Ю Несбьо
Снежния човек (10)

Десета глава
Барут

Ден четвърти

Хари се прибра в три и половина през нощта, капнал от умора. Съблече се и веднага се пъхна под душа. Мъчеше се да не мисли за нищо, докато горещата струя тече по безчувствената му кожа, масажира вцепенените мускули и размразява вкочаненото му тяло. С Ролф Утершен проведоха кратък разговор, но решиха да отложат разпита за утре. Колегите му отдавна приключиха с разпитите на малцината съседи в Сулихьогда. Криминолозите и кучетата обаче продължаваха да работят. Налагаше се да действат бързо, преди снегът или случайни минувачи да заличат следите. Хари спря душа. Въздухът в банята посивя от пара. Избърса огледалото, но то веднага се покри с нов слой влага. Тя деформираше отражението на лицето му и придаваше размити контури на голото му тяло.

Докато си миеше зъбите, звънна телефонът.

— Да, моля.

— Обажда се Стурман. Гъбарят.

— Доста късно ми звъните — отбеляза изненадано Хари.

— Предположих, че досега сте били на работа.

— Нима?

— По вечерните новини излъчиха репортаж за жената в Сулихьогда. Мярнах ви зад репортера. Вече имам резултати от изследването.

— И?

— Имате плесенни гъби. И то доста свирепи. Versicolor.

— И това ще рече?

— Могат да приемат всевъзможни цветове. Ако и когато станат видими. Налага се да изкъртя още от стените.

— Мм.

Съзнанието на Хари му даваше смътни сигнали, че е редно да се поинтересува по-подробно какво означава това, да прояви повече загриженост или поне да поразпита Стурман. Ала просто нямаше сили. Не и тази нощ.

— Правете каквото трябва.

Хари затвори и телефона, и очите си в очакване на призраците, които нямаше как да избегне, освен ако не посегнеше към единственото лекарство срещу тях. Тази нощ вероятно го очакваше ново познанство. Хари чакаше от гората да изплува образът й, издигащ се върху високо бяло тяло без крака — уродлива топка за боулинг с глава, черни очни кухини и оголени зъби, след като лисицата е изяла устните. Нямаше как да знае какво ще се появи под затворените му клепачи. Подсъзнанието е непредвидимо. След като заспа, Хари сънува, че лежи с глава под водата във вана и чува гърления звук от бълбукане на мехурчета и женски смях. По емайла на ваната растат водорасли и протягат зелените си пръсти да го докоснат.

 

 

Сутрешното слънце хвърляше светли четириъгълници върху вестниците на бюрото. Гюнар Хаген гледаше как Силвия Утершен се усмихва от първата страница. „Убита и обезглавена“, гласеше едно от водещите заглавия. Имаше и други варианти: „Обезглавена в гората“; „Обезглавена“ — вероятно най-краткото и най-сполучливото.

Хари се събуди с главоболие. В момента притискаше глава между дланите си и си мислеше, че болката в слепоочията му е още по-силна, отколкото при махмурлук. Искаше му се да затвори очи, но Хаген го гледаше. Хари забелязваше, разбира се, как устата на шефа му първо се отваря, размърдва се и пак се затваря — тоест Хаген изговаряше думи — но Хари, неспособен да се настрои на правилната честота, не приемаше съответно ясно сигнала.

— Изводът… — чу Хари и положи усилия да наостри уши — … е, че от днес нататък случаят се превръща в топ приоритет на полицията. А това следователно означава увеличаване на разследващия екип, който ръководиш ти.

— Не съм съгласен — възрази Хари. При произнасянето на трите думи черепът му щеше да се пръсне. — Дори в хода на разследването да се наложи да включим още специалисти, засега не искам повече хора на оперативките, освен нас четиримата.

Гюнар Хаген се изненада не на шега. Обичайната практика изискваше при престъпление разследващата група да включва поне дванайсетина души.

— Подходът да се мисли нестандартно функционира по-успешно в по-малки екипи — аргументира се Хари.

— Да се мисли? — възкликна Хаген. — Не е ли по-добре да се работи по случая? Например да се изземват и анализират веществени доказателства, да се провеждат разпити, да се проверяват сигнали на очевидци? А какво ще кажеш за ефективния обмен на информацията? Единните групи…

Хари вдигна ръка, за да спре словесния му поток.

— Точно затова не искам да сме много. Не желая да се удавя.

— Да се удавиш? — Хаген се втренчи смаян в старши инспектора. — Тогава ще възложа случая на по-умел плувец от теб.

Хари разтърка леко слепоочията си. Не се съмняваше, че Хаген си дава сметка за наличния състав на Отдела: началникът не разполагаше с по-опитен и способен кадър от Хари Хуле. Освен това наскоро встъпилият в длъжност главен полицейски инспектор не би понесъл удар по гордостта си, каквото представляваше евентуалното прехвърляне на случая към КРИПОС. По-скоро би пожертвал дясната си космата ръка.

Хари въздъхна:

— Стандартните разследващи екипи с по петнайсетина души непрекъснато се борят, за да държат в течение всички участници в информационния поток. Освен това такива екипи работят по обикновени случаи. А обезглавена жертва на първите страници на вестниците… — Хари поклати глава. — Хората ще полудеят. Вчера непосредствено след репортажа по вечерните новини получихме повече от сто сигнала на откритата гореща линия. Сещате се от кого: от фъфлещи пияници, както и от обичайния ни контингент откачалки плюс няколко нови. Някои дори се мъчеха да ни убедят, че убийството било описано в „Откровението на Йоан“. Днес до момента имаме двеста сигнала. Само си представете какво ни чака, когато оповестим, че има и още трупове. Ще се наложи да сложим на линията поне двайсетина души да приемат сигнали от граждани, да ги проверяват и да съставят доклади. В такъв случай ръководителят на разследващия екип ще се нуждае ежедневно от два часа, за да изчита постъпилите сведения, още два часа — за да ги съпостави с наличните данни, още два — за да събере целия екип, да осведоми всички за развитието, да отговори на въпросите им и половин час — да отсее коя част от информацията да се оповести на пресконференцията. Тя пък отнема около четирийсет и пет минути. Още по-лошото е… — Хари притисна показалците си до челюстите, а лицето му се сгърчи от болка, — … че при разследването на убийство си струва полицията да вложи толкова ресурси, защото все някой е видял или чул нещо важно. Събирайки сигнали от очевидци, ние успяваме да ги подредим, а често дори най-странни показания дават ключа към разкриването на престъплението.

— Именно — кимна Хаген. — Затова…

— В случая обаче — продължи невъзмутимо Хари — се сблъскваме с по-различен тип убийство. Извършителят не е излял душата си пред приятел, нито пък е допуснал да бъде видян близо до местопрестъплението. Повярвайте ми, шефе, никой от обаждащите се не знае нищо за този човек. Сигналите няма да ни помогнат, само ще ни забавят. А веществените следи, намерени и иззети от местопрестъплението, са там, с цел да ги намерим и да ни заблудят. Накратко, този път играта се подчинява на други правила.

Хаген се облегна на стола, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и загледа замислено Хари. Премига като задрямал на слънце гущер и попита:

— Ти като игра ли го възприемаш?

Хари се питаше накъде бие Хаген, но кимна.

— Каква игра? Шах?

— Да го наречем шах на сляпо.

— Значи си представяш извършителя като класически сериен убиец, хладнокръвен, с висок интелект и нюх към игрите и предизвикателствата?

Хари вече се досещаше какво ще каже шефът му.

— Като един от онези, чиито профили изготвяхте на прословутия курс във ФБР? Като серийния убиец в Австралия? Човекът, когото търсим в момента, представлява… — началникът премлясна, сякаш за да усети вкуса на всяка дума — … достоен противник за полицай с твоя професионален опит.

— Подобно нещо не ми е минало и през ум, шефе — въздъхна Хари.

— Ами? Нали не си забравил, че съм преподавал в Армейската офицерска школа? За какво според теб си мислят потомците на генерали, докато им разказвам за пълководци, които с личния си принос са променили хода на световната история? Едва ли за спокоен живот с надеждата да няма войни, да разказват на внуците си, че просто са съществували на тази земя, без светът да е разбрал колко добри воини са щели да бъдат? Може на думи да говорят едно, но дълбоко в себе си те мечтаят за възможност да проявят дарбите си, Хари, дори да е една-единствена през целия им живот. У всеки човек е заложен стремеж към социално признание; необходимост да се чувстваш потребен, Хари. Затова генералите в Пентагона бързат да обявят тревога, когато някъде по света гръмне най-обикновена пиратка. Струва ми се, че ти се иска този случай да се окаже особен, Хари. Заслепен от желанието си да преследваш сериен убиец, навсякъде виждаш доказателства в подкрепа на страховитата си версия.

— А снежният човек, шефе? Сещате ли се за писмото, дето ви го показах?

— Да, Хари, беше ти го изпратил някакъв луд.

Хари знаеше, че е време да отстъпи. Да изложи компромисното предложение, което предварително си бе намислил. Да позволи на Хаген да се порадва на малката си победа.

Вместо това обаче сви рамене.

— Държа екипът ми да не се променя, шефе.

Лицето на Хаген доби строго, непроницаемо изражение.

— Не мога да ти позволя да запазиш стария състав, Хари.

— Не можете?

Двамата мъже приковаха поглед един в друг, но се случи нещо. Хаген отмести очи, изплъзна се. Само за миг, ала и това беше достатъчно.

— Налага се да се съобразявам не само с теб — обясни Хаген.

Хари се помъчи да запази невинното си изражение, докато завърта ножа в раната на шефа си:

— С кого да се съобразявате?

Хаген заби поглед в ръцете си.

— Ти как мислиш? С началници, журналисти, политици. След три месеца още ще преследваме убиеца и кой ще отговаря на въпроси за приоритетите на Отдела? Кой ще трябва да обяснява, че случаят е възложен само на четирима души, защото малките групи са по-подходящи за… — Хаген изплю думите като развалени скариди: — … изказване на необременени мисли и игра на шах? Кажи ми, Хари, замислял ли си се за този сценарий?

— Не — отвърна старши инспекторът и скръсти ръце на гърдите си. — Мисля как да пипнем този негодник, а не какво ще обясняваме, ако не успеем.

Хари си даваше сметка колко плоско прозвуча последното му изречение, но думите все пак постигнаха целта си. Хаген премига два пъти. Понечи да отговори и отвори уста, но после пак я затвори. Изведнъж Хари се засрами от поведението си. Защо непрекъснато предизвикваше подобни детински съревнования с началниците си? Заради удоволствието да постави някого — без значение кого — на място? Според Ракел Хари тайно си мечтаел да има още един среден пръст, който да размахва непрекъснато.

— Еспен Лепсвик от КРИПОС е отличен ръководител на мащабни разследвания — продължи Хари. — Мога да поговоря с него и да го помоля да състави екип, който да ми докладва. Групите ни ще работят паралелно и независимо една от друга. Как ви звучи, шефе?

Нямаше нужда дори да чака отговор. Вече забеляза признателността в погледа на Хаген. И този път спечели глупавото си състезание. Върна се в кабинета си и веднага звънна на Бьорн Холм:

— Хаген ми даде съгласието си. Ще стане, както ти казах. Оперативка при мен след половин час. Ще уведомиш ли Скаре и Брат?

Затвори. Замисли си за формулировката на Хаген: генералите от Пентагона жадуват за война. Издърпа чекмеджето на бюрото си с надеждата вътре да е останало някое обезболяващо.

 

 

— С изключение на стъпките не намерихме други следи от похитителя на предполагаемото местопрестъпление — обобщи Магнюс Скаре. — Направо необяснимо е как така липсват и следи от трупа. Все пак е обезглавил жената. А няма нито капка кръв. Нищо. Дори кучетата не реагираха! Истинска загадка.

— Убил я е и е отсякъл главата й в потока — предположи Катрине. — Следите от стъпките й изчезват във водата, нали? Бягала е в потока, за да не оставя следи, но въпреки това той я е хванал.

— Какво оръжие е използвал? — попита Хари.

— Брадва или трион, какво друго?

— А от какво са следите от изгаряне по шията?

Катрине и Скаре се спогледаха, после вдигнаха рамене.

— Добре, Холм ще провери. После?

— После вероятно я е пренесъл до пътя, без да излиза от водата. — Скаре беше спал само два часа и си бе облякъл пуловера на обратно, но всички си мълчаха. — Казвам „вероятно“, защото отново липсват следи. Трябваше да открием все нещо: кръв по някое дърво, кожа по някой клон или парче от дреха. Следите му се появяват на мястото, където потокът слиза под пътя. До стъпките му има дълбока следа в снега. Сигурно от тялото. Един Господ знае, защото кучетата не маркираха територията. Дори проклетият трупотърсач! Истинска…

— … загадка — довърши Хари и потърка брадичка. — Не ни ли се струва ужасно неудобно да й отреже главата в съвсем тесен поток? Та там няма място дори да събереш лактите си. Защо го е направил във водата, а не на брега?

— Много просто — отвърна Скаре. — Водата отнася следите.

— Това обяснение не е достатъчно убедително — възрази Хари. — Щом е оставил главата, значи не се притеснява, че ще намерим следи от убитата. Но как е пренесъл тялото до пътя, без да остави…

— С така наречената бодибег! — сети се Катрине. — Тъкмо се чудех как е успял да мъкне трупа толкова време. В Ирак използваха бодибег — специални сакове с презрамки, които се носят на гръб.

— Мм — кимна Хари. — Това би обяснило поведението на кучето.

— И факта, че я е оставил върху земята — додаде Катрине.

— Какво? — изненада се Скаре.

— В снега има следа от нещо голямо, като човешко тяло. Оставил е раницата с трупа и е отишъл да докара колата си, вероятно паркирана близо до дома на Утершен. Всичко това отнема около половин час, нали?

— Горе-долу толкова — промърмори Скаре.

— Тези раници са черни. Ако през това време някой е минал оттам, може да е взел чантата с тялото за чувал със смет.

— Никой не е минал оттам — кисело възрази Скаре и потисна прозявката си. — Разпитахме всички в околността.

— А какво мислите за показанията на Ролф Утершен, че е бил в магазина между пет и седем? — поинтересува се Хари.

— Алибито му издиша, ако не го потвърди клиент.

— Времето, докато близначките са били на урок по цигулка, е достатъчно да се върне вкъщи и да убие жена си — вметна Катрине.

— Не ми прилича на убиец — възрази Скаре, облегна се на стола и кимна, за да потвърди умозаключението си.

На Хари му се прииска да напомни на колегите си колко грешки допускат полицаите в субективните си преценки кой прилича на убиец и кой — не, но се въздържа, защото предпочиташе в началния етап на разследването хората от екипа му да разсъждават на глас, без да си налагат цензура. Опитът показваше, че най-свежите идеи се раждат от хаотични размисли, недообмислени догадки и от откровено погрешни заключения.

Вратата се отвори.

— Привет! — изчурулика Бьорн Холм. — Ужасно съжалявам за закъснението, но надуших оръжието на убийството.

Съблече си палтото и го метна върху закачалката в кабинета на Хари. Тя се наклони заплашително. Под връхната си дреха Холм носеше риза с жълта бродерия и надпис на гърба, който прокламираше, че Ханк Уилямс^[1] — въпреки смъртния акт от зимата на 1953 — все още е жив. Бьорн Холм седна на единствения свободен стол. Всички приковаха поглед в него.

— Какво има? — усмихна се той. Хари вече предчувстваше продължението: любимата шега на Холм. Не се наложи да чака дълго: — Да не би някой да е умрял?

— Оръжието на убийството — напомни старши инспекторът. — Слушаме те.

Холм се усмихна още по-широко и потри ръце.

— Попитах патоложката откъде са дошли следите от изгаряне по шията на Силвия Утершен. Тя нямаше никаква представа. Каза само, че при ампутация обгаряли така кръвоносните съдове, преди да отрежат костта с трион. И на мен ми хрумна нещо. Все пак съм израснал в селско имение…

Бьорн Холм се наведе напред с блеснали очи. „Прилича на баща, който се кани да разопакова електрическо влакче, купено за новородения му син“, помисли си Хари.

— Присъствал съм на случаи, когато по време на раждане зародишът умира в корема на кравата и тя не може да го роди, защото е прекалено голям. Ако пък отгоре на всичко е разположен не както трябва, няма как да го извадиш без риск да умориш кравата. Затова викахме ветеринаря и той пристигаше с трион…

Лицето на Скаре се сгърчи в болезнена гримаса.

— Всъщност инструментът представлява възтънко гъвкаво острие, което лекарят пъха в утробата на кравата и прихваща с него трупа на телето като в примка. После започва да върти дръжката и да го мести наляво-надясно, докато надупчи трупа.

Холм показа с ръце какво има предвид.

— След като го разреже на две, изважда частите една по една и проблемът е решен. В повечето случаи. Понякога обаче, докато лекарят се опитва да разреже телето, острието пробива и органите на майката и тя умира от кръвоизлив. Преди няколко години френски фермери изобретиха доста по-практичен инструмент: клуп с нажежаема жичка. Състои се от най-обикновена пластмасова дръжка, а за двата й края е закачена съвсем тънка и страшно здрава метална нишка — образува се примка. Тази примка се слага около онова, което искаш да разрежеш. После натискаш копчето и жичката започва да се нагрява. За петнайсет секунди металната нишка се нажежава до бяло. Натискаш друго копче, примката се стяга и разрязва трупа. Понеже не движиш клупа наляво-надясно, вероятността да нараниш майката е много по-малка. Ако пък случайно засегнеш неин орган, има две предимства…

— Ти какво? Рекламираш ни инструмента ли, или ни обясняваш как се използва? — пошегува се Скаре и потърси с поглед Хари за одобрение.

— Поради високата температура металът е напълно стерилен — продължи Холм. — Не пренася бактерии или отровена кръв от трупа. Освен това нагорещената нишка обгаря стените на кръвоносните съдове и спира кървенето.

— Добре, Холм — кимна Хари. — Сигурен ли си, че убиецът е използвал точно такова оръжие?

— Не. Ако можех да се сдобия с инструмента, щях да разбера, но разговарях с мой познат ветеринар и той ме осведоми, че норвежкото Министерство на земеделието не е одобрило използването на такива горелки.

Холм погледна Хари с дълбоко и искрено съжаление.

— Дори да не я е убил по този начин, поне обяснява как е отрязал главата й в потока. Какво ще кажете, колеги?

— Тези французи — обади се Катрине Брат. — Първо измислиха гилотината, а сега и това.

Скаре нацупи устни и поклати глава.

— Звучи ми прекалено необичайно. Откъде се е сдобил с този инструмент, щом употребата му е забранена?

— Ще започнем оттам. Ще проучиш ли въпроса, Скаре?

— Нали току-що казах, че не вярвам на тази теория.

— Не се изразих правилно: проучи веднага въпроса, Скаре. Нещо друго? Холм?

— Не. На местопрестъпленията въпреки очакванията няма нито капка кръв. Всъщност кръв намерихме само в плевника, но тя е от закланите кокошки. Като заговорихме за кокошки, по температурата на телата и температурата в помещението съдя, че са заклани някъде около шест и половина. Малко се колебая, защото едната кокошка беше малко по-топла от останалите две.

— Може да е имала треска — разсмя се Скаре.

— А снежният човек? — попита Хари.

— Върху купчина снежни кристали, които си променят формата на всеки час, няма как да останат отпечатъци. Но се надявах да открия поне следи от кожата на ръцете, на убиеца, понеже снежните кристали са остри, или евентуално власинки от ръкавиците му. Но останах разочарован: следи няма.

— Използвал е гумени ръкавици — предположи Катрине.

— Не разполагаме почти с нищо — обобщи Холм.

— Е, имаме глава. Проверихте ли зъбите й…

Холм прекъсна Хари и довърши редовната тирада на старши инспектора с укоризнено изражение:

— „… за евентуални предмети, които е захапала? А косата й? По врата й има ли следи от пръсти? Понякога криминолозите сте малко разсеяни.“

Хари кимна, за да се извини, че го е подценил, и си погледна часовника:

— Може да си убеден в невинността на Ролф Утершен, Скаре, но ще се наложи да го разпиташ къде се е намирал и какво е правил по времето, когато Бирте Бекер е изчезнала. Аз ще си поговоря с Филип Бекер. Катрине, твоята задача е да търсиш прилики между отделните случаи на изчезнали жени.

— Добре.

— Провери всичко: час на смъртта, фаза на Луната, какво са давали тогава по телевизията, какъв цвят е косата на жертвите, вземали ли са една и съща книга от библиотеката, в какви семинари са участвали, какъв е сборът от цифрите на телефонните им номера. Трябва да разберем на какъв принцип ги подбира.

— Чакайте малко — обади се Скаре. — Нима вече сме сигурни, че между отделните случаи има връзка? Не е ли по-добре да сме отворени и към други възможности?

— Отваряй се, колкото искаш — отвърна Хари, стана и бръкна в джоба си за ключовете на колата. — Важното е да изпълняваш каквото ти нареди шефът ти. Последният да изгаси осветлението.

Докато чакаше асансьора, Хари чу стъпки зад гърба си.

— Сутринта си поговорих с една от близначките на Утершен в междучасието.

— Нима? — Хари се обърна към Катрине Брат.

— Попитах момичето какво са правили онзи ден.

— Онзи ден?

— Тогава изчезна Бирте Бекер.

— Ясно.

— Двете деца цял ден били в града с майка си. Малката си спомня, защото след прегледа при лекаря Силвия ги завела в музея „Кон-Тики“. После близначките останали да спят при леля си, а майка им — при приятелка. По същото време баща им си бил вкъщи да наглежда стопанството. Сам.

Катрине застана съвсем близо до Хари и той усети аромата на парфюма й. Досега не бе срещал жена, която да ползва толкова силен, тръпчив и лишен от сладост парфюм.

— Мм. С коя от близначките говори?

Катрине Брат го гледаше право в очите през цялото време.

— Нямам представа. Има ли значение?

Лек звън предупреди Хари, че асансьорът е пристигнал.

 

 

Юнас рисуваше снежен човек. Искаше да го направи усмихнат, весел, готов да запее, но не се получаваше. От големия бял лист снежният човек се взираше безизразно в създателя си. Около Юнас цареше тишина. В аудиторията се чуваше само как тебеширът в ръката на баща му дращи по дъската, докато химикалките на студентите шумолят по листовете. Юнас не обичаше да пише с химикалка, защото не можеше да изтрие или да промени написаното и то си оставаше завинаги такова. Днес се събуди с мисълта, че мама се е върнала и всичко си е постарому. Втурна се право към спалнята. Но там завари баща си. Тъкмо се приготвяше за работа. Накара Юнас да се облече, защото щеше го придружи до университета. Химикалки.

Подът на голямата стая беше наклонен и баща му се намираше най-долу. Приличаше на театрална зала. Баща му мълчеше. Дори когато влязоха с Юнас, не обели дума да поздрави студентите. Само им кимна, посочи на Юнас къде да седне и веднага започна да пише по дъската. Студентите явно бяха свикнали, защото на секундата се заеха да преписват в тетрадките си. Дъската се изпълни с числа, малки букви и причудливи завъртулки. Юнас не знаеше какво означават. Веднъж татко му обясни, че в работата си използва език, наречен физика, за да се изразява. Юнас го попита дали на този език могат да се разказват приказки, а баща му се разсмя. „Не — отвърна той тогава, — физиката обяснява само истински явления, на нейния език няма как да се съчиняват измислици, колкото и да се опитваш.“ Някои от завъртулките на дъската изглеждаха много забавни и красиви. Върху рамената на баща му се сипеше тебеширен прах и образуваше фин белоснежен слой. Юнас гледаше гърба на баща си. Опита се да го нарисува, но и този снежен човек не се получи. Внезапно в залата настъпи пълна тишина. Всички химикалки престанаха да шумолят, защото тебеширът спря. Намираше се толкова нависоко, че баща му стоеше с изпъната ръка, за да го стигне. Юнас имаше чувството, че тебеширът е заседнал в дъската и баща му виси от нея, както Уили Койота увисва от клона в планината и под краката му зее огромна бездна. Раменете на баща му се разтресоха. „Сигурно се мъчи да отскубне тебешира и пак да пише“, помисли си Юнас. Из залата се разнесе лек шум, все едно всички си отвориха устата в един и същи миг и си поеха въздух. Най-сетне баща му успя да дръпне тебешира, тръгна към изхода и излезе. „За да донесе нов тебешир“, предположи Юнас. Студентите наоколо започнаха да говорят полугласно. Успя да чуе две думи: „съпруга“ и „изчезнала“. Юнас се вторачи в почти изписаната дъска. Баща му явно се бе опитал да напише, че мама е мъртва, но тебеширът бе настоял да се придържат към истината и се бе забил в дъската. Юнас изтри снежния човек с гумичка. Студентите започнаха да си прибират нещата. Чу се хлопване на банки. Започнаха да излизат един по един.

Над несполучливия снежен човек на Юнас се спусна сянка. Той вдигна глава и видя високия полицай със страшното лице и милите очи.

— Ела с мен да намерим баща ти — усмихна се полицаят.

 

 

Хари почука внимателно на кабинета с табелка „Професор Филип Бекер“.

Не получи отговор и отвори вратата.

Мъжът зад бюрото вдигна глава от ръцете си:

— Не съм казвал „влез“…

Млъкна, когато позна Хари, и отмести поглед към момчето.

— Юнас! — възкликна Филип Бекер със смесица от смущение и желание да го смъмри. Очите му бяха зачервени. — Нали ти казах да не мърдаш от аудиторията?

— Аз го доведох — поясни Хари.

— И защо? — Бекер погледна часовника си и стана.

— Студентите се разотидоха.

— Така ли? — Бекер отново се отпусна върху стола. — Аз… исках само да направим кратка почивка.

— Присъствах на лекцията.

— Какво? И защо…

— На всички ни се случва да имаме нужда от почивка. Може ли да поговорим?

— Не искам да го пращам на училище — поясни Бекер, след като изпрати Юнас в кафенето и му поръча да чака там. — Ще го разпитват, ще правят догадки… Не желая да преживява всичко това. Сигурно ме разбирате.

— Ами какво да ви кажа… — Хари извади кутия цигари, погледна въпросително Бекер и я прибра, след като професорът поклати отрицателно глава. — По-лесно ми е да разбера тази ваша постъпка, отколкото написаното върху дъската.

— Нарича се квантова физика.

— Звучи зловещо.

— Светът на атомите е зловещ.

— В смисъл?

— Те опровергават основни физични закони, например аксиомата „едно нещо не може да се намира на две места едновременно“. Веднъж Нилс Бор казал, че ако квантовата физика не те изплаши, значи не си я разбрал.

— А вие я разбирате?

— Не, за бога, тя представлява пълен хаос. Но лично аз предпочитам нейния безпорядък пред другия.

— Другия?

— Съвременните хора се превърнаха в слуги и секретарки на децата си — въздъхна Бекер. — Бирте също не прави изключение. Програмата на Юнас включва толкова много рождени дни на приятели, извънкласни занимания и футболни тренировки, че направо ще се побъркам. Вчера получих обаждане от лекарски кабинет в Бюгдьой, защото Юнас не се бил явил на уговорения преглед. Следобед трябва да го водя на футболна тренировка, но нямам представа къде, а децата от неговото поколение не са чували, че в града можеш да се придвижваш и с автобус…

— От какво е болен Юнас? — Хари извади бележника си. Никога не пишеше в него по време на разпит, но от опит знаеше, че бележникът опреснява спомените и подобрява концентрацията на събеседниците му.

— От нищо. Бирте сигурно е искала да го заведе на профилактичен преглед — махна пренебрежително Бекер. — Вашето посещение, предполагам, е по съвсем друг повод.

— Да — потвърди Хари. — Искам да знам къде бяхте вчера следобед и снощи.

— Какво?

— Обичайна процедура, Бекер.

— Това да не би да е свързано с… с… — погледът му се плъзна въпросително към „Дагбладе“, захвърлен върху купчина листове.

— Не знаем със сигурност. Просто отговорете на въпроса, ако обичате.

— Вие полудяхте ли?

Хари си погледна безмълвно часовника.

— Добре, де — простена Бекер. — Нямам причина да саботирам разследването. Снощи бях тук, в кабинета си, и работих върху статия за вълновите процеси. Надявам се скоро да я публикуват.

— Някой колега може ли да потвърди думите ви?

— Незначителният принос на норвежките научни изследвания в световен мащаб се дължи на безграничната самонадеяност на нашенските учени. Надминава я единствено техният мързел. Както винаги, освен мен в университета нямаше жива душа.

— А Юнас?

— Той си направил вечеря и гледал телевизия, докато се прибера.

— А вие кога се прибрахте?

— В девет и нещо.

— Мм — Хари се престори, че отбелязва часа. — Прегледахте ли вещите на съпругата си?

— Да.

— Нещо интересно?

— Не.

Филип Бекер поглади с пръсти ъглите на устата си и поклати глава. Хари го гледаше настойчиво, за да го принуди да каже още нещо, но Бекер се затвори в черупката.

— Благодаря ви за съдействието — Хари прибра бележника в джоба на якето си и стана. — Ще предам на Юнас да дойде при вас.

— Предупредете го да изчака още малко, ако обичате.

Хари намери Юнас в кафенето. Малкият рисуваше, изплезил езиче. Хари застана тихо до момчето и погледна листа: видя само два кръга, очертани с малко треперлива линия.

— Снежен човек?

— Да — Юнас вдигна глава. — Как разбра?

— Защо мама те е водила на лекар?

— Не знам.

Малкият нарисува още един кръг — главата на снежния човек.

— Как се казваше лекарят?

— Не знам.

— Къде се намира кабинетът му?

— Мама ме предупреди да не казвам на никого, даже на татко.

Юнас се наведе над листа и нарисува коса върху главата на снежния човек. Дълга коса.

— Аз работя в полицията, Юнас. Опитвам се да намеря майка ти.

Моливът в ръката на момчето започна да дращи енергично по листа и косата на снежния човек потъмня.

— Не мога да ти обясня къде е кабинетът.

— Сещаш ли се какво видя наблизо?

— Кравите на краля.

— Кравите на краля ли?

Юнас кимна.

— А зад прозореца седеше жена. Казва се Боргхил. Почерпи ме със захарно петле, защото ми взе кръв със спринцовка.

— Да не би да рисуваш конкретен човек? — попита Хари.

— Не.

Юнас очерта внимателно веждите.

 

 

Застанал до прозореца, Филип Бекер гледаше как Хари Хуле пресича паркинга. Потупа с длан малкия черен дневник. Питаше се дали старши инспекторът му повярва, когато го излъга, че не го е забелязал в аудиторията. Или че не е намерил нищо интересно сред вещите на Бирте. Черният дневник лежеше в нощното й шкафче. Дори не си бе направила труда да го скрие. А написаното вътре…

Едва не се разсмя. Плиткоумната му съпруга си въобразяваше, че може да го измами.