Ю Несбьо
Снежния човек (18)

Осемнайсета глава
Изглед

Ден петнайсети

В два часа Камила Лосиус се прибираше от тренировка. Както обикновено, отиде да спортува в „Колизеум Парк“. Не защото фитнес уредите там се различават от тези в залата на метри от къщата им в квартал „Твайта“, а защото хората в „Колизеум“ бяха от нейната прослойка: живееха в западната част на Осло. Уговорката да се преместят в „Твайта“ фигурираше в предбрачния договор с Ерик. И Камила трябваше да погледне цялостната картинка.

Тя зави по улицата, където живееха. У съседите светеше. Беше се запознала с тях, но никога не си бяха говорили. Те принадлежаха към прослойката на Ерик. Камила намали. Само тяхната къща имаше електрическа врата на гаража. Ерик много държеше на тези неща. На нея й беше все едно. Натисна дистанционното, вратата се вдигна, тя настъпи съединителя и колата влезе в гаража. Колата на Ерик още я нямаше: той, естествено, беше на работа. Камила взе сака със спортния си екип и чантата с продукти от „ИКА“ от съседната седалка и преди да слезе, по навик се огледа в огледалото за обратно виждане. Приятелките й казваха, че изглежда много добре. „Още нямаш трийсет, а разполагаш с къща, собствен автомобил и вила в покрайнините на Ница“, хвалеха я те. После бързаха да попитат какво е да живееш в източните части на Осло и как родителите й се справят след фалита. Странно защо мозъците им автоматично правеха връзка между двете неща.

В огледалото Камила виждаше, че приятелките й са прави: изглеждаше чудесно. Сякаш мерна някакво движение зад колата. Сигурно гаражната врата, докато се спуска. Слезе от колата и започна да търси ключа за вратата между гаража и всекидневната. Изведнъж обаче се сети, че е оставила мобилния си телефон в поставката за хендс фри в колата.

Камила се обърна и нададе вик.

Мъжът навярно бе стоял зад нея. Тя отстъпи изплашена и вдигна ръка пред устата си. Понечи да се извини с усмивка — не беше сбъркала никъде, просто мъжът изглеждаше съвсем безобиден, — но пистолетът в ръката му я спря. Сочеше право към нея. Заприлича й на играчка.

— Казвам се Филип Бекер — представи се той. — Позвъних на вратата. Никой не ми отвори.

— Какво искате? — попита тя, като се мъчеше да контролира треперенето на гласа си, защото инстинктът за самосъхранение й подсказваше, че не бива да издава страха си. — За какво става дума?

— За кръшкане — усмихна се той.

 

 

Хари погледна мълчаливо Хаген, който бе прекъснал оперативката на екипа в кабинета му, за да напомни от името на началника на криминалната полиция колко наложително е „теорията“, че Ветлесен е починал от насилствена смърт, да се пази в пълна тайна. Забрани на разследващите да я споделят дори със своите съпрузи и партньори. Хаген изчака Хари да го погледне и заключи:

— Това беше всичко.

После побърза да излезе.

— Продължавай — обърна се Хари към Бьорн Холм.

Преди влизането на Хаген Холм докладваше какви следи е открил в клуба по кърлинг. Или по-точно: какви следи липсват.

— Тъкмо бяхме започнали огледа и изземването на проби, когато се установи, че се е самоубил. Затова не обезопасихме мястото, а играчите подновиха заниманията си и ако е имало следи, те вече са замърсени. Преди обяд се отбих да огледам залата, но за съжаление няма как да върнем времето назад.

— Мм — кимна Хари. — Катрине?

Тя погледна записките си.

— Според теорията ти Ветлесен и убиецът са се срещнали в клуба по кърлинг. Следователно са имали уговорена среща, най-вероятно по телефона. Затова ми възложи да проверя какви разговори е провел Ветлесен.

— Точно така — отвърна Хари, като едва сподави прозявката си.

Тя прелисти нататък.

— От „Теленур“ ми предоставиха списък с разговорите, които е провел по мобилния и по стационарния телефон в кабинета си. Занесох ги в дома на Боргхил да ги прегледаме заедно.

— В дома й? — изненада се Скаре.

— Ами да. Вече е безработна. Тя ми каза, че през последните два дни в кабинета са идвали само пациенти. Направихме списък с имената им.

Извади го от папката си и го сложи върху масата.

— Както и предполагах, Боргхил познава в подробности контактите на Ветлесен и в личен, и в професионален план. Фактически тя ми помогна да идентифицирам всички лица от списъка с телефонните разговори. Ето още два списъка: единия с имената на хората, с които се е виждал по работа, а другия — с имената на приятелите му. Срещу всяко има фигурира телефонен номер, час и дата на разговора, както и уточнение дали повикването е било входящо, или изходящо за телефона на Ветлесен и каква е била продължителността на разговора.

Тримата й колеги се надвесиха над списъците. Пръстите на Катрине случайно докоснаха ръката на Хари. Той не забеляза признаци на смущение у нея. Вероятно само бе сънувал, че тя му отправя неприлично предложение във „Фенрис“. Обаче се съмняваше да е така: когато беше пиян, Хари не сънуваше. Точно затова пиеше. Ала на сутринта изненадващо се бе събудил с мисъл, родила се някъде между методичното пресушаване на бутилката с уиски и безмилостното събуждане. Мисълта за кошинилата и за пълната спринцовка на Ветлесен. Именно това хрумване го бе спасило от натрапчивото желание да се втурне към „Винмонополе“ на улица „Тересе“, защото ангажира цялото му внимание и Хари отново се потопи в работата си. Клин клин избива.

— Чий е този номер? — попита Хари.

— Кой? — Катрине се наведе над него.

Хари посочи с пръст номер от списъка с личните контакти.

— Защо точно той привлече вниманието ти? — полюбопитства Катрине.

— Защото повикването от този номер е входящо. Най-логично е да предположим, че тъй като убиецът е режисирал самоубийството, именно той е потърсил Ветлесен, а не обратното.

Катрине потърси номера в списъка с имената.

— Ще те разочаровам. Номерът фигурира и в двата списъка. Бил е и пациент на доктора.

— Все отнякъде трябва да започнем. Как се казва? Жена или мъж?

— Определено мъж — усмихна се Катрине.

— Какво намекваш?

— Не просто мъж, а мъжкар. Мачо. Арве Стьоп.

— Арве Стьоп ли каза? — извика Холм. — Онзи Арве Стьоп?

— Искам го начело на списъка с лицата, които ще посетим — отсече Хари.

Съставиха списъка: съдържаше седмина души, като не успяха да идентифицират само един: някой се бе обадил на Идар Ветлесен от уличен телефон в търговски център „Стуру“ в деня на смъртта му.

— Знаем кога са разговаряли — разсъждаваше Хари. — Дали телефонната кабина е снабдена с камера за видео наблюдение?

— Не ми се вярва — отвърна Скаре. — Но на всички входове към търговския център са монтирани камери. Ще поискам записите от охранителната фирма.

— Провери всички лица половин час преди началото, по време и половин час след края на разговора.

— Трудна работа — въздъхна Скаре.

— Познай кого трябва да помолиш за помощ.

— Беате Льон — отгатна Холм.

— Точно така. Предай й много поздрави.

Холм кимна, а Хари го обзеха угризения. Телефонът ма Скаре звънна с мелодията на „There She Goes“ на английската рок банда „Дъ Ла’с“.

— От Отдела за издирване на изчезнали лица — осведоми колегите си Скаре и вдигна.

Те го наблюдаваха, докато разговаряше. Хари се чувстваше виновен, задето от месеци избягваше да се обади на Беате. Не бе я виждал от лятото. Тогава я посети в болницата след раждането. Хари знаеше, че тя не го вини за кончината на Халвуршен по време на служба. И въпреки това му дойде в повече да види детето, което покойният му колега така и не успя да зърне. Беате грешеше: Хари можеше и трябваше да спаси Халвуршен.

Скаре затвори.

— Мъж от квартал „Твайта“ е подал сигнал, че съпругата му е в неизвестност. Камила Лосиус, двайсет и девет годишна, омъжена, без деца. Минали са само няколко часа, но съпругът й се обезпокоил, защото намерил пълна пазарска чанта върху кухненския плот, а продуктите не били сложени в хладилника. Мобилният й телефон бил оставен в колата, а според мъжа й тя непрекъснато го носела със себе си. Съседката пък забелязала как някакъв мъж се промъквал покрай гаража и дебнел. Съпругът на изчезналата не може да прецени дали от дома им липсват тоалетни принадлежности и пътнически чанти. Явно хора като него — с вили в покрайнините на Ница — изобщо не са в състояние да забележат, когато нещо от многобройните им вещи изчезне.

— Мм — кимна Хари. — Какво смятат близките й?

— Че ще се появи. Искаха да съобщят само за всеки случай.

— Добре. Да продължаваме.

Повече никой не коментира новия сигнал за изчезналата жена по време на срещата, но Хари усещаше, че тревогата витае във въздуха като след далечен гръм от облаци, които може би — а може би не — се носят насам. След като разпредели имената от списъка между колегите си, Хари приключи оперативката и екипът се разотиде.

Останал сам, той се приближи до прозореца и погледна надолу към парка. С всеки изминал ден мракът прииждаше все по-рано. Замисли се за майката на Идар Ветлесен. Когато се отби при нея, й разказа, че вечер синът й преглеждал и лекувал безплатно проститутки от Африка. За първи път, откакто се познаваха, старицата свали маската на безразличието си и изпадна в яростен пристъп. „Не е вярно! — изкрещя тя. — Моят син никога не е помагал на негърски курви!“ Навярно понякога лъжата бе за предпочитане. Хари се сети какво бе казал вчера на началника на криминалната полиция: засега Снежния човек е решил да прекрати кръвопролитията.

В тъмнината навън Хари виждаше само бегло фигурата точно под прозореца си. Учителките от детските градини често водеха децата в парка, особено ако има сняг като днес. Сутринта, когато дойде на работа и го забеляза, Хари се постара да си внуши, че големият, сиво-бял снежен човек е дело на децата.

 

 

Над офисите на списание „Либерал“ на пристана Акер Брюге се намираха най-скъпите двеста и трийсет квадратни метра частна собственост в Осло, включващи изглед към фиорда, към крепостта „Акершхюс“ и градчето Песудтанген. Площта принадлежеше на Арве Стьоп — собственик и редактор на „Либерал“. Или просто Арве, както пишеше на табелката на вратата му. Хари позвъни. Стълбището беше издържано във функционален и минималистичен стил, но от двете страни на дъбовата врата стояха ръчно изрисувани кашпи. Хари се улови, че пресмята каква ли би била чистата печалба, ако отмъкне една от тях. Най-сетне отвътре се чуха гласове. Единият — тънък и звънлив, другият — дълбок и спокоен. Вратата се отвори. Женският смях огласи коридора. Изпод бялата й кожена шапка — сигурно от изкуствена кожа, предположи Хари, — се разстилаше дълга руса коса.

— Нямам търпение! — извика тя, обърна се и чак тогава забеляза Хари. — Здравейте — поздрави неутрално, но после го позна и възкликна въодушевено: — Ама това сте ние!

— Здравейте.

— Как сте? — попита жената.

По изражението й пролича, че се бе сетила как приключи последният им разговор: в стаята на хотел „Леон“.

— Значи с Уда се познавате? — изненада се Арве Стьоп, застанал в антрето със скръстени ръце.

Беше бос, облечен в тениска с дискретно отпечатана емблема на Луи Вютон и зелен ленен панталон, който би стоял женствено на всеки друг мъж, но не и на Арве Стьоп — висок, с широки рамене като Хари. Кандидат за президентския пост в Америка би убил за лице като неговото: волева брадичка, сини, по момчешки закачливи очи, обрамчени от мимически бръчици, и гъста, прошарена коса.

— Виждали сме се веднъж — отвърна Хари. — Участвах и „Шоуто на Бусе“.

— Трябва да вървя — обяви Уда, изпрати им по една въздушна целувка и се завтече по стълбите.

Стъпките й отекваха гръмко — сякаш бягаше, за да спаси живота си.

— Да си призная, и ние току-що обсъждахме същото токшоу. — Стьоп покани Хари да влезе и стисна ръката му. — Проявленията на желанието ми за телевизионни изяви започват да стават достойни за презрение. Този път дори не попитах на каква тема ще разговаряме в студиото. Веднага се съгласих да участвам. Уда дойде да проучи положението. Е, вие и без това знаете вече как работят.

— Мен ме поканиха по телефона, не са идвали в дома ми — уточни Хари.

Още усещаше топлината от десницата на Стьоп по дланта си.

— Когато ми се обадихте днес, звучахте много сериозно, Хуле. С какво може да ви помогне един нищо и никакъв журналист като мен?

— Искам да поговорим за вашия личен лекар и съотборник по кърлинг Идар Ветлесен.

— Аха, за него ли! Разбира се. Влезте, моля.

Хари си събу ботушите и последва Стьоп по коридора. Домакинът го покани в стая, две стъпала по-ниска от останалата част на апартамента. И повърхностен поглед бе достатъчен човек да се досети откъде Идар е почерпил вдъхновение за чакалнята си. Лунната светлина блещукаше във фиорда под прозорците му.

— Значи в момента провеждате разследване априори? — попита Стьоп и се отпусна върху най-малката мебел в хола си: стол със съвсем обикновена форма.

— Моля? — Хари се настани на дивана.

— Вземате резултата от събитията като отправна точка и се връщате назад, за да разберете какво всъщност се е случило.

— Това ли означава „априори“?

— На кого му пука? Просто ми харесва как звучи латинският.

— Мм. И какво мислите за отправната ни точка? Вярвате ли, че убиецът е Ветлесен?

— Мен ли питате? — засмя се Стьоп. — Аз не вярвам в нищо. Професията ми го изисква. Започне ли някоя идея да придобива статут на всепризната истина, веднага се намесвам и започвам да търся аргументи за опровергаването й. Нали това е същността на либерализма.

— А в този конкретен случай?

— Ами… Не мога да си представя, че Ветлесен е имал мотив да навреди на изчезналите жени. Лудостта му не излиза извън границите на общоприетото.

— Значи не вярвате във вината му?

— Да опровергаваш твърдението, че земята е кръгла, и да твърдиш, че е плоска, са две различни неща. Сигурно разполагате с доказателства за вината на Ветлесен. Да ви предложа питие? Кафе?

— Няма да откажа чаша кафе.

— Пошегувах се — усмихна се Стьоп. — Имам само вода и вино. А, не, и ябълков сайдер от квартал „Абедиенген“. Непременно ще го опитате, независимо дали искате, или не.

Стьоп се изгуби в кухнята. Хари стана и огледа помещението.

— Жилището ви си го бива, Стьоп — отбеляза той.

— Всъщност се състои от три апартамента — извика редакторът от кухнята. — Единият е бил на преуспял собственик на корабно дружество, който се обесил от скука горе-долу на мястото, където седите в момента. Втория апартамент — кухнята е част от него — купих от брокер на ценни книжа, когото тикнали зад решетките, защото търгувал с вътрешна информация. В затвора станал вярващ. Дарил всичките пари от продажбата на апартамента си на проповедник от мисионерска организация, действаща на територията на страната. Впрочем, и това негово дело може да се разглежда като вътрешна сделка, ако ме разбирате. Освен това наскоро ми казаха, че се чувствал много по-щастлив от преди. Какво лошо?

Стьоп се върна в стаята с две чаши с бледожълто съдържание. Подаде едната на Хари.

— Третият апартамент беше собственост на водопроводчик от квартал „Йостеншо“. Когато започнали да проектират пристана Акер Брюге, решил, че иска да живее тук. Вероятно от малък е мечтал да се изкачи по социалната стълбица и да се причисли към богатите и изисканите. След десет години неуморен труд и укриване на доходи, придобити, като непрекъснато дерял кожите на клиентите си и правел големи икономии, наистина си купил жилището, но не му останали пари за носачи. Затова събрал неколцина приятели и се заели да пренасят. Водопроводчикът имал четиристотинкилограмов сейф: вероятно там трупал необложените си с данъци пари. Заедно с приятелите си успял да качи сейфа до площадката пред апартамента си. До заветната цел им оставали едва осемнайсет стъпала, ала ненадейно сейфът се хлъзнал, затиснал водопроводчика, счупил му гърба и го оставил парализиран за цял живот. Днес клетникът живее в дом за инвалиди с изглед към езерото в Йостешо — там, откъдето е произлязъл. — Стьоп застана до прозореца, отпи от чашата си и се загледа замислено във фиорда. — Е, не е море, но поне човекът има изглед.

— Мм. Интересуват ме отношенията ви с Идар Ветлесен.

Стьоп се завъртя на пети с ловко театрално движение на двайсетгодишен.

— Отношения? Доста силно казано. Ветлесен беше личният ми лекар. От време на време играехме заедно кърлинг. По-точно: аз и останалите на пистата играехме, а заниманията на Ветлесен могат в най-добрия случай да се нарекат бутане на камъни и почистване на леда. — Стьоп махна пренебрежително с ръка. — Да, да. Знам, че е мъртъв, но такава е истината.

Хари остави чашата си върху масата, без да отпие.

— На какви теми разговаряхте?

— Предимно за тялото ми.

— Нима?

— За бога, към него се обръщах при здравословни проблеми.

— И сте искали да нанесете някакви корекция на тялото си?

— Не — Арве Стьоп се разсмя искрено. — Никога не съм изпитвал такава потребност. Знам, че Идар извършваше пластични операции, липосукции и всякакви подобни абсурдни интервенции, но лично аз предпочитам да взема превантивни мерки, вместо да прибягвам до поправки, след като пораженията са налице. Спортувам, старши инспекторе. Хареса ли ви ябълковият сайдер?

— Вътре има алкохол.

— Ами? — удиви се Стьоп и огледа внимателно чашата си. — Никога не би ми хрумнало.

— За кои части от тялото си разговаряхте с Ветлесен?

— За лакътя ми. Имам лакът на тенисист, който ме мъчи, докато играя кърлинг. Той ми предписа болкоуспокояващи. Каза да ги пия преди тренировка, защото предотвратявали възпаления. Идиот. Послушах го и знаете ли какво ставаше всеки път? Претоварвах мускулите си. Вече не се налага да предупреждавам потенциални пациенти на Ветлесен да не се преглеждат при него, защото той е мъртъв, но държа да отбележа, че човек не бива да пие хапчета против болка. Болката е нещо полезно. Без нея не бихме оцелели. Трябва да сме й благодарни, а не да я потискаме.

— Нима?

Стьоп потупа с показалец по стъклото на прозореца, достатъчно дебело да не пропуска никакви шумове отвън.

— Ако питате мен, изгледът към океана е нещо незаменимо. Вие как мислите, Хуле?

— От моето жилище не се открива никакъв изглед.

— Така ли? А трябва. Погледът отвисоко осигурява по-добра видимост.

— Като отворихте дума за обзор, „Теленур“ ни предостави списък с телефонните разговори на Ветлесен от последните няколко дни. За какво разговаряхте с него в деня преди смъртта му?

Стьоп прикова въпросително поглед в Хари, отметна глава назад и пресуши чашата с ябълковия сайдер. После си пое дъх — дълбоко, със задоволство.

— Вече съм забравил за какво сме си говорили с него. Вероятно за нещо, свързано с лакти.

Веднъж Сабото бе обяснил на Хари, че покерджиите, които разчитат на интуицията си, за да разпознаят нечий блъф, със сигурност губят. Да, лъжата има външни проявления у всеки човек, но никога няма да успееш да разобличиш опитния блъфьор, ако не се научиш съвсем рационално и системно да проучваш как се отразява лъжата върху лицето на всеки твой съперник. Хари беше склонен да приеме теорията на Сабото. В момента той знаеше, че Стьоп лъже, но не съдеше нито по изражението, нито по гласа, нито по езика на тялото му.

— Къде бяхте между четири и осем часа в деня, когато Ветлесен почина? — попита Хари.

— Я чакайте малко! — Стьоп повдигна вежда. — Да не би в този случай да има нещо, което аз или читателите ми бихме искали да узнаем?

— Къде бяхте?

— От думите ви разбирам, че не сте хванали Снежния човек. Така ли е?

— Ще ви помоля да оставите на мен да задавам въпросите, Стьоп.

— Тогава бях заедно с…

Арве млъкна. Внезапно на лицето му грейна широка усмивка:

— Я чакайте малко. Да не би да намеквате, че имам нещо общо със смъртта на Ветлесен? Да ви отговоря означава да приема за вярно съждението, съдържащо се във въпроса ви, и косвено да потвърдя съмненията ви.

— Не е проблем да запиша, че отказвате да отговорите на въпроса, Стьоп.

Редакторът вдигна чашата като за наздравица.

— Отличен ход, Хуле. Ние, журналистите, го използваме ежедневно. Неслучайно ни наричат „преса“. Защото оказваме сериозен натиск. Но не забравяйте, че не съм отказал да ви отговоря, Хуле. Просто предпочитам да не е сега. Трябва да помисля по въпроса.

Стьоп отново се приближи до прозореца и кимна сякаш на себе си.

— Не отказвам, просто имам нужда да обмисля дали и какво да ви отговоря. Докато взема решение, ще се наложи да изчакате.

— За никъде не бързам.

Стьоп се обърна.

— Нямам никакво желание да ви губя времето, Хуле, но както неведнъж съм заявявал в публичното пространство, единственият капитал и предпоставка за успеха на „Либерал“ е високият ми професионален морал. Надявам се, разбирате, че в качеството си на журналист съм длъжен да се възползвам от създалата се ситуация.

— И как собствено?

— Много просто: току-що се сдобих с бомбастична новина. Доколкото разбирам, още нито един вестник не е надушил, че около смъртта на Ветлесен има неизяснени факти. Ако ви дам отговор, който да ме извади от кръга на заподозрените, ще изиграя най-силния си коз и няма да имам възможност да ви поискам допълнителна информация по случая, преди да ви отговоря. Прав ли съм, Хуле?

Хари вече се досети накъде върви разговорът. Този проклетник Стьоп се оказа много по-умен, отколкото очакваше.

— В момента нямате нужда от допълнителни сведения — отвърна старши инспекторът. — Единствено трябва да знаете, че съзнателното възпрепятстване на полицейско разследване е подсъдимо.

— Туш! — засмя се Стьоп, видимо въодушевен. — Аз обаче съм журналист и либерал и съм длъжен да се съобразявам с някои принципни положения. Всичко се свежда до въпроса дали аз — кучето — пазач на свободното слово, врагът на системата — трябва безусловно да следвам заповедите на властелините.

Стьоп избълва последните думи, без да крие иронията си.

— И при какви условия бихте ми дали отговор? — поинтересува се Хари.

— Да не предоставите информацията, която поискам, на никоя друга медия.

— Мога да ви го обещая, ако се задължите да не издавате тази информация на никого.

— Ето че отново се върнахме на стартова позиция в преговорите. Жалко, много жалко. — Стьоп пъхна ръце в джобовете на ленения си панталон. — Но вие вече ми дадохте достатъчно материал за статия по темата дали полицията е заловила истинския Снежен човек.

— Предупреждавам ви да внимавате.

— Благодаря, вече го направихте — въздъхна Стьоп. — Помислете добре с кого си имате работа, Хуле. В събота ще отбележим двайсет и петия рожден ден на „Либерал“ на пищно тържество в хотел „Радисън“. Ще присъстват шестстотин отбрани гости. Не е никак лошо за списание, което вече четвърт век изпробва колко разтегливи са границите на свободата на печата и ежедневно плува в мътните и опасни води на норвежкото законодателство. За двайсет и пет години никога не ни се е случвало да загубим дело в съда. Ще поговоря с адвоката си, Юхан Крун. Вероятно го познавате, Хуле?

Хари кимна с мрачно изражение. Стьоп му сигнализира с дискретно движение на ръката към вратата, че посещението е приключило.

— Обещавам да ви помогна според силите си — обеща той, когато се сбогуваха в антрето. — Ако вие помогнете на мен и на списанието ми.

— Отлично знаете, че няма как да сключим такава сделка.

— Нямате представа колко сделки сме сключвали досега, Хуле — усмихна се Стьоп и отвори вратата. — Бедна ви е фантазията. Очаквам да се видим в най-скоро време.

 

 

— Не очаквах да те видя толкова скоро — отбеляза Хари, след като отвори вратата.

Ракел изкачи последните три стъпала.

— Напротив, очаквал си — усмихна се тя и се сгуши в прегръдките му.

После го избута в преддверието, ритна вратата с ток, хвана главата му с две ръце и впи страстно устни в неговите.

— Мразя те — просъска тя, докато разкопчаваше колана му. — Знаеш, че това е последното, от което се нуждая в момента.

— Ами, върви си — отвърна Хари и й помогна да си съблече палтото и блузата.

Панталонът й имаше цип отстрани. Хари го свали и плъзна ръка над талията й, над гладките, хладни копринени бикини. В преддверието се чуваше само ускореното им дишане. Леко изтрака само токчето на Ракел, когато тя отмести крак, за да улесни достъпа на Хари.

След това, докато пушеха в леглото, Ракел го обвини, че пласира дрога.

— Нали така зарибяват? — попита тя. — Първите дози дават безплатно, докато се пристрастиш.

— И после се налага да си плащаш, да — кимна Хари и издуха едно голямо и едно малко кръгче дим към тавана.

— И то скъпо — отбеляза тя.

— Тук си само заради секса, нали? Искам просто да съм наясно.

— Много си отслабнал, Хари. — Ракел го погали по гърдите.

Той не отговори. Чакаше.

— С Матиас нещата не вървят — призна тя. — По-точно: той не се оплаква. Доволен е от интимните ни отношения. Аз обаче не съм.

— Къде е проблемът?

— И аз бих искала да знам. Гледам го и си мисля: това е мъж — мечта. Опитвам се да си внуша, че ме възбужда, и почти му се нахвърлям от желание да го пожелая, разбираш ли? Би било чудесно, ако той ме привличаше, би било най-правилното. Но не се получава…

— Мм. Малко ми е трудно да си го представя, но те слушам внимателно.

Тя подръпна закачливо ухото му.

— Това, че постоянно разпалвахме взаимно страстите си, не беше гаранция за качеството на връзката ни, Хари.

Той гледаше как малкото кръгче дим се долепя до голямото и двете образуват осмица. „Напротив“, помисли си в отговор на Ракел.

— Започнах да си търся обяснения — продължи тя. — Например, пред себе си се оправдавам с една дребна телесна особеност на Матиас.

— Каква?

— Нищо интересно, но той се притеснява от нея.

— Кажи ми, де.

— Не, не. Не става дума за сериозен недъг. В началото дори стеснителността му ми се струваше очарователна. После обаче започна да ме дразни. Имам чувството, че се опитвам да превърна това дребно несъвършенство в оправдание за… за… — тя млъкна.

— За идването ти тук — довърши Хари.

Притисна го в обятията си и стана.

— Няма да идвам повече — промълви тя и си тръгна.

Наближаваше полунощ. Ракел вървеше по улицата.

Ситни дъждовни капки се сипеха върху асфалта и искряха под уличните фенери. Стигна до колата — беше паркирала на съседната улица. Качи се и понечи да запали, но забеляза, че под чистачките е мушната бележка, написана на ръка. Открехна вратата, протегна се и я издърпа. Буквите почти се бяха размили под дъжда, но Ракел успя да прочете: „Ще умрем, курво.“

Изтръпна. Огледа се. Нямаше никого. Само паркирани автомобили. Дали и под техните чистачки бяха оставени бележки? Ракел не видя жива душа. Сигурно е случайно. Кой би могъл да знае, че това е нейната кола? Свали прозореца на няколко сантиметра и хвърли бележката през процепа. Запали и потегли. Малко по-нататък изведнъж я обзе усещането, че някой я гледа от задната седалка. Надзърна в огледалото и видя лице. Не беше Олег, а друго, непознато момче. Натисна спирачките. Гумите изсвириха по мокрия асфалт. Отзад се разнесе сърдитият вой на клаксон. Три пъти. Задъхана от ужас, Ракел погледна в огледалото. Оказа се, че бе видяла лицето на младежа в колата зад нея. В момента той изглеждаше не по-малко изплашен от Ракел. Разтреперана, тя пак включи колата на скорост.

 

 

Ели Квале стоеше в преддверието като закована с телефонната слушалка в ръка. Не си внушаваше. Не и този път.

Чак когато Андреас повтори името й, тя дойде на себе.

— Кой беше? — попита той.

— Никой. Грешка.

Легнаха си. Искаше й се да се сгуши в него, но не можеше. Съвестта й не го позволяваше. Чувстваше се омърсена.

„Ще умрем — бе казал гласът по телефона. — Ще умрем, курво.“