Ю Несбьо
Снежния човек (1)

Първа глава
Снежен човек

Сряда, 5 ноември 1980

В този ден падна първият сняг. Без никакво предизвестие в единайсет часа преди обяд от безцветното небе се посипаха едри снежни парцали и подобно на армада от Космоса, превзеха полята, градините и ливадите в квартал „Румерике“. В два часа снегорините в близкото до Осло градче Лилестрьом се хванаха на работа. Когато в два и половина Сара Квинеслан бавно и предпазливо подкара своята тойота корола между къщите по улица „Коло“, ноемврийският сняг вече бе покрил хълмистата местност с бяла пухена завивка. Къщите й изглеждаха различни на дневна светлина. За малко да подмине входа към гаража. Удари рязко спирачки и гумите поднесоха леко. От задната седалка се чу стон. В огледалото зърна недоволната физиономия на сина си.

— Няма да се бавя, хлапе — обеща тя.

Голям черен правоъгълник пред гаража нарушаваше целостта на бялата покривка: явно допреди малко там бе стоял товарният микробус. В гърлото й заседна буца. Само дано не е закъсняла.

— Кой живее тук, мамо? — попита момчето.

— Мой познат — отвърна тя и погледна в огледалото как изглежда прическата й. — Само десет минути, приятелче. Ще оставя ключа в стартера, за да слушаш радио.

Излезе, без да изчака отговор, и притича към вратата, където бе влизала безброй пъти, но не и посред бял ден — не желаеше да рискува да я забележат любопитните съседи. Вечерните посещения също не изглеждаха невинно, разбира се, но все пак й се струваше по-редно човек да върши такива неща след залез-слънце.

Чу как звънецът избръмча вътре като пчела в буркан със сладко. Докато чакаше с нарастващо отчаяние, огледа прозорците на съседните къщи. Не издаваха какво става вътре, само отразяваха черни, оголени ябълкови дръвчета, сиво небе и млечнобял пейзаж. Най-сетне към вратата се приближиха стъпки и тя си отдъхна. Само след миг се озова в обятията му.

— Не си отивай, любими — простена тя, а сълзите напираха да разстроят гласните й струни.

— Принуден съм — отвърна той, все едно се бе уморил да го повтаря.

Ръцете му се плъзнаха по познатите извивки на тялото й: това никога нямаше да му омръзне.

— Не, никой не те принуждава — прошепна тя в ухото му. — Ти искаш да си тръгнеш. Не издържаш повече.

— Няма нищо общо с нас двамата.

В гласа му се прокрадна доловима нотка на раздразнение, докато силната му нежна ръка погали талията й и се мушна под полата й. Приличаха на отлично сработена танцова двойка, в която всеки познава до най-малки подробности движенията, стъпките, дишането и ритъма на другия. Първо бялата любов. Приятната. После черната. Болезнената. Ръката му се плъзна над палтото й. Опитваше се да напипа гърдата й под дебелия плат. Зърната й не спираха да го удивляват и той винаги се стремеше да ги докосне. Вероятно защото самият той нямаше.

— Пред гаража ли паркира? — попита той и ощипа силно зърното й.

Тя кимна и усети как болката прониза мозъка й като сладострастна стрела. Утробата й се разтвори в очакване на пръстите му, които след секунди щяха да се плъзнат в нея.

— Малкият чака в колата.

Ръката му замръзна.

— Нищо не съм му казала — простена тя, доловила колебанието му.

— А мъжът ти? Къде е?

— Ти как мислиш? На работа, къде другаде.

Дойде нейният ред да прояви раздразнение. Ядоса се, защото бе намесил съпруга й в разговора, а винаги когато й се налагаше да говори за него, я обхващаше гняв. Освен това тялото й искаше да се слее с него веднага, незабавно. Сара Квинеслан свали ципа на панталона му.

— Недей… — спря я той и стисна китката й.

С другата си ръка тя му удари шамар. По бузата му се разля червено петно. Погледна я слисан. Тя се усмихна, сграбчи гъстата му черна коса и придърпа лицето му към своето.

— Отивай си, щом си решил — просъска тя. — Но преди това ще ме изчукаш. Ясно ли е?

Горещият му дъх я лъхна на мощни вълни. Удари го още веднъж. Членът му в другата й ръка набъбна…

Тласъците ставаха все по-силни, но всичко приключи. Тя вече не чувстваше нищо, магията изчезна, напрежението се изпари и остана само отчаянието. Губеше го. Губеше го в момента, докато лежеше под него. Колко години прекара в копнежи, колко сълзи изплака, колко предварително обречени на неуспех неща направи заради него. А той не й даде нищо, освен едно.

Застанал в долния край на леглото, той затвори очи. Сара се взираше в гърдите му. В началото й се струваше странно, но с течение на времето бялата гладка кожа на гърдите му започна да й харесва. Гърдите му напомняха древните статуи, където скулпторите от благоприличие не са изобразявали зърната.

Стенанията му се усилиха. Тя очакваше всеки момент той да свърши със силен вик. Сара обожаваше този вик. Неизменно изненаданото му, изпълнено с върховна наслада, почти измъчено изражение, сякаш всеки път оргазмът надминаваше и най-смелите му очаквания. В момента тя чакаше именно този последен негов вик да ознаменува гръмко сбогуването им в малката му студена спалня, откъдето всички снимки, завеси и килими вече бяха отнесени. После той щеше да се облече и да замине за друга част на страната, защото му били отправили предложение за работа, което не можел да откаже. А от това помежду им можеше да се откаже. И все пак щеше да реве от удоволствие.

Тя затвори очи. Не чу вик. Той спря да се движи.

— Какво има? — попита тя и отвори очи.

Лицето му се изкриви в гримаса, но не от удоволствие.

— Някакъв образ — прошепна той.

Тя се сепна.

— Къде?

— Погледни през прозореца.

Прозорецът се намираше точно над главата й. Тя се обърна на хълбок, а членът му излезе от нея омекнал. Легнала, не можеше да надзърне навън, защото прозорецът се намираше нависоко. Толкова нависоко, че беше невъзможно човек, застанал отвън, да види какво става вътре. Заради отслабващата дневна светлина в прозореца тя забеляза само двойното отражение на лампата от тавана.

— Сигурно си видял собственото си отражение — предположи тя с почти умолителен тон.

— В началото и аз така си помислих — той продължаваше да се взира в прозореца.

Сара застана на колене, после стана и погледна в градината. Лицето!

Тя се разсмя гръмко, успокоена. Бяло лице с очи и уста, направени от черни камъчета, взети вероятно от площадката пред гаража, и ръце от ябълкови пръчки.

— Боже мой — хълцаше тя от смях. — Ама това е снежен човек.

Смехът й премина в плач и тя се разхлипа безпомощно. Той я прегърна, за да я утеши.

— Трябва да тръгвам — изхлипа тя.

— Остани още малко — помоли той.

И тя остана.

Тръгна към гаража след близо четирийсет минути.

Обеща й да се обажда. Биваше го да лъже. Този път обаче тя се зарадва. Доближавайки колата, зърна бледото лице на сина си. Взираше се в нея от задната седалка. Тя дръпна вратата и за своя изненада установи, че е заключена. Погледна момчето през запотените прозорци. Едва когато почука по стъклото, той отвори.

Седна зад кормилото. Радиото бе млъкнало. В купето цареше ужасен студ. Контактният ключ лежеше на съседната седалка. Малкият бе пребледнял, а долната му устна трепереше.

— Какво има? — попита тя.

— Видях го.

В гласа му долови писклива, изплашена нотка. Не беше я чувала от времето, когато като малък седеше между нея и мъжа й на дивана пред телевизора с ръце пред очите си. В момента гласът му мутираше, беше престанал да я прегръща за лека нощ и бе започнал да се интересува от автомобилни двигатели и момичета. Не след дълго щеше да се качи в някоя кола с момиче, да отпраши и да я остави сама.

— Какво имаш предвид? — попита тя, мушна ключа и го завъртя.

— Видях снежния човек…

Двигателят не реагира и неочаквано я обхвана паника. Сама не знаеше от какво се изплаши толкова. Загледа се през прозореца и завъртя ключа отново. Да не би акумулаторът да се е изтощил?

— И как изглеждаше този снежен човек? — попита тя, натисна педала за газта до дупка и завъртя ключа толкова силно, че едва не го счупи.

Ревът на мотора заглуши отговора.

Сара включи колата на скорост и отпусна съединителя, все едно изведнъж се бе разбързала да се махне оттам. Гумите забуксуваха в мекия, мокър сняг. Подаде още газ, но колата не помръдна. Само задната й част се отмести малко встрани. После грайферите на гумите все пак си пробиха път до асфалта и колата потегли.

— Татко ни чака — отбеляза тя. — Трябва да побързаме.

Пусна радиото и усили звука, за да запълни студеното купе със звук, различен от гласа си. По новините за стотен път днес съобщиха, че през изминалата нощ Роналд Рейгън е победил Джими Картър в надпреварата за президентския пост в САЩ.

Момчето промърмори нещо и тя погледна в огледалото.

— Какво каза? — попита тя.

Малкият го повтори, но тя отново не чу думите му. Намали радиото, докато слизаше към главния път и към реката, които прорязваха околния пейзаж като две траурни ленти. Майката подскочи, когато усети, че момчето се е навело напред между двете седалки. Гласът му премина в дрезгав шепот, сякаш никой не биваше да чуе какво й доверява:

— Ще умрем.