Ю Несбьо
Снежния човек (33)

Трийсет и трета глава
Снежен човек

Сряда, 5 ноември 1980

В този ден падна първият сняг. Без никакво предзнаменование в единайсет часа преди обяд от безцветното небе се посипаха едри снежни парцали и подобно на армада от Космоса превзеха поля, градини и ливади в квартал „Румерике“.

Матиас седеше сам в тойотата на майка си пред една къща на улица „Коло“. Нямаше представа защо тя се забави толкова. Уж обеща да се върне след минути. А измина доста време. Понеже остави ключа в стартера, радиото продължаваше да свири. В момента вървеше парчето „Под сняг“ на новата момичешка група „Доли“. Матиас ритна вратата и слезе от колата. Снегът поглъщаше звуците и над квартала се спускаше почти неестествена тишина. Наведе се, взе шепа бял, лепкав сняг и го смачка на топка.

Днес в училище децата от 7А клас го замеряха със снежни топки и му подвикваха „Безгърдия Матиас“. Чувстваше се ужасно на прага на гимназиалния курс и ненавиждаше живота си на тринайсетгодишен. Още след първия час по физкултура съучениците му забелязаха, че няма зърна на гърдите. Лекарят каза, че може би е наследствено, и му направиха изследвания за други заболявания. По думите на майка му дядо му, нейният баща, починал още докато тя била малка и също нямал зърна на гърдите. Но в един от семейните албуми Матиас намери снимка на покойния си дядо по време на сенокос, гол до кръста. Върху гърдите му ясно личаха зърна.

Матиас мачкаше ожесточено снежната топка между дланите си. Искаше да я запрати по някого с всичка сила и да му причини болка. Ала наоколо не се виждаше никой. Остави я върху снега до гаража и започна да я търкаля. Снежните кристали се впиваха един в друг. След обиколка по поляната топката вече стигаше до корема му и оставяше дълбоки следи в снега. Матиас продължи да я търкаля. После направи още една, също голяма. Постави я върху първата. Оформи още една топка — за глава, — покатери се върху снежния човек и я сложи най-отгоре. От близкия прозорец се чуваше нещо. Матиас отчупи два клона от ябълковото дърво на поляната и ги заби от двете страни на снежния човек. Отдели няколко камъчета от чакъла пред стълбите, покатери се отново върху снежния човек, направи му очи и усмивка. Седна върху раменете му и погледна през прозореца.

В осветената стая гол мъж с лице към него плъзгаше напред-назад долната част на тялото си със затворени очи, все едно танцуваше. От леглото пред момчето стърчаха два разкрачени крака. И без да вижда главата й, Матиас разбра, че е Сара. Мама. И двамата се чукат.

Момчето стисна главата на снежния човек между бедрата си и усети как студът обхваща слабините му. Не можеше да диша, сякаш някой бе стегнал гърлото му с примка.

Хълбоците на мъжа се удряха все по-бясно в тялото на майка му. Матиас се вторачи в гърдите на непознатия и хладната безчувственост плъзна към корема, а после и към главата му. Този мъж вкарваше члена си в майка му, както правят по списанията, и сигурно скоро щеше да излее спермата си в утробата й. Мъжът нямаше зърна на гърдите.

Изведнъж мъжът престана да се движи. Беше отворил очи. Сега те се взираха право в Матиас.

Момчето отпусна хватката на бедрата си около снежния човек и се свлече от задната му страна. После се спотаи. Мислите бушуваха из главата му. Неведнъж бяха хвалили интелигентността му. Учителите го характеризираха като особено момче, надарено с изключителни умствени способности. Благодарение на потенциала му сега всички мисли се подредиха като парчета от пъзел. Въпреки това картината, която се получи, му се стори направо непоносима. Не можеше да е истина. Но нямаше друго обяснение. Матиас чу собственото си пресекливо дишане.

Даваше си сметка, че нещата стоят точно така. Това обясняваше студенината на майка му към баща му, разговорите, в които той я умоляваше и заплашваше да остане: ако не заради него, то поне заради Матиас, защото имат дете, за бога! Горчивият смях на майка му в отговор. Снимката на дядо му в албума, лъжата. Досега Матиас, разбира се, не вярваше на Стиан, който твърдеше, че майката на Матиас Безгърдия си има любовник на възвишението — така казвала леля му. Защото Стиан и останалите нехранимайковци в училище бяха пълни идиоти. Нищо не разбираха, дори когато след два дни Стиан намери котката си обесена на пилона за знамето в училищния двор.

Татко нямаше представа за всичко това. С всяка фибра на тялото си Матиас усещаше, че баща му го смята за… свое дете. Не биваше за нищо на света да разбира истината. Никога. Би се поболял до смърт. Матиас предпочиташе да умре, вместо да преживее мъката му. Да, точно това искаше. Да умре, да избяга далеч от майка си, от училище, от Стиан, от… всичко. Стана, ритна снежния човек и хукна към колата.

Щеше да вземе и нея. И тя щеше да умре.

Когато майка му най-сетне излезе и той й отключи вратата на колата, бяха изминали близо четирийсет минути, откакто тя бе влязла в къщата.

— Какво има? — попита тя.

— Видях го.

— Какво имаш предвид?

— Видях снежния човек…

— И как изглеждаше този снежен човек?

Колата запали с рев, тя отпусна рязко съединителя и Матиас едва не изпусна крика, който стискаше в ръката.

— Татко ни чака — отбеляза тя. — Трябва да побързаме.

Включи радиото. По новините съобщаваха някакви скучни глупости за Роналд Рейгън, но тя усили звука. Минаха по най-високата част на възвишението, а после се спуснаха към главния път и към реката. На полето през снежната покривка се подаваха пожълтели, вкочанени стръкове трева.

— Ще умрем — каза Матиас.

— Какво?

— Ще умрем.

Тя намали радиото. Той се приготви, наведе се напред между двете седалки и вдигна ръка.

— Ще умрем — прошепна.

После я удари с крика по главата. Чу се пукот. Майка му не реагира. Сякаш просто се вцепени върху седалката. Той замахна и я удари втори път. После пак. Колата подскочи леко, когато кракът й се отпусна върху съединителя. Тя не издаде никакъв звук. Вероятно съм засегнал онова нещо в мозъка й, дето отговаря за речта, съобрази Матиас. При четвъртия удар усети, че главата й сякаш е омекнала, защото крикът почти потъна. Колата се движеше право напред с равномерна скорост, но той разбра, че майка му е изгубила съзнание. Тойотата пресече главния път по всички правила и продължи надолу. Снегът убиваше скоростта, ала не можеше да я спре и колата навлезе в широката черна река. След миг течението я завъртя. От уплътненията на вратите и през дръжките започна да навлиза вода, докато колата бавно потъваше. Матиас гледаше през прозореца. Махна на автомобил, минаващ по шосето, но явно не го видяха. Нивото на водата в купето се покачваше. Внезапно чу, че майка му промърмори нещо. Огледа главата й, където вследствие от ударите черепът беше хлътнал на няколко места под окървавената коса. Тя се раздвижи под предпазния колан. Водата вече стигаше до коленете на Матиас. Обхвана го паника. Не искаше да умира. Не сега, не така. Удари стъклото с крика, то се счупи и от дупката заприижда още вода. Матиас се провря между горната част на прозореца и водната маса. Единият му ботуш се закачи за нещо, но той дръпна рязко глезена си и го събу. Заплува към сушата. На шосето бе спрял автомобил. Двамата пътници тъкмо слизаха към реката.

Матиас умееше да плува. Всъщност го биваше за толкова много неща. Тогава защо не го харесваха? Мъжът от спрялата кола нагази във водата и му помогна да се качи на брега. Матиас се отпусна в снега. Не защото беше изнемощял и не можеше да се държи на краката си, а защото знаеше, че това е най-хитрото решение. Затвори очи и чу как го питат дали в колата има и други хора. Матиас поклати отрицателно глава. Попитаха го дали е сигурен. Ами ако още някой се нуждае от помощ в потъналата кола? По-късно полицаите щяха да обяснят трагичния инцидент с хлъзгавата настилка, а черепната травма на удавилата се жена да отдадат на рязкото политане на колата и на силния сблъсък с водата. Да, тойотата изглеждаше почти невредима, но това беше единственото логично обяснение за злополуката, както шокът беше единственото логично обяснение за отговора на момчето, че в колата няма други пострадали:

— Само аз съм. Няма други.

 

 

— Само аз съм — повтори Матиас шест години по-късно. — Няма други.

— Благодаря — кимна младежът пред него и остави таблата с храната върху масата в столовата, където досега Матиас седеше съвсем сам.

Навън дъждът барабанеше по прозорците, изпълнявайки традиционния си приветствен марш в чест на студентите по медицина в Берген. Маршът продължаваше в същия дух до пролетта.

— И ти ли си първи курс медицина? — попита младежът и разряза дебелия виенски шницел.

Матиас кимна.

— Долавям източен говор — продължи младежът. — Не те ли приеха в Осло?

— Не исках да следвам в Осло.

— Защо?

— Нямам никакви познати.

— А тук кого познаваш?

— Никого.

— И аз съм в същото положение. Как се казваш?

— Матиас. Люн-Хелгесен. А ти?

— Идар Ветлесен. Ходил ли си на Юлрикен?

— Не.

Матиас излъга. Беше ходил и на Юлрикен, и на Фльойен, и на Сандвиксфеле, и по тесните градски улички, и на Фискеторге, и по „Торгалменинген“ — широката главна улица в Берген; беше виждал пингвините и тюлените в Аквариума, беше пил бира в ресторант „Веселстюен“, беше слушал наскоро нашумяла прехвалена банда в бар „Геридж“ и беше гледал как футболистите от „Бран“ губят на едноименния стадион. Матиас бе успял да опознае Берген като повечето си връстници. Но докато те се движеха в компании, той трупаше опит сам.

Заедно с Идар отново обиколиха атракциите в града. Матиас се преструваше, че му е за първи път.

Той бързо усети, че Идар е социална риба-лепка, и на свой ред се прилепи към него, за да си осигури достъп до мястото на събитието.

— Защо реши да следваш медицина? — попита го Идар на едно събиране в дома на техен състудент от известно бергенско семейство.

По-късно щяха да ходят на традиционния годишен есенен бал на студентите по медицина и Идар бе поканил две чаровни бергенчанки с вдигнати коси и черни рокли. Двете момичета се наведоха напред, за да чуят за какво си говорят младежите.

— За да направя света малко по-добро място — отвърна Матиас и изпи остатъка от топлата бира „Ханза“. — А ти?

— За да печеля много пари, разбира се — усмихна се Идар и намигна на момичетата.

Едната от тях седна до Матиас.

— Имаш значка от кръводарителската кампания на Червения кръст — отбеляза тя. — Коя кръвна група си?

— Б отрицателна. С какво се занимаваш?

— Няма нужда да го обсъждаме. Това не е ли много рядка кръвна група?

— Да. Откъде знаеш?

— Уча за медицинска сестра.

— Кой курс си?

— Трети.

— Замисляла ли си се за спец…

— Няма нужда да го обсъждаме — прекъсна го тя и сложи топлата си малка длан върху бедрото му.

 

 

Пет часа по-късно тя отново повтори същото изречение, докато лежеше под него в леглото му.

— Случва ми се за първи път — оправда се той.

Тя му се усмихна и го погали по бузата.

— Значи проблемът не е в мен?

— К… какво? — заекна той. — Не, не е в теб.

— Толкова си сладък — засмя се тя. — Мил и внимателен. Какво се е случило с тях? — тя го ощипа по кожата на гърдите.

Матиас усети нещо черно, гадно и опияняващо.

— Така съм роден.

— Болест ли е?

— Обикновено е свързано с болестта на Рейно и склеродермия.

— Какво е това?

— Наследствено заболяване на съединителната тъкан.

— Опасно ли е?

Тя погали внимателно гърдите му. Матиас се усмихна и усети как членът му се втвърдява.

— Синдромът на Рейно предизвиква само побеляване и измръзване на пръстите на ръцете и краката. Склеродермията обаче е по-опасна…

— Ами?

— Заради измененията в съединителната тъкан, кожата се изопва и изглажда, бръчките изчезват.

— Това ми звучи добре.

Той усети как ръката й се плъзна по корема му.

— Опънатата кожа пречи на мимиките, лицето губи изразителността си и заприличва на маска.

Малката й топла длан обхвана члена му.

— Китките, а после и целите ръце се изкривяват и болният губи способността да ги изправя. Накрая става напълно неподвижен, докато собствената му кожа го задуши.

— Звучи ми като мъчителна смърт — прошепна тя. Дишаше тежко.

— Най-добре е болният да се самоубие, преди да си изгуби ума от болка. Имаш ли нещо против да се преместиш в долната част на леглото? Искам да съм прав, докато го правим.

— Затова си записал медицина, нали? — попита тя. — За да разбереш има ли начин да живееш с тази болест.

— Единственото ми желание — той застана прав до леглото, а членът му се поклащаше във въздуха — е да разбера кога настъпва подходящият момент да умра.

 

 

Младият доктор Матиас Люн-Хелгесен се превърна във всеобщ любимец в неврологичното отделение на болница „Хаукелан“ в Берген. И колеги, и пациенти го смятаха за съвестен, внимателен човек, склонен да изслушва търпеливо събеседниците си. Това му качество се оказа много ценно, защото той често преглеждаше пациенти с наследствени, обикновено нелечими болести, чиито страдания можеше единствено да облекчи. Когато в болницата идваха хора с диагноза системна склеродермия, персоналът ги насочваше към кабинета на дружелюбния млад лекар, който започна да работи върху докторска дисертация, свързана с имунологията. В една ранна есен Лайла Осен и съпругът й доведоха на преглед дъщеричката си. Момиченцето се оплакваше от скованост и болки в крайниците. Първоначално Матиас предположи, че малката страда от болестта на Бехтерев. Понеже и Лайла Осен, и мъжът й отговориха утвърдително на въпроса дали в семействата им има случаи на ревматични заболявания, Матиас взе кръвна проба от двамата родители и от дъщеря им.

Резултатите от лабораторията пристигнаха и Матиас ги прегледа три пъти. Усети как в него отново се надига познатото противно, черно и опияняващо усещане. Заключенията бяха отрицателни: първо, изключваха възможността оплакванията на момиченцето да се дължат на болестта на Бехтерев, и, второ, изключваха господин Осен да е биологичният й баща. Матиас беше убеден, че мъжът не подозира, а майката, Лайла Осен, знае това, защото когато им обясни колко наложително е да вземе кръвна проба и от тримата, лицето й потръпна. Дали все още се чука с любовника си? Как ли изглежда той? Дали живее в къща с морава отпред? Какви ли физически недъзи има? Как и кога дъщеря й ще разбере, че тази развратна измамница — нейната майка — я е лъгала толкова години?

Матиас погледна надолу и забеляза, че е съборил чашата с вода. По панталона му плъзна голямо мокро петно и той усети как студът се разпространява към корема, а после и към главата му. Обади се на Лайла Осен и я информира за резултата. Само за онзи, касаещ здравословното състояние на дъщеря й. Тя му благодари, а в гласа й долови осезаемо облекчение. След края на разговора Матиас дълго се взира в телефона. Господи, ненавиждаше я от дън душа. През нощта не мигна в тясното легло в студентското си общежитие, което бе запазил, въпреки че вече не беше студент. Помъчи се да чете, но буквите скачаха пред очите му. Опита се да мастурбира — обикновено след това се чувстваше изтощен и веднага заспиваше, — но непрекъснато се разсейваше. Убоде с игла големия пръст на крака си, който пак беше побелял, само за да провери дали ще усети нещо. Накрая се сви под завивката и плака, докато зората разреди нощния мрак.

 

 

Матиас лекуваше и пациенти с по-често срещани неврологични заболявания. Един от тях беше полицай на средна възраст от местното управление. След поредния преглед мъжът започна да се облича, а миризмата на пот и на алкохол стана направо нетърпима.

— Е? — изръмжа той, все едно очакваше доклад от свой подчинен.

— Неврит в начална форма — обясни Матиас. — Нервите на стъпалата ти са възпалени и имат понижена чувствителност.

— Затова ли вървя като пияница?

— Пияница ли си, Рафто?

Полицаят спря да закопчава ризата си и по врата му плъзна червенина, която постепенно се издигна към лицето му като живак в термометър.

— Какво намекваш, новобранец?

— Най-честата причина за множествения неврит е алкохолизмът. Ако продължаваш в същия дух, рискуваш да получиш трайни мозъчни увреждания. Чувал ли си за Корсаков, Рафто? Не? По-добре, защото ако чуеш да се говори за едноименния синдром, значи си загазил. Не знам как си отговаряш, когато се погледнеш в огледалото и се запиташ дали си алкохолик, но ти предлагам следващия път да разшириш въпроса: сега ли искам да умра, или малко по-нататък?

Герт Рафто дълго се взира в младежа в лекарска престилка. После изруга под нос, излезе и демонстративно затръшна вратата зад гърба си.

Четири седмици по-късно Рафто се обади в кабинета на младия лекар да си запише час за преглед.

— Утре — отвърна Матиас.

— Не мога. Спешно е.

— Тогава ела в пункта за неотложна помощ.

— Изслушай ме, Люн-Хелгесен. От три дни съм на легло. Не мога да помръдна. Ти си единственият, който ме е питал в прав текст дали съм алкохолик. Да, такъв съм. И не, не искам да умра. Още не.

В апартамента на Герт Рафто вонеше на боклук, празни бутилки от бира и на самия него, но не и на развалена храна, просто защото там нямаше храна.

— Ще ти бия витамин В, за подсилване — обясни Матиас и вдигна спринцовката срещу светлината. — Това ще те вдигне на крака.

— Благодаря — кимна Герт Рафто и заспа само след пет минути.

Матиас обиколи стаите в апартамента. Върху бюрото имаше снимка на Рафто с тъмнокосо момиченце на раменете. На стената над бюрото бяха окачени множество фотографии на местопрестъпления. Матиас свали няколко и огледа детайлите. Колко небрежни бяха станали тези убийци! Липсата на прецизност проличаваше най-ясно върху трупове с рани от отрязана телесна част или следи от побой. Матиас отвори едно по едно чекмеджетата и вътре се натъкна на полицейски доклади, записки и скъпоценности: пръстени, дамски часовници, колиета. И изрезки от вестници. Прочете ги. Навсякъде се появяваше името на Герт Рафто. Журналистите често цитираха негови думи от поредната пресконференция, където той обяснява колко глупаво постъпват престъпниците и как е успял да ги разобличи. Защото Рафто явно винаги успяваше да хване виновника.

Полицаят се събуди след шест часа. Матиас още не си беше тръгнал. Седеше до леглото с два доклада за разкрити убийства.

— Кажи ми — подхвана младият лекар, — ако искам да убия някого, какво да направя, за да не ме хванат?

— Гледай да не го правиш в моя полицейски район — отвърна Рафто и се огледа за питие. — Ако детективът е добър, няма измъкване.

— Ами ако все пак се случи в района на добър детектив?

— Аз лично бих се сприятелил с него, преди да извърша престъплението — отвърна Рафто. — А после, след убийството, бих го очистил.

— Интересно. И аз си помислих същото.

 

 

През следващите седмици Матиас се отби няколко пъти да посети Герт Рафто. Полицаят се възстановяваше бързо. Двамата разговаряха надълго и нашироко за болестта, за начина на живот и за смъртта; за единствените две любими неща на Рафто: дъщеря му Катрине, необяснимо защо също силно привързана към него, и малката му вила на остров Финьой — единственото място, където полицаят се отърсваше от стреса. Най-дълго обсъждаха обаче разкритите убийства в практиката на Рафто. Победите му. Матиас го окуражаваше с уверението, че битката му с алкохолизма не е обречена на провал.

— Съумееш ли да стоиш далеч от чашката, те чакат нови успехи в службата.

 

 

В края на есента, когато дните станаха още по-кратки, а дъждовете — по-продължителни, Матиас вече бе готов с плана. Обади се на Лайла Осен, представи се и й обясни, че кръвните проби на дъщеря й и съпруга й показват несходство в ДНК-структурата и следователно помежду им няма родствена връзка. Жената го слушаше мълчаливо. Матиас настоя да получи кръвна проба от биологичния баща на детето, но напомни на Лайла Осен, че така дъщеря й и мъжът й ще разберат истината. Наясно ли е майката какво означава това? Матиас изчака, за да й даде възможност да асимилира информацията.

После й предложи да й помогне „неофициално“, ако тя държи да запази истината в тайна.

— Неофициално? — повтори тя с апатичния глас на изпаднал в шок.

— Професионалната етика ме задължава да бъда откровен с пациентите си, в случая с дъщеря ви. В момента обаче се занимавам с медицински проект за редки симптоми и за мен представлява интерес да проследя развитието на заболяването й. Ще имате ли възможност да се срещнем този следобед…

— Да — прошепна тя с разтреперан глас. — Да, моля ви, нека поговорим.

— Добре. Качете се на Юлрикен с последната железница. Там ще обсъдим положението на спокойствие, а после ще слезем пеш до града. Надявам се, давате си ясна сметка колко бихте навредили на репутацията ми, ако споменете на някого за срещата.

— Не бих си и помислила да казвам на когото и да било! — увери го тя. — Имайте ми доверие.

След като приключиха разговора, Матиас продължи да стиска слушалката в ръка. С устни, долепени до сивата пластмаса, прошепна:

— И защо да ти вярвам, уличнице?

Едва когато я събори върху снега и притисна скалпела до гръкляна й, Лайла Осен призна, че е казала на своя приятелка за срещата, защото преди това имали уговорка да вечерят заедно. Споменала само малкото му име, без да обяснява по какъв повод е решила да се види с него.

— Защо си й казала?

— За да я дразня — изплака тя. — Ужасно любопитна е.

Той притисна тънкото острие до кожата й и хлипайки, Лайла издаде името и адреса на приятелката си. После замлъкна завинаги.

След два дни, докато четеше във вестника за убийството на Лайла Осен и за изчезването на Они Хетлан и Герт Рафто, Матиас изпитваше противоречиви чувства. От една страна, остана недоволен от начина, по който бе отнел живота на Лайла Осен. Не успя да остане верен на първоначалния си план, изгуби контрол и се поддаде на яростта и паниката. Освен това направи голяма мръсотия, местопрестъплението заприлича на онези от снимките в дома на Рафто и се наложи да се потруди доста, докато заличи следите. Не му остана време да се наслади на отмъщението и на постигнатото възмездие. Ликвидирането на Они Хетлан протече още по-катастрофално. Понеже не можа да събере достатъчно смелост, Матиас два пъти се върна от входната й врата. После забеляза, че е закъснял. До звънеца стоеше Герт Рафто. Матиас го изчака да си тръгне и позвъни. Представи се като помощник на детектива. Они обаче отказа да сподели с него подробности от разговора си с Рафто, защото полицаят я предупредил това да си остане между тях. Чак когато поряза дланта й със скалпела, тя проговори.

От думите й Матиас разбра, че Герт Рафто е решил да разплете случая сам и така да възстанови репутацията си. Какъв идиот!

Самото убийство на Они Хетлан стана по всички правила: малко шум, малко кръв. Справи се бързо с разчленяването на тялото под душа. Опакова всички части в найлон и ги натъпка в голяма туристическа раница и сак, взети специално за случая. От Рафто знаеше, че едно от първите неща, които полицаите проверяват при разследване на убийство, е какви автомобили са забелязани в района, като искат от таксиметровите централи информация за всички регистрирани маршрути. Затова Матиас измина пеш разстоянието до дома си. Остана да изпълни само последната точка от упътването на Герт Рафто за извършване на перфектното убийство: да очисти детектива.

Матиас се справи най-добре с третото убийство. Това го изненада, защото Герт Рафто не събуждаше у него изпепеляващата омраза, която изпитваше към Лайла Осен. Успехът му вероятно се дължеше на стремежа да се доближи максимално до желаната естетика, до идеята за перфектното изпълнение. Извършването на самия акт беше жестоко и разтърсващо преживяване, точно както се бе надявал. В ушите си още чуваше писъците на Рафто, които отекнаха над целия безлюден остров, а най-смаян остана, когато на връщане от Финьой установи, че пръстите на краката му вече не са толкова бели и безчувствени. Сякаш неумолимото постепенно измръзване бе спряло за миг и тялото му бе омекнало.

 

 

През следващите четири години Матиас отне живота на още четири жени. Давайки си сметка, че всичките му убийства представляват опит да реконструира кончината на майка си, той си постави диагноза „тежко личностно разстройство“. Всичките му симптоми съвпадаха с описанието на болестта в учебниците по медицина: натрапчиво спазване на определен ритуал — в случая Матиас действаше след падането на първия сняг, всеки път правеше снежен човек, а садизмът му ставаше все по-брутален.

Това прозрение обаче изобщо не му попречи да продължава. Времето минаваше, а симптомите на болестта на Рейно ставаха все по-осезаеми. Матиас усещаше и първите признаци на склеродермията: скованост на лицевите мускули, която понякога придаваше на носа му противна острота, а устните му се свиваха като на шаран. Така свършват пациентите с най-тежката форма на болестта.

Матиас се премести в Осло, за да подготви докторската си дисертация, защото центърът за научни изследвания в областта на имунологията и мозъчните вентрикули, която представляваше интерес за младия лекар, се намираше в Катедрата по анатомия към столичната болница „Гауста“. Освен там Матиас започна работа и в клиника „Мариенлюст“, където го препоръча неговият бивш състудент Идар Ветлесен. Понеже нощем не можеше да спи, Матиас поемаше и дежурства в пункта за неотложна медицинска помощ. Жертви намираше лесно. Понякога кръвните изследвания на случайни пациенти показваха мнимо бащинство, а друг път в клиниката пристигаха ДНК-тестове с отрицателно заключение от Съдебно-медицинския институт. Идар, който не притежаваше нужната компетентност дори за общопрактикуващ лекар, непрекъснато се допитваше до Матиас при съмнение за рядка генетична болест или синдром. Ако пациентът беше млад, Матиас винаги го съветваше да вика и двамата родители на консултация, да взема натривка от устната кухина и на тримата под предлог, че иска да провери бактериалната флора, и да изпраща пробите в Съдебно-медицинския институт за проверка на бащинство, за да знае дали има вероятност детето да е унаследило гени от друг човек.

И Идар, този пълен кретен, веднага следваше указанията му. Благодарение на него Матиас се сдоби със скромна картотека на жени с деца, които, така да се каже, плаваха под лъжливо знаме. За негово щастие никой не би могъл да свърже неговото име с тези жени, защото всички проби изпращаше Идар.

Матиас примамваше жертвите в капана по изпитания начин, чиято ефективност бе проверил с Лайла Осен: телефонно обаждане и уговорка да се срещнат тайно на безлюдно място. Само веднъж се случи една от набелязаните жертви да признае на мъжа си, че го е лъгала, и да откаже срещата с лекаря. Впоследствие двамата се разведоха и тя така или иначе си получи заслуженото.

 

 

Дълго време Матиас мисли как най-ефективно да скрие труповете. Методът, който приложи върху тялото на Они Хетлан, нямаше как да се използва и за в бъдеще: приготви разтвор на солна киселина във ваната в общежитието и разтвори в него трупа парче по парче. Тази трудоемка, опасна за здравето и рискована процедура му отне близо три седмици. Затова Матиас посрещна с голяма радост внезапното си хрумване как да се справи с проблема: коритата за трупове в Катедрата по анатомия. Идея, гениална по своята простота. Точно като примката с нажежаема жичка.

Прочете за нея в едно специализирано списание, където френски анатом препоръчваше това ветеринарно приспособление за отстраняването на части от трупове, където разложението вече е започнало. По думите му тази примка разрязвала ефективно и меки, прогнили тъкани, и кости. Освен това можела да се използва върху няколко тела без никаква опасност за пренос на бактерии. Матиас веднага съобрази, че този инструмент за разчленяване би му спестил повечето затруднения при пренасянето на труповете. Затова се свърза с фирмата — производител и си измисли повод за командировка до Руан, Северна Франция. Там през една мъглива сутрин служител от фирмата го заведе в един обор с варосани стени и му демонстрира нагледно как работи уредът, придружавайки действията си с обяснения на завален английски. Примката с нажежаема жичка представляваше съвсем обикновена дръжка с формата и големината на банан, снабдена с метална козирка, предпазваща ръката от изгаряне. Самата нажежаема жичка имаше дебелината на рибарска корда. Краищата й бяха закрепени за двете заострени части на „банана“. Примката можеше да се стяга и отпуска с помощта на регулатор, разположен на дръжката. Там се намираше и копчето за включване и изключване на уреда. Оттам се задействаше нагревателят, който нажежаваше за секунди металната жичка с форма на примка. Матиас се въодушеви страшно много, защото освен за разчленяване този инструмент можеше да се използва и за други цели. Цената му се стори направи смехотворна. Примката с нажежаема жичка струваше по-малко от самолетния му билет, а в цената се включваха и батериите.

Изнесеното по медиите шведско проучване, че между петнайсет и двайсет процента от всички деца нямат родствена връзка с бащите си, не изненада Матиас. Той отдавна бе стигнал до този извод благодарение на собствената си статистика по въпроса.

Знаеше, че не е единствен в нещастието си. Имаше и други, осъдени да умрат скоропостижно, защото майките им са мърсували с носители на увредени гени. Но Матиас искаше сам да осъществи пречистването, преборването на болестта, кръстоносния поход. Съмняваше се, че ще му благодарят и ще го обсипят с похвали. Ала щяха да го помнят дълго след смъртта му, защото щеше да срази покварата с меч, да постигне мисията на живота си, да си осигури вечна слава.

Всичко започна по каприза на случайността.

Видя го по телевизията. Полицая. Хари Хуле. Интервюираха го във връзка със сериен убиец, когото Хуле бил заловил в Австралия. В съзнанието на Матиас отново изплува съветът на Рафто да не действа в района на добър детектив. Но Матиас си спомни и друго: опияняващото чувство за превъзходство, когато бе убил преследвача си. Нито едно от другите му престъпления не му донесе удовлетворението, близко до онова, което изпита след победата над Рафто.

В небрежността и характера на Хуле, в уж несъзнателния му стремеж към слава Матиас откри черти на съвременен Херострат^[1], какъвто впрочем беше и Рафто. Въпреки това лекарят вероятно щеше да забрави за старши инспектора, ако един от гинеколозите в „Мариенлюст“ не беше споменал още на следващия ден в столовата, че привидно стабилният полицай, когото вчера показали по телевизията, бил алкохолик и пълна откачалка.

— Синът на приятелката му, Олег, е мой пациент. Много симпатично хлапе — отбеляза педиатърката Габриела.

— Сигурно и той ще се пропие. Алкохолизмът се предава генетично — въздъхна гинекологът.

— Хуле не е биологичният му баща — възрази Габриела. — В графата „родител“ фигурира името на руски професор от Москва. Интересно е, че и той е имал проблеми с алкохола.

— Как не ви е срам! — провикна се шеговито Идар Ветлесен, докато всички се кикотеха. — Не забравяйте повелите на лекарската тайна, колеги!

Продължиха да обядват. Думите на Габриела се запечатаха в съзнанието на Матиас. Или по-точно начинът, по който тя се изрази: „В графата «родител» фигурира името на…“. След края на почивката Матиас тръгна след педиатърката и влезе в кабинета й. Затвори вратата.

— Може ли те питам нещо, Габриела?

— А, ти ли си? — усмихна се тя и по бузите й изби кокетна червенина.

Матиас знаеше, че тя си пада по него и го смята за привлекателен, дружелюбен, добър слушател и забавен събеседник. Няколко пъти го беше канила на разни събирания, но той все намираше причина да й откаже.

— Както вероятно знаеш, позволено ми е да използвам някои от кръвните тестове в клиниката за докторската ми дисертация. Открих нещо интересно в изследванията на онова момче, сина на приятелката на Хуле.

— Доколкото съм осведомена, вече не са заедно.

— Ами? Понеже става дума за наследствени особености, имам няколко въпроса относно родствените връзки…

Матиас забеляза разочарованието й. От своя страна, той остана доста доволен от разказа й.

— Благодаря ти — кимна, стана и излезе от кабинета й.

Сякаш някой наля нови жизнени сили в организма му. Краката го носеха без никакво усилие, а лицето му сияеше като примка с нажежаема жичка, защото Матиас знаеше, че това е началото. Началото на края.

 

 

През един горещ августовски ден сдружението на жилищните собственици в квартал „Холменколен“ организира лятно празненство. На поляната пред сградата, където се помещаваше офисът на сдружението, възрастните се бяха излегнали на шезлонги под чадъри и пиеха бяло вино, докато децата тичаха между масите или играеха футбол на площадката. Въпреки огромните слънчеви очила, които скриваха почти цялото й лице, Матиас веднага я позна: предварително бе свалил нейна снимка от сайта на работодателя й. Тя нямаше компания. Той се приближи и я попита дали може да постои при нея и да се преструва, че я познава. Матиас се бе научил как да постъпва в такива случаи. Беше натрупал социален опит. Вече не се държеше като някогашния сконфузен тийнейджър.

Тя си свали очилата, погледна го въпросително и той установи, че снимката лъже. На живо жената пред него изглеждаше много по-красива. Неговият план А имаше сериозен недостатък: не беше никак сигурно, че Ракел ще го хареса, защото жени като нея имат голям избор. План Б завършваше по същия начин като план А, но осъществяването му нямаше да му достави същото удовлетворение.

— Не ме бива никак в социалните контакти — каза той и вдигна пластмасовата чаша с измъчена физиономия. — Един приятел ме покани, но него още го няма. Всички тук се познават и се чувствам неловко. Обещавам да ви оставя на мира веднага щом моят човек се появи.

Тя се засмя. Смехът й му допадна. Матиас разбра, че първите три секунди, критични за всяко запознанство, са работили в негова полза.

— Току-що видях как едно момче отбеляза страхотен гол на площадката — продължи той. — Сигурно сте роднини, прилича много на вас.

— Така ли? Сигурно е бил синът ми Олег.

Ракел успешно прикри задоволството си, но дългият опит с пациенти беше научил Матиас, че никоя майка не остава безразлична към комплименти, отправени към децата й.

— Много приятно празненство — отбеляза Матиас. — Имате дружелюбни съседи.

— А вие обичате да празнувате с чужди съседи?

— Приятелите ми се безпокоят за мен, защото напоследък съм станал доста самотен, и се опитват да ме развеселят. Например с компанията на преуспелите си съседи. — Отпи от чашата и се намръщи. — И с най-сладкото бяло вино на заведението. Как се казвате?

— Ракел. Фауке.

— Здравейте, Ракел. Аз съм Матиас.

Пое слабата й топла ръка.

— Не сте си взели нищо за пиене. Позволете ми аз да ви донеса. Какво да бъде? Най-сладкото вино на заведението?

Върна се, подаде й чашата и извади пейджъра от джоба си. Огледа го с угрижен вид.

— Много ми се иска да си поговорим още, Ракел, но в пункта за неотложна помощ колегите се нуждаят от подкрепление. Ще трябва да облека костюма на Супермен и да сляза в центъра.

— Жалко.

— Нали? Ще отнеме само няколко часа. Колко време смятате да останете тук?

— Не знам. Зависи от Олег.

— Разбирам. Ще се видим. Беше ми приятно да се запознаем.

Отново стисна ръката й. Тръгна си, убеден, че е спечелил първия рунд.

После се върна в апартамента си в Туршхов и прочете интересна статия за мозъчните вентрикули. В осем се върна на празненството в „Холменколен“ и завари Ракел, седнала под чадъра с голяма бяла шапка. Усмихна му се. Седна до нея.

— Спасихте ли нечий живот? — попита тя.

— По-скоро превързах няколко охлузни рани. Прегледах и един пациент с възпален апандисит. Но в гвоздей на вечерта се превърна момченце, което си беше напъхало в едната ноздра гърло от бутилка. Казах на майката, че ми се струва твърде млад, за да смърка кока-кола. За съжаление в такива ситуации хората не са склонни да проявяват чувство за хумор…

Тя се засмя. Звънливият й женствен смях галеше слуха му. Прииска му се да можеше нещата между тях да бъдат истински.

 

 

Матиас отдавна беше забелязал удебеляване на кожата си на някои места, но през есента на 2004 година се появиха първите признаци, че болестта навлиза в следващия стадий. Не искаше изобщо да го преживява. Опънатата до крайност кожа на лицето. По план жертвата на годината се казваше Ели Квале. След нея на опашката чакаха курвите Бирте Бекер и Силвия Утершен. Интересно дали полицията щеше да открие връзката между последните две жертви, а именно развратника Арве Стьоп. Промяната в състоянието на Матиас обаче налагаше незабавна промяна и в плана. Беше си обещал да сложи край на живота си още щом се появят болките, да не чака. И ето че те се появиха. Матиас реши да убие трите жени една след друга. А за финал да остави Ракел и полицая.

Досега беше работил тайно. Дойде време делото му да види бял свят. За целта се налагаше да остави по-ясни следи, да разкрие връзката, да подскаже каква е цялостната картина. Започна с Бирте. Разбраха се да обсъдят здравословното състояние на Юнас в дома й, след като тя изпрати мъжа си на командировка в Берген. Матиас се появи в уговорения час, Бирте пое палтото му и се обърна да го закачи в дрешника. Матиас импровизираше рядко, но на една кука забеляза розов шал. Грабна го почти инстинктивно. Сгъна го на две и го преметна през врата й. Вдигна я — беше съвсем лека — и я постави пред огледалото, за да вижда очите й. Щяха да изскочат от орбитите. Приличаше на риба, извадена от дълбините на морето.

Прибра трупа й в колата, върна се в градината, мушна мобилния й телефон в гърдите на снежния човек, който бе направил предната нощ, закри дупката с още сняг и завърза шала под главата. Потегли към Катедрата по анатомия и пристигна там след полунощ. Балсамира тялото на Бирте, сложи му табелки с номер и го постави в едно от коритата, където имаше свободно място.

После дойде ред на Силвия. Обади й се по телефона, изнесе й редовната си лекция и се уговориха да се срещнат в гората зад възвишението „Холменколен“ — Матиас и преди бе използвал това място. Този път обаче наблизо се разхождаха хора и той не посмя да рискува. Обясни й, че за разлика от него Идар Ветлесен не е добър специалист по синдрома на Фар и й предложи да се видят пак. Силвия го покани да я посети на следващата вечер, защото била сама вкъщи.

Матиас я завари в плевнята и веднага й каза за какво е дошъл.

Нещата обаче за малко да пропаднат.

Слабичката жена метна брадвата по него и го улучи, разпори якето му, ризата и скъса артерия. Рукналата кръв опръска пода на плевнята. Не каква да е, а кръв от рядката група Б отрицателна. Двама от сто души имат такава. След като я уби в гората и постави главата й върху снежния човек, Матиас се върна да прикрие следите си. Заколи третата кокошка и остави кръвта й да изтече върху пода.

 

 

Въпреки напрегнатия ден през нощта болките стихнаха. Следеше случая във вестниците с нарастващо вътрешно задоволство. Снежния човек. Така го нарекоха. Име, което щеше да се помни. Досега не бе предполагал, че няколко отпечатани върху хартия букви могат да му вдъхнат толкова цялостно усещане за мощ и собствена значимост. Почти съжали, задето години наред бе потулвал деянията си.

Да убиваш се оказа съвсем лесно. Матиас повярва на Герт Рафто, че добрият детектив винаги разкрива престъпника, но след като срещна Хари Хуле и видя отчаянието по измореното му лице, промени мнението си. Защото изражението на полицая показваше пълно недоумение.

После обаче, докато подготвяше последните си ходове, Идар Ветлесен му поднесе новина, която му дойде като гръм от ясно небе. Хуле го посетил и го разпитвал за Арве Стьоп. Самият Идар също се чудеше какво става, защото подобен избор на жертви не му се струваше никак случаен. Освен него и Стьоп единствен Матиас знаеше за потуленото бащинство на известния редактор — та нали, както обикновено, именно той бе помогнал на Идар да постави диагноза.

Ветлесен звучеше много разтревожен по телефона, но Матиас успя да запази хладнокръвие. Помоли колегата си да се срещнат на място, където нямаше опасност някой да ги види заедно. Докато отправяше предложението си, Матиас едва не избухна в смях: използва същите изрази като при разговорите с жените, набелязани за жертви. Сигурно напрежението го правеше толкова превъзбуден.

Идар предложи да се срещнат в залата за кърлинг. Матиас затвори и пристъпи към осъществяването на нов план. Защо да не се възползва от ситуацията, като натопи Идар за убийствата на Снежния човек? Тъкмо ще си осигури малко спокойствие за оставащата част от проекта. През следващия час Матиас старателно обмисли всички подробности около инсценировката на Идаровото самоубийство. Макар да ценеше приятелството на колегата си, Матиас изпитваше радостно нетърпение и дори вдъхновение, докато планираше деянието си. Така му въздействаше и обмислянето на големия му проект: последния снежен човек. Като самия него в деня на първия сняг преди толкова много години, тя щеше да седи върху раменете на снежния човек, да усеща студа, просмукващ се през бедрата й, докато гледа през прозореца предателството и мъжа, който ще се превърне в причина за нейната гибел: Хари Хуле. Матиас затвори очи и си представи примката над главата й. Нажежена до блясък. Като лъжлив ореол.