите напомнят Алцхаймер. Болестта се характеризира с влошаване на паметта и умствените способности, както и скованост на движенията. Повечето пациенти, предразположени към болестта, забелязват първите симптоми след трийсетата си годишнина, но заболяването може да възникне и в детска възраст.

— Мм. Бирте и Силвия знаеха ли, че децата им страдат от този синдром?

— Подозираха за заболяването. Затова дойдоха при мен. Болестта на Фар се диагностицира трудно. И Бирте Бекер, и Силвия Утершен бяха ходили при други лекари, но прегледите не установили нищо. И двете жени споделиха, че въвели в „Гугъл“ симптомите на децата си. Резултатите от търсенето били главно статии с описание на болестта на Фар.

— И защо са се свързали с вас? Вие сте пластичен хирург.

— По случайност съм и специалист по синдрома на Фар.

— Как така по случайност?

— В Норвегия работят само около осемнайсет хиляди лекари. Знаете ли какъв е броят на всички открити болести? — Ветлесен кимна към дипломите на стената. — Преди време ходих на медицински семинар в Швейцария. Основно разисквахме нервната система, но програмата включваше и болестта на Фар. Познанията, които придобих по време на семинара, макар и повърхностни, се оказаха достатъчни да работя като специалист по синдрома в Норвегия.

— Какво друго можете да ни разкажете за Бирте Бекер и Силвия Утершен?

— Ами какво — Ветлесен сви рамене. — Веднъж годишно водеха децата си на преглед. Последния път направихме необходимите изследвания. Не установих обостряне на симптомите. С други подробности от живота им не съм запознат. Или по-скоро… от смъртта им.

 

 

— Вярваш ли му? — попита Хари, докато минаваха покрай пустите поляни.

— Не съвсем — отвърна Катрине.

— И на мен не ми вдъхва доверие — съгласи се той. — Предлагам да се съсредоточим върху доктора и да отложим за известно време пътуването до Берген.

— Не.

— Защо?

— Между случаите има връзка, знам го.

— Обясни ми.

— Колебая се как да се изразя. Може да ти прозвучи налудничаво, но ми се струва, че Рафто и Ветлесен се познават. Вероятно Рафто е успял да се покрие толкова години именно с помощта на доктора.

— И как именно?

— Много просто: направил си е маска за цял живот. С пластична операция.

— В клиниката на Ветлесен?

— Това би обяснило съвпадението, че две от жертвите са водили децата си при един и същи лекар. Ами ако Рафто е набелязал Бирте и Силвия точно в клиниката?

— Прибързваш с изводите — отбеляза Хари.

 

— Защо?

— Разследването на серийно престъпление прилича на подредба на пъзел. В началото събираш подобни парченца, въртиш ги и изчакваш търпеливо да разбереш къде ще паснат. В момента се мъчиш да ги натъкмиш насила.

— Исках да го изрека на глас, за да преценя дали звучи идиотски.

— Е, можеш да бъдеш сигурна.

— Това не е пътят към Управлението — изненада се тя.

Хари долови леко потреперване в гласа й и й хвърли бърз поглед. Изражението й не издаваше нищо.

— Искам да сверя някои от показанията на Ветлесен с помощта на мой познат — обясни Хари. — Той го познава.

 

 

В бяла престилка и с обикновени жълти домакински ръкавици, Матиас посрещна Хари и Катрине в гаража на кафявата сграда, известна като Предклинично крило на болница „Гауста“.

Матиас им позволи да паркират на неговото запазено място.

— Предпочитам да се придвижвам с велосипед — обясни той.

Отвори близката врата с магнитна карта. От гаража се озоваха направо в подземния коридор на Катедрата по анатомия.

— Този проход е много удобен при пренасянето на трупове. Бих ви поканил да изпием по чаша кафе, но днес програмата ми е натоварена. Тъкмо изпратих група студенти и чакам следващата.

— Извини ни, че те притесняваме. Днес сигурно си капнал.

Матиас го изгледа въпросително.

— С Ракел се чухме по телефона и тя ми каза, че снощи се наложило да работиш до късно — добави Хари и изруга наум с надеждата все пак да запази невинното си изражение.

— Аха — кимна Матиас. — Днес тя си взе почивен ден, защото вчера била на бар с нейни приятелки. Преди малко й звъннах и вместо да спи, започнала да чисти къщата. Жени. Какво да ги правиш?

Хари се усмихна пресилено и се замисли дали има отговор на този въпрос.

Покрай тях мина санитар в зелени дрехи. Буташе метално легло към гаража.

— Нова пратка за университета в Тромсьо? — поинтересува се Матиас.

— Сбогувай се с Шелдсен — усмихна се санитарят.

На едното му ухо висеше цял наниз от малки халки. Приличаха на гривните около шиите на масайките, но с тази разлика, че обеците на санитаря придаваха на лицето му неприятно асиметричен вид.

— Шелдсен? — възкликна Матиас. — Нима?

— Тринайсет години служба. Дойде ред на Тромсьо да го кълцат.

Матиас повдигна одеялото. Хари зърна лицето на трупа. Черепът опъваше кожата и изглаждаше бръчките по бялото като гипсова маска старческо лице, чийто пол не можеше да се определи. Хари знаеше, че причината се крие в така нареченото балсамиране на трупа. Патолозите инжектират във вените смес от формалин, глицерол и алкохол, за да предотвратят вътрешното разлагане. На ухото му имаше кръгла метална табелка с гравирано трицифрено число. Матиас изпрати с поглед препаратора, който продължи да бута количката с Шелдсен към гаража. После лекарят изведнъж сякаш излезе от съноподобното си състояние.

— Извинете ме. Просто Шелдсен отдавна е при нас. Беше професор в Катедрата по анатомия по времето, когато залите още се намираха в центъра. Великолепен специалист. С изключително ясно очертани мускули. Ще ни липсва.

— Няма да ти отнемем много време. Моля те накратко да ни споделиш личните си впечатления от отношението на Идар към пациентките му. И към децата им.

Матиас вдигна глава и погледна изненадано Хари, после Катрине и отново Хари.

— Да не ме питаш за онова, което си мисля?

Хари кимна.

Матиас ги въведе в помещение с осем метални банки и дъска в единия край. Всяка банка бе снабдена с лампа и умивалник, а до тях бе поставен бял, продълговат предмет, увит в бяла кърпа. Съдейки по формата и големината, Хари заключи, че предметът на днешната лекция по анатомия се намира между тазовата кост и стъпалото. Усещаше се слаб мирис на хлорна вода — доста по-дискретен от острата миризма в дисекционната зала на Съдебно-медицинския институт. Матиас седна на един стол. Хари се настани върху ръба на катедрата, а Катрине отиде да разгледа три мозъка, които — бяха или не — изглеждаха като истински.

Матиас мисли дълго, преди да отговори:

— Нито съм забелязал признаци, нито съм чувал слухове за интимни връзки между Идар и негови пациенти.

Матиас наблегна на „пациенти“. Именно това подтикна Хари да зададе следващия си въпрос:

— А какво знаеш за връзките на Идар с хора, които не се лекуват в клиниката му?

— Не сме достатъчно близки, за да се произнасям за интимния му живот. Предпочитам да не коментирам — усмихна се колебливо Матиас. — Надявам се, че ще ме разбереш.

— Да, не се притеснявай. Сетих се да те питам още нещо. Какво ти говори синдромът на Фар?

— Ужасна болест. Разполагам с доста повърхностни познания по темата. За жалост родители с това заболяване почти винаги го предават на децата си.

— Кого би препоръчал като специалист по тази болест?

— В момента не ми хрумва никой — отвърна Матиас.

— Благодарим ти за помощта — Хари се почеса по брадичката.

— За нищо. Ако те интересува по-подробна информация за синдрома на Фар, обади ми се довечера. Имам медицинска литература по въпроса.

Хари стана. Приближи се до Катрине. Вдигнала капака на голям метален съд, тя оглеждаше съдържанието му. Хари надникна над рамото й. По езика му пробягаха тръпки. Целият му организъм реагира бурно, но не заради телесните части, потопени в бистра течност — те приличаха на асортимент в месарски магазин, — а заради миризмата на четирийсетпроцентов алкохолен разтвор.

— В началото се занимаваме с цели трупове — обясни Матиас. — После ги разчленяваме, защото изучаваме по-малки части от човешкото тяло.

Хари погледна Катрине. По лицето й не се забелязваше нито погнуса, нито страх. Изглеждаше напълно невъзмутима. Вратата зад гърба им се отвори. В залата влязоха студенти, започнаха да си обличат сини престилки и да слагат бели латексови ръкавици.

Матиас изпрати посетителите си до гаража. На сбогуване хвана ръката на Хари и го спря.

— Колебая се дали да ти споделя нещо.

— Давай — окуражи го Хари. „Досетил се е какво се е случило между мен и Ракел.“

— Изправен съм пред морална дилема. Става дума за Идар.

— Ами? — За своя изненада Хари изпита разочарование, а не облекчение.

— Вероятно не означава нищо, но не аз съм човекът, който ще прецени дали е важно, или не. Понеже разследвате изключително жестоко убийство, колегиалната солидарност трябва да остане на заден план. И така: миналата година — тогава още работех в пункта за неотложна болнична помощ — аз и мой колега, който също познава Идар, се отбихме в Пощенското кафене да закусим след нощно дежурство. Понеже отварят преди осем и сервират бира, всяка сутрин там има ранобудни пилета с пресъхнали гърла и разни други клетници.

— Знам мястото — вметна Хари.

— За наша изненада онзи път се натъкнахме на Идар. До него седеше изпоцапано дрипаво момче и ядеше супа. Когато ни забеляза, Идар веднага скочи и измърмори някакво оправдание. Постарах се да забравя случката. По-точно си мислех, че съм я забравил. Но ти спомена за… и си спомних какво ми мина през ума тогава. Вероятно и сам се сещаш.

— Да — кимна Хари и понеже по лицето на Матиас се изписа виновно изражение, побърза да добави: — Постъпваш правилно.

— Благодаря — Матиас се опита да се усмихне. — Но въпреки това се чувствам като Юда.

Хари се помъчи да измисли адекватен отговор, но не му хрумна нищо. Затова подаде ръка и промърмори „благодарим ти за помощта“. Потръпна, когато стисна хладната ръкавица върху десницата на Матиас.

 

 

Юда. Целувката на Юда. Докато с Катрине пътуваха по улица „Шлемдал“, Хари си мислеше за ненаситния език на Ракел в устата си, за леките й въздишки, за оглушителните й стенания, за болката, докато хълбоците му се удряха в нейните, за разочарования й вик, когато Хари внезапно спря, за да удължи акта: все пак разполагаха с малко време. Ракел бе дошла при него, за да прогони демоните, да освободи тялото си и да се прибере у дома си с пречистена душа. А после да измие цялата си къща. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Набери клиниката — обърна се той към Катрине.

Сръчните й пръсти веднага се справиха и тя му подаде телефона.

Боргхил вдигна със заучения учтив поздрав.

— Обажда се Хари Хуле. Къде да потърся помощ за болестта на Фар?

— Зависи… — колебливо отвърна Боргхил.

— От какво?

— От оплакванията на господин Фар.

— Така е. Идар Ветлесен там ли е?

— Не, тръгна си.

— Защо толкова рано?

— Ще играе кърлинг с приятели. Обадете се в понеделник.

Звучеше изнервена. Явно нямаше търпение да се отдаде на почивка след натоварената работна седмица.

— В клуба на Бюгдьой ли?

— Не, в частния. Намира се под Гимле.

— Благодаря ви. Приятен уикенд.

Хари върна телефона на Катрине.

— Ще го закопчаем — отсече той.

— Кого?

— Специалиста по синдрома на Фар. Секретарката му нито е чувала за такава болест, нито знае, че той лекува пациенти с подобни оплаквания.

 

 

Помолиха неколцина минувачи да ги упътят и стигнаха до Вила гранде — величествена постройка, по време на Втората световна война собственост на норвежец, чиято слава бе надхвърлила границите на родината му: националния предател Квислинг.

В подножието на склона от южната страна на Вила гранде се намираше издължена дървена къща, която приличаше на изоставена казарма. Още с влизането в коридора Хари и Катрине усетиха леден полъх. Приближиха се към игралната зала и температурата падна с още няколко градуса.

На ледената писта играеха четирима мъже. Виковете им кънтяха между дървените стени. Никой не забеляза Хари и Катрине. Мъжете бяха обсебени от движението на гладко полиран двайсеткилограмов гранитен камък за кърлинг, произведен от скалите на шотландския остров Ейлса Крейг. Камъкът спря до защитните три камъка близо до двата концентрични кръга в другия край на игрището. Играчите се пързаляха по пистата, балансирайки върху един крак, докато се оттласкваха с другия, обсъждаха положението, подпираха се на метличките си и заемаха позиции за нов камък.

— Спорт за сноби — процеди тихо Катрине. — Погледни ги само!

Хари не отговори. Обичаше да гледа кърлинг. Намираше нещо успокоително, почти медитативно в бавното движение на камъка в среда, привидно оказваща нулево съпротивление; гледката му напомняше за космическите кораби в „Одисеята“ на Кубрик, само че вместо музикалния съпровод на Йохан Щраус се чуваше тихото трополене на гранита и трескавото стържене на метличките.

Играчите на пистата най-сетне забелязаха посетителите. В лицето на двама от тях Хари позна журналисти от водещи медии. Единият беше Арве Стьоп. Идар Ветлесен се спусна към полицаите по леда.

— Ще поиграем ли, Хуле? — извика той още преди да ги е доближил, сякаш се обърна към приятелите си, а не към Хари, и придружи въпроса си с весел смях.

Мускулите на долната му челюст обаче се стегнаха видимо и издадоха професионалния му лекарски манталитет. Ветлесен спря пред полицаите. От устата му излизаше бяла пара.

— Играта свърши — отсече Хари.

— Не мисля така — усмихна се Идар.

Хари вече усещаше как студът прониква през подметките на ботушите и плъзва по прасците му.

— Ще ви помоля да ни придружите до Главното управление. Още сега.

— Защо? — Усмивката на Ветлесен мигом се изпари.

— Защото ни наговорихте куп лъжи. Например, че сте специалист по болестта на Фар.

— И кой твърди противното? — Идар погледна боязливо играчите, за да се увери, че са достатъчно далеч, за да чуят разговора му с Хуле.

— Секретарката ви. Дори не е чувала за този синдром.

— Вижте… — подхвана Идар, а в гласа му пропълзя отчаяние, — не можете да ме отведете просто така. Не и тук, пред…

— Клиентите ви? — предположи Хари и погледна над рамото му.

Арве Стьоп чистеше леда под един камък и хвърляше погледи към Катрине.

— Нямам представа какво искате да постигнете — продължи Идар. — Готов съм да ви съдействам с информация, но не и ако съзнателно целите да ме унижите и да уроните престижа ми. Това са най-близките ми приятели.

— Хайде, Ветлесен, продължаваме — извика плътен баритон: Арве Стьоп.

Докато наблюдаваше обезсърчения хирург, Хари се питаше какво ли влага той в израза „най-близките ми приятели“. „Ако има дори минимален шанс Ветлесен да пропее, си струва да уважим желанието му и да не го арестуваме публично“, помисли си старши инспекторът.

— Добре — склони Хари. — Ще си тръгнем. След един час ви чакам в Управлението. Ако се забавите, ще дойдем да ви наденем белезниците със сирени и фанфари. Знаете каква добра акустика има на полуостров Бюгдьой, нали?

Ветлесен кимна. Замалко да се разсмее по навик.

 

 

Олег затръшна вратата след себе си, събу си ботушите и се втурна по стълбите към втория етаж. Из цялата къща се разнасяше свеж мирис на лимон. Влетя в стаята си, а изплашеният от мощната въздушна струя вятърен чан издрънча силно. Момчето си събу дънките и си обу анцуг. Излезе от стаята си и тъкмо понечи да вземе стълбите на два скока, когато чу как майка му го извика по име от спалнята.

Влезе при нея. Завари я на колене върху пода. Изпод леглото се подаваше само дръжката на метла.

— Нали чисти през уикенда?

— Да, но остана още работа — отвърна тя, стана и избърса потното си чело. — Къде отиваш?

— На стадион „Гресбанен“. Ще караме кънки с Карщен. Чака ме на улицата. Ще се прибера за вечеря.

Олег се плъзна по чорапи върху паркета, като се стараеше да задържи центъра на тежестта ниско — така го бе научил Ерик В., един от кънкьорите — ветерани на „Вале Ховин“.

— Не бързай толкова, младежо — спря го майка му. — По отношение на кънките…

Олег замръзна. „О, не — ужаси се той. — Видяла е, че съм ги оставил навън.“

Ракел застана под рамката на вратата и го погледна с леко наклонена глава.

— Написа ли си домашните?

— Те не са трудни — отвърна небрежно Олег и се усмихна. — Ще ги напиша след вечеря.

Забеляза колебанието на майка си и побърза да добави:

— Много си хубава в тази рокля, мамо.

Ракел плъзна поглед по старата си небесносиня рокля на бели цветчета. Опита се да бъде строга, но в ъгълчетата на устните й заигра усмивка.

— По-полека, Олег. Звучиш като баща си.

— Нима? Доколкото знам, той не говори норвежки.

Момчето не вложи нищо специално в невинния си коментар, но лицето на майка му изведнъж се изопна, а по тялото й премина ток.

Олег подскачаше нетърпеливо от крак на крак:

— Може ли вече да тръгвам?

 

 

— „Може да си тръгвате“? — Възмутеният глас на Катрине Брат отекна гръмко между стените на тренировъчната зала в мазето на Главното управление. — Това ли наистина каза на Идар Ветлесен?

Хари се вторачи в лицето й, наведено над лежанката. Абажурът на тавана обграждаше главата й със светъл ореол. Хари дишаше тежко заради щангата върху гърдите си. Тъкмо бе повдигнал деветдесет и пет килограмовата тежест от статива, когато Катрине влетя в залата с гръм и трясък и опропасти опита му.

— Нямах избор — изпъшка той и отмести щангата малко по-нагоре, за да я подпре на гръдната си кост. — Дойде с адвоката си. Юхан Крун.

— Е, и?

— Още с влизането Крун ни обвини в използването на недопустими методи при опит да притиснем клиента му до стената. „Купуването и продаването на секс в Норвегия не е незаконно“, отсече той. Накрая заплаши вестниците да гръмнат със заглавия как норвежката полиция изнудва уважаван лекар да наруши отговорността си да пази в тайна информацията за пациентите си.

— За бога, Хари! — извика Катрине с разтреперан от ярост глас. — Разследваме убийство, дявол да го вземе!

Хари за първи път я виждаше да губи контрол.

— Виж — подхвана той с мек, спокоен глас, — за момента не разполагаме с доказателства, че убийството на Силвия Утершен и отвличането на Бирте Бекер са свързани пряко с болестта на децата им. Крун го знае. Нямам правно основание да задържа клиента му.

— Ами тогава продължавай да… лежиш тук и да бездействаш!

Хари вече усещаше силна болка в гръдната кост. Катрине всъщност имаше право.

Тя закри лицето си с длани.

— Аз… съжалявам. Просто исках… Днес беше тежък ден.

— Добре — простена Хари. — Катрине, помогни ми с тази щанга… вече направо…

— Сетих се! — възкликна тя и откри лицето си. — Ще започнем от другаде! От Берген!

— Не — изпъшка Хари с последния въздух в дробовете си. — Берген изобщо не влиза в плановете ми. Моля те…

Погледна я. Тъмните й очи плувнаха в сълзи.

— Оправяй се сам — прошепна тя.

После се усмихна. Промяната в нея настъпи толкова неочаквано: човекът, наведен над Хари, сякаш се преобрази за миг. В погледа й се появи странен блясък и тя изрече с напълно спокоен глас:

— Или пукни.

С изумление чу как стъпките й заглъхнаха в далечината, а скелетът му изпука. Пред очите му затанцуваха червени точици. Хари изруга, стисна щангата и се опита да я отмести с рев. Желязото не помръдна.

Думите на Катрине бяха на път да се сбъднат: той можеше и да умре. Въпрос на избор. Смешно, но истина.

Натисна щангата с тяло и я катурна настрани. После чу как дисковете се откъснаха и се стовариха върху пода с оглушителен трясък, а лостът падна от другата страна. Надигна се. Дисковете се търкаляха по пода без цел и посока.

Взе си душ, преоблече се и се качи на шестия етаж. Отпусна се върху стола в кабинета си и усети познатата сладка болка — предвестник на мускулна треска. Прослуша съобщението на телефонния си секретар: Бьорн Холм го молеше да се обади „възможно най-скоро“.

Холм вдигна. Зад него се чуваше сърцераздирателно хлипане под съпровода на педал-стийл китара.

— Какво става при теб? — попита Хари.

— Дуайт Йоъкъм — обясни Холм и намали музиката. — Много секси дявол, а?

— Имах предвид: какво става по отношение на работата.

— Получих резултатите от експертизата на писмото от Снежния човек.

— И?

— Разпечатката не е нищо особено. Направена е от стандартен лазерен принтер.

Хари чакаше продължението. Усети, че Холм е намерил нещо интересно.

— Хартията обаче се оказа специална. Никой от колегите в лабораторията не се е натъквал на такъв вид. Затова ни отне известно време, докато я проучим. Изработена е от митсумата — японско лико, наподобяващо папирус. Разпознава се по специфичната миризма. От кората се прави хартия на ръка. Точно този вид, който ни попадна, се среща изключително рядко. Нарича се „Коно“.

— „Коно“?

— За да се сдобиеш с него, трябва да отидеш в магазин за писалки с цена десет хиляди крони, където продават специално мастило и бележници с кожена подвързия. Сещаш се…

— Всъщност не.

— И аз не съм стъпвал на такива места — призна Холм. — По наша информация обаче в Осло има само един магазин, където продават хартия за писма „Коно“ — „Ворше“ на улица „Гамле Драменсвайен“. Говорих с продавача. Рядко се случвало някой да купи такава хартия и вече не поръчвали. По думите му в днешно време хората били престанали да ценят качествените неща.

— Да разбирам ли, че…?

— Да, не си спомня кога за последно е продал на клиент лист „Коно“.

— Мм. Само там ли предлагат „Коно“?

— Да. И в Берген имало магазин, но преди няколко години се отказали от този асортимент.

Холм чакаше отговора — или по-скоро въпроса — на Хари, докато Дуайт Йоъкъм оплакваше тихо любимата на сърцето си. В слушалката не се чу глас.

— Хари?

— Тук съм. Мисля.

— Браво на теб!

Чувството за хумор на Холм беше способно да развесели Хари за цял ден. Но не и този път. Старши инспекторът се изкашля:

— Струва ми се адски странно да изпратиш такъв лист на детектив от отдел „Убийства“, освен ако не искаш да те намери. Дори да не гледаш всички кримки по телевизията, пак ще се сетиш, че криминолозите ще изследват хартията.

— Може би изобщо не е предполагал върху какъв лист пише. Или не го е купил лично.

— Не е изключено да си прав, но нещо ми подсказва, че Снежния човек не би направил такава грешка.

— Както виждаш…

— Според мен това изобщо не е грешка.

— Да не би да намекваш…

— Направил го е нарочно, за да изследваме хартията.

— С каква цел?

— Най-често срещаната. Нарцистичният сериен убиец режисира постановка, в която играе главната роля на несломимия всемогъщ победител.

— И кого побеждава?

— С риск самият аз да прозвуча като нарцистичен тип: мен. — Хари за първи път го изрече на глас.

— Теб? И защо?

— Нямам представа. Вероятно защото е разбрал, че съм единственият норвежки полицай, заловил сериен убиец, и това го кара да гледа на мен като на предизвикателство. Писмото ме наведе на тази мисъл, защото се споменава Тувумба. Объркан съм, Холм. Как се казва магазинът в Берген?

 

— Флеск!

Името беше произнесено с интонация и патос, характерни за бергенския изговор: с кратко „л“, дълго „е“ с повишаване на тона в средата и приглушено „с“. Мъжът, който произнесе толкова забавно фамилното си име — Петер Флеск — говореше задъхано, гръмко и любезно по телефона. Веднага сподели с Хари, че продава всякакви антикварни стоки, стига да не са големи, като набляга главно на лули, запалки, химикалки, кожени папки и писалищни принадлежности. В магазина му имало и нови, и употребявани стоки. Разчитал предимно на редовни клиенти на неговата възраст. На въпроса на Хари дали продава хартия „Коно“, Флеск отговори със съжаление в гласа, че вече не зарежда такива листове. Отдавна нямал в наличност.

— Вероятно ще ви затрудня, но тъй като познавате добре клиентите си, не мога да не ви попитам дали си спомняте кои от тях са купували от вас лист „Коно“ — поинтересува се Хари.

— Да, въртят ми се разни имена в главата: Мьолер, Шикюсен… Не разполагам със списък, но жена ми има уникална памет.

— Бихте ли ми изпратили по имейл списък с имената, приблизителната възраст и адреса на тези клиенти?

— Нямаме имейл — премлясна Флеск. — И скоро няма да имаме. По-добре ми дайте факс.

Хари му продиктува номера на Главното управление. После му хрумна нещо. Поколеба се, но прецени, че идеите не се появяват без причина.

— Случайно преди години да сте имали клиент на име Герт Рафто?

— Железния Рафто? — разсмя се Петер Флеск.

— Чували ли сте за него?

— Че как иначе? Знае го целият град. Не е купувал нищо от мен.

Преди Бярне Мьолер винаги съветваше Хари да елиминира всичко невъзможно, за да изолира единственото възможно. Точно по тази причина разследващият не бива да се отчайва, когато зачерква поредната версия. Напротив, трябва да се радва. Освен това Хари просто реши да провери случайно хрумнала му идея.

— Е, благодаря ви. Приятен ден.

— Той не е купувал нищо от мен, но аз съм купувал от него.

— Ами?

— Да. Носеше ми разни дреболии: сребърни запалки, позлатени химикали, всичко втора ръка. Купувал съм такива предмети от него, но преди да разбера откъде ги е вземал…

— И откъде ги е вземал?

— Не знаете ли? Крадял ги от местопрестъпленията, където го викали за оглед.

— А той купувал ли е нещо от вас?

— Не, на Рафто не му трябваха артикули от нашия магазин.

— А листове?

— Секунда да попитам жената.

Чу се как Флеск закри мембраната на слушалката с ръка. Въпреки това Хари чу викове, после разговор с по-нисък глас. Флеск отмести дланта си и обяви тържествено с бергенския си изговор:

— Според нея сме дали на Рафто последните листове от серията „Коно“ срещу счупена сребърна холандска поставка за химикалки. Нали ви казах, има уникална памет.

Хари затвори. Берген отново го зовеше.

 

 

В девет часа вечерта на втория етаж в сградата на столичната улица „Брюнсалеен“ 6 още светеше. Отвън шестетажната сграда приличаше на съвсем обикновен бизнес комплекс с модерна фасада от червени тухли и сива стомана. Вътре това впечатление се затвърждаваше, защото по-голямата част от четиристотинте служители работеха като инженери, специалисти по компютърна поддръжка, социолози, лаборанти, фотографи и така нататък. Всъщност обаче в сградата се помещаваше Националната служба за борба с организираната престъпност, по-известна сред широката общественост като Криминалната полицейска централа или просто КРИПОС.

В девет вечерта Еспен Лепсвик разпусна хората от екипа си след оперативка за хода на разследването. В голата стая със силно осветление остана само един човек.

— Слаб напредък — отбеляза Хари Хуле.

— Да си го кажем направо: нулев напредък — Еспен Лепсвик масажираше клепачите си с пръсти. — Хайде да изпием по бира и да ми разкажеш вие какво успяхте да изровите.

Докато Еспен Лепсвик караше към центъра, Хари го осведоми докъде е стигнал с екипа си. Двамата седнаха в дъното на ресторант „Юстисен“ — непретенциозно заведение, чиято клиентела се състоеше от жадни за бира студенти и още по-жадни адвокати и политици.

— Смятам вместо Скаре да взема Катрине Брат в Берген — съобщи Хари и отпи от бутилката с газирана вода. — Преди да дойда при теб, изчетох препоръките й. Няма много опит, но е работила по две убийства в Берген, чието разследване впоследствие пое ти.

— Брат, да. Спомням си — Еспен Лепсвик се ухили и вдигна показалец, за да поръча още една бира на бармана.

— Доволен ли остана от работата й?

— Да, и то много. Брат е адски… способна. — Лепсвик смигна на Хари. Мътният му поглед ясно показваше, че е изморен и вече е сръбнал повечко. — Ако не бях женен, а тя — омъжена, непременно щях да се пробвам.

Лепсвик пресуши третата си халба.

— Питах те дали е благонадеждна — поясни Хари.

— А какво те кара да мислиш, че не е?

— В нея има нещо… не знам как да го определя. Струва ми се непредсказуема.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Еспен Лепсвик, докато погледът му се мъчеше да фокусира Хари. — Биографията й е чиста. Но — между нас казано — чух момчетата да разправят разни работи за нея и мъжа й.

Макар изражението на Хари да не го предразполагаше към продължение, Лепсвик не спря дотук:

— Абе… сещаш се… латекс и кожа. Садо-мазо. Ходели в такива клубове. Падали си по перверзни.

— Това не ме интересува.

— Нито пък мен! — побърза да го увери Лепсвик и размаха отбранително ръце. — Слухове, нищо повече. Обаче, да ти кажа честно… — Лепсвик избухна в заразителен смях, наведе се напред и Хари усети дъх на алкохол, — … нямам нищо против да ми надене нашийник.

Хари си даде сметка, че нещо в погледа му накара Лепсвик да съжали за откровението си и веднага да се облегне на стола си.

— Професионалистка — продължи с по-делови тон Лепсвик. — Интелигентна, съсредоточена и отдадена на професията. Навремето настояваше прекалено много да й помогна при няколко вече затворени случая. Но не бих я нарекъл неуравновесена. Тъкмо напротив. Наистина, по характер е затворена и особена, но повечето колеги са такива. Дори смятам, че от вас двамата би излязъл страхотен тандем.

Хари се усмихна на саркастичната забележка и стана:

— Благодаря за информацията, Лепсвик.

— А ти какво ще ми издадеш в замяна? Да не би да си я…?

— Един съвет от мен — Хари хвърли стотачка върху масата. — Не се прибирай с колата. Повикай си такси.