Ю Несбьо
Снежния човек (4)

Четвърта глава
Изчезнала

Ден втори

Към обяд снегът в центъра на Осло се стопи, но в квартал „Хоф“ из градините от двете страни на улицата още се виждаха бели петна. Докато пътуваха към адреса, Хари Хуле и Катрине Брат слушаха по радиото как Майкъл Страйп пее за зловещото си предчувствие и за момчето, паднало в кладенеца. Навлязоха в спокойния жилищен квартал и в една съвсем тиха уличка. Хари посочи на колежката си сребриста тойота корола, паркирана до оградата.

— Колата на Скаре. Спри зад нея.

Къщата беше голяма, боядисана в жълто. „Прекалено голяма за тричленно семейство“ — съобрази Хари, докато се изкачваха по чакълестата пътека. Около тях се чуваха въздишки от капещия по земята разтопен сняг. В градината се издигаше снежен човек, килнат на една страна, с видимо доста песимистична прогноза за оцеляване. Скаре им отвори. Хари се наведе да огледа ключалката.

— Няма следи от взлом — обясни той.

Въведе ги във всекидневната, където момче, седнало върху пода с гръб към вратата, гледаше анимационен филм по телевизията. На дивана седеше жена. Тя стана веднага, подаде ръка на Хари и се представи като Ева Бендиксен, съседка.

— Бирте никога не е правила подобно нещо — каза тя. — Или поне откакто се познаваме.

— А откога се познавате? — поинтересува се Хари и огледа стаята.

Пред телевизора бяха разположени масивни кожени кресла и ниска, осмоъгълна маса от опушено стъкло. Стоманените столове около светлата трапезна маса пък изглеждаха леки и елегантни — точно каквито харесваше Ракел. На стените имаше две фотографии на мъже с вид на банкови шефове, които гледаха снизходително и строго. Освен портретите в стаята бе окачено и произведение на модернисткото абстрактно изкуство. Преди време този тип творби излязоха от мода, но после пак се върнаха на гребена на вълната.

— От десет години — отвърна Ева Бендиксен. — Нанесохме се в съседната къща точно след раждането на Юнас.

Кимна към момчето, което продължаваше да седи неподвижно, вторачено в тичащия Бързоходец и Уили Койота на екрана.

— Вие ли се обадихте в полицията снощи?

— Да.

— Малкият позвънил на вратата им в един и петнайсет през нощта — вметна Скаре, докато преглеждаше бележките си. — В участъка са приели обаждането на госпожа Бендиксен в един и половина.

— Заедно с мъжа ми дойдохме първо да проверим дали Бирте не е вкъщи — поясни Ева Бендиксен.

— Къде я търсихте? — попита Хари.

— В мазето, в баните, в гаража, навсякъде. Направо не е за вярване, че е възможно човек да се изпари така от дома си.

— Да се изпари ли?

— Да изчезне. Да се изгуби. Полицаят, който прие сигнала ми, ме посъветва да вземем Юнас у нас и да се свържем с всички познати и роднини на Бирте, за да проверим дали не е при някого от тях. После да изчакаме до сутринта и да попитаме в службата й дали е отишла на работа. Полицаят ми обясни, че в осем от десет подобни случая изчезналият се появява след няколко часа. С мъжа ми се опитахме да се свържем с Филип…

— Съпругът на изчезналата — поясни Скаре. — Бил на лекция в Берген. Професор е по…

— Физика — усмихна се Ева Бендиксен. — Мобилният му телефон беше изключен, а не знаехме в кой хотел е отседнал.

— Сутринта се свързахме с него — съобщи Скаре. — Очакваме го да пристигне всеки момент.

— Слава богу — въздъхна съседката. — След като сутринта колегите на Бирте ни казаха, че я няма на работа, се обадихме пак в полицията.

Скаре кимна, за да потвърди. Хари му даде знак да продължи разговора с Ева Бендиксен, а самият той се приближи до телевизора и седна на пода до момчето. На екрана койотът запали фитила на шашка динамит.

— Здравей, Юнас. Казвам се Хари. Другият полицай каза ли ти, че такива истории почти винаги приключват благополучно? Изчезналият се прибира.

Малкият поклати отрицателно глава.

— Няма за какво да се тревожиш. Ако те помоля да отгатнеш къде може да е отишла майка ти, за какво ще се сетиш най-напред?

— Не знам къде е — сви рамене момчето.

— В момента никой не знае, Юнас. Къде ходи тя, ако не е тук или на работа? Кажи ми първото, което ти хрумва, няма значение дали ти се струва вероятно, или не.

Малкият продължаваше да се взира в екрана. Койотът безуспешно се мъчеше да хвърли шашката, залепила се здраво за ръката му.

— Имате ли вила, където мама ходи понякога?

Юнас поклати глава.

— А къща, когато иска да остане сама?

— Мама не иска да е сама. Тя иска да е с мен.

— Само с теб?

Малкият се обърна и погледна Хари с кафявите си очи. Като на Олег. В тях Хари съзря страха, който очакваше да види, но и още нещо — гняв. Това го изненада.

— Защо тогава изчезват? — попита Юнас. — Щом после се връщат.

Същите очи, същите въпроси. Само за важното.

— По най-различни причини — отвърна Хари. — Някои изгубват пътя. Човек може да изгуби пътя не само буквално. Понякога хората се нуждаят от почивка и се скриват, за да си осигурят малко отдих.

В коридора се чу тропот. Хари забеляза, че малкият се сепна. Динамитът в ръката на койота избухна. Вратата на стаята се отвори.

— Добър ден — поздрави мъжки глас зад тях. Едновременно сприхав и овладян. — Какво е положението?

Хари се обърна. Професорът, мъж около петдесетте, облечен в сако, се насочи право към ниската масичка, взе дистанционното и след натискане на копчето картината на екрана се сви до размерите на бяла точка. Телевизорът изсъска в знак на протест и изгасна.

— Колко пъти да ти повтарям, че през деня не ти е позволено да гледаш телевизия, Юнас? — попита той с примирен тон, сякаш за да убеди присъстващите в дома му колко трудно се възпитава дете в днешно време.

Хари стана и се легитимира. После представи и колегите си Магнюс Скаре и Катрине Брат, досега само мълчаливи наблюдатели на случващото се.

— Филип Бекер — мъжът повдигна очилата на носа си, макар че те вече бяха опрели о челото му.

Хари се опита да разгадае погледа му, за да си създаде така симптоматичното първо впечатление за този потенциален заподозрян, ако впоследствие се появят улики. Очите на Бекер обаче бяха добре скрити зад отражателната повърхност на очилата му.

— Досега звъних на всички наши близки, където би могла да отиде, но никой не я е виждал — обясни съпругът на изчезналата. — Какво открихте?

— Нищо — отвърна Хари. — Ще ви помоля за съдействие. Проверете дали липсват куфари, пътни чанти или дрехи на жена ви. Така ще разберем дали… — Хари огледа изпитателно Бекер и довърши: — … изчезването й е спонтанно, или планирано.

Бекер не отмести веднага очи от острия поглед на полицая. Изслуша го, кимна и се качи на втория етаж.

Хари приклекна до Юнас. Малкият продължаваше да се взира в черния екран на телевизора.

— Харесваш ли Бързоходеца? — попита Хари.

Момчето поклати глава.

— Защо?

— Жал ми е за Уили Койота — едва доловимо прошепна Юнас.

Пет минути по-късно Бекер слезе и съобщи, че всички вещи на жена му са налице, с изключение на дрехите, с които е била облечена — палто, ботуши и един шал.

— Мм — Хари се почеса по наболата брада и погледна крадешком към Ева Бендиксен. — Ще ви помоля да поговорим в кухнята, Бекер.

Домакинът му посочи пътя, а Хари даде знак на Катрине да се присъедини към тях. В кухнята професорът веднага се зае да сипва кафе във филтъра и вода в резервоара. Катрине застана на вратата, Хари погледна през прозореца. Главата на снежния човек бе потънала между раменете му.

— Кога излязохте от дома си снощи и с кой самолет пътувахте за Берген? — попита Хари.

— От тук тръгнах в девет и половина — отговори Бекер без капка колебание. — Самолетът излетя в единайсет и пет.

— Чухте ли се с Бирте след това?

— Не.

— Какво се е случило според вас?

— Нямам представа, старши инспекторе. Наистина нямам представа.

— Мм — Хари погледна улицата.

Откакто дойдоха, навън не бе минала нито една кола. Кварталът беше изключително тих. Спокойствието вероятно вдигаше с няколко милиона крони цената на жилищата в тази част на града.

— Как бихте описали брака си?

Филип Бекер спря да се занимава с кафеварката.

— Длъжен съм да ви попитам, защото непрекъснато се случва мъжът или жената да напуснат семейното гнездо — добави Хари.

Филип Бекер се прокашля.

— Двамата със съпругата ми сме в прекрасни отношения, уверявам ви.

— Допускате ли все пак тя да е имала връзка, за която да не сте подозирали?

— Изключено е.

— Господин Бекер, нека не прибързваме с такива силни думи. Извънбрачните връзки не са нещо необичайно в днешно време.

— Не ме мислете за наивен, инспекторе — усмихна се леко Бекер. — Бирте е привлекателна жена, а и е доста по-млада от мен. Освен това е израснала в семейство с разкрепостени нрави, така да се каже. Но тя просто не е такъв тип. Нека уточня, че следя отблизо заниманията й.

Кафеварката избумтя предупредително точно когато Хари понечи да продължи с въпрос в същия дух. Отказа се.

— Да сте забелязали напоследък резки промени в настроението на съпругата ви?

— Бирте не е депресивна натура, старши инспекторе. Не е отишла да се обеси в гората, нито се е удавила. Навън е и е жива. Чел съм, че непрекъснато има случаи на изчезнали хора, които обаче се завръщат, а причината за отсъствието им се оказва съвсем обяснима и банална. Така ли е?

Хари кимна.

— Нещо против да огледам къщата?

— С каква цел?

Хари долови острота в тона на Филип Бекер — недвусмислен знак, че съпругът на изчезналата е свикнал да контролира положението, да бъде винаги в течение. Сега явно никак не му се нравеше, дето жена му е напуснала къщата без предупреждение. Всъщност наум Хари вече бе отписал версията Бирте Бекер да е избягала. Никоя здравомислеща майка с нормални социални контакти не би изчезнала от дома си, изоставяйки посред нощ десетгодишния си син. Хари имаше и още една причина да се съмнява в самоволното бягство на изчезналата. В полицията съществуваше практика в началния етап на издирването на изчезнало лице да се ангажират минимум служители, освен ако няма улики, сочещи към криминално деяние. Хари реши лично да се заеме със случая в квартал „Хоф“ именно защото имаше причини да подозира престъпление.

— Понякога човек не знае какво търси, преди да го намери. В полицията често работим така — обясни Хари.

Най-сетне успя да види очите на Бекер зад стъклата на очилата: светлосини, с ясен, силен блясък. Не като кафявите очи на Юнас.

— Моля, заповядайте — покани той полицаите.

 

 

Спалнята беше хладна и разтребена. Не се долавяше никаква миризма. Двойното легло бе застлано с плетена кувертюра. Върху едното нощно шкафче стоеше фотография на жена, върху другото — снимка на Юнас. Приликата с Филип Бекер подсети Хари, че жената вероятно е негова майка. Хари отвори гардероба с дрехите на Бирте. Отвътре се разнесе лек аромат на парфюм. Хари обърна внимание дали закачалките се намират на еднакво разстояние една от друга: така се разбираше дали дрехите са били обличани наскоро, или висят така от дълго време, без собственикът им да ги ползва. Черни рокли с цепки, къси пуловери с цветни мотиви и пайети. В дъното на гардероба имаше отделение с чекмеджета. Дръпна най-горното: бельо в черно и червено. Следващото: жартиери и чорапи. Третото: бижута, подредени в отворите на яркочервена кутия, покрита с плат. Вниманието му привлече голям разноцветен пръстен, обсипан с блестящи камъни. Кутията със скъпоценностите лъщеше по-ярко и от Лас Вегас. Всички отвори бяха запълнени. От спалнята се влизаше в наскоро ремонтирана баня с парна душ-кабина и две мивки с иноксови корита.

В стаята на Юнас Хари седна на малък стол. Върху бюрото на момчето лежеше калкулатор, предназначен да извършва редица сложни математически функции. Изглеждаше нов, още неизползван. Над бюрото висеше плакат със снимка на седем плуващи делфина и календар за текущата година. До някои дати, оградени с кръг, имаше надписи: „рожден ден на мама“, „рожден ден на дядо“, „екскурзия до Дания“, „зъболекар в десет“. Над две дати през юли пишеше „лекар“. Хари не видя сред отбелязаните дни да има насрочен мач, кино или детско празненство. Върху леглото бе метнат розов шал. Момче на възрастта на Юнас не би носило дреха в подобен цвят. Хари го взе. Платът беше влажен, но още се усещаше мирис на кожа, коса и женски парфюм. Същият аромат лъхаше и от гардероба.

Хари слезе на долния етаж. Спря се пред прага на кухнята. Вътре Скаре обясняваше рутинната процедура при подаден сигнал за изчезнало лице. Издрънчаха чаши за кафе. Диванът във всекидневната изглеждаше огромен — вероятно заради слабичката фигура на детето. Юнас четеше книга. Хари се приближи и видя снимка на Чарли Чаплин в пълно снаряжение.

— Знаеш ли, че Чаплин е получил рицарско звание в Англия? — попита Хари. — Наричали са го сър Чарлс.

Юнас кимна.

— Но американците го изгонили.

Малкият прелисти следващата страница.

— Боледувал ли си през лятото, Юнас?

— Не.

— Но си ходил на лекар, нали? Два пъти.

— Мама искаше да ме прегледат. Мама… — гласът внезапно му изневери.

— Тя ще се върне, ще видиш — успокои го Хари и сложи ръка върху слабичките му рамене. — Дори не си е взела шала. Онзи, розовия. Намерих го в стаята ти.

— Някой го беше сложил на врата на снежния човек и аз го прибрах.

— Може майка ти да го е увила, за да не замръзне снежният човек.

— Тя никога не би дала любимия си шал на снежния човек.

— А баща ти?

— Не е бил той. Някой е дошъл тук, след като татко тръгна снощи, и е отвлякъл мама.

— Кой направи снежния човек, Юнас?

— Не знам.

Хари погледна в градината. Там се намираше причината за идването му. През стаята сякаш премина леден полъх.

Докато пътуваха към квартал „Маюрстюа“, Хари попита Катрине:

— Какво беше първото ти впечатление от дома им?

— Съпрузите не са сродни души — Катрине мина край контролния пункт за проверка на скоростта, без да намали. — Бракът им е бил нещастен. Повече е страдала тя.

— Мм. Защо смяташ така?

— Не е ли очевидно? — усмихна се тя и погледна в огледалото. — Несъвместимите решения в интериора.

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Не забеляза ли неугледния диван и ниската масичка? Били са модерни през деветдесетте, а мъжът ги е купил десетилетие по-късно. За разлика от него съпругата му се е спряла на трапезната маса от избелен дъб с алуминиева конструкция. Харесала е и „Витра“.

— Какво е „Витра“?

— Марката на столовете за хранене. Швейцарски са и струват цяло състояние. Ако беше купила имитация на по-разумна цена, щеше да спести пари, с които да подмени цялото обзавеждане в проклетата им гостна.

Хари забеляза, че в устата на Катрине Брат думата „проклет“ не звучи като ругатня, а придава езиков нюанс на аристократичния й произход.

— И защо не го е направила?

— Щом имаш такава голяма къща в „Хоф“, проблемът не е в парите. Той не й е разрешил да смени дивана и масата. А когато мъж, осакатен откъм естетически вкус и интереси в областта на обзавеждането, забрани на жена си да избира интериора на дома им, няма съмнение кой кого командва.

Хари кимна по-скоро на себе си, отколкото за да потвърди думите й. Първото впечатление на Катрине Брат беше съвсем правилно. Биваше я.

— А ти какво мислиш? Нали уж аз трябва да се уча от теб — напомни тя.

Хари погледна през прозореца старата кръчма „Лепсвик“, типично норвежка, но лишена от достойнство.

— Според мен Бирте Бекер не е напуснала дома си по свое желание.

— Защо? Няма следи от насилие.

— Защото всичко ми изглежда старателно планирано.

— И кой е виновникът? Съпругът й ли? Винаги е съпругът, нали?

— Да, в повечето случаи — Хари се унесе в мислите си.

— Само дето този е заминал за Берген.

— Да, така изглежда.

— Снощи, с последния самолет. Няма как да се е върнал и да е отлетял днес, защото щеше да закъснее за лекцията си рано сутринта. — Катрине натисна педала за газта и профуча през кръстовището на Маюрстюал точно преди светофарът да светне червено. — Ако Филип Бекер беше виновен, веднага щеше да се хване в капана, който ти му заложи.

— Какъв капан?

— Нали го попита дали жена му страда от променливи настроения? Така му подсказа, че подозираш самоубийство.

— Е, и?

— Не се прави на учуден, Хари — разсмя се тя. — Всички, включително Бекер, знаят колко малко сили влага полицията в разследването на предполагаемо самоубийство. С две думи, ти даде на Бекер възможността да ти изтъкне факти в подкрепа на тази теория. Ако е виновен, версията за самоубийство би решила всичките му проблеми. А той отговори, че жена му била безгрижна като чучулига.

— Мм. И според теб така съм го подложил на своеобразен изпит?

— Та ти непрекъснато изпитваш хората, Хари. Включително мен.

Хари помълча известно време. После отбеляза:

— Хората често се оказват по-хитри, отколкото си мислим.

В подземния паркинг на Главното управление осведоми Катрине Брат, че през останалата част от деня предпочита да работи самостоятелно. След като поразмисли за розовия шал, Хари взе решение: незабавно трябва да прегледа доклада на Скаре за изчезналите лица и да разбере дали упоритото съмнение, което го гризеше непрестанно, е основателно. Ако докладът съдържаше данни в подкрепа на опасенията му, нямаше друг избор, освен да отнесе онова проклето писмо при Гюнар Хаген.