Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Snømannen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ю Несбьо. Снежния човек

Норвежка. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN 978-954-357-257-1

История

  1. — Добавяне

Двайсет и пета глава
Краен срок

Ден деветнайсети

Арве Стьоп лежеше в легло с рамка, изработена по поръчка във фабрика „Мисуку“ в Осака, и кожена тапицерия, ушита в индийския град Ченай, защото законите на щата Тамил Надус забраняват директен износ на толкова скъпа кожа. Доставиха му леглото чак половин година след поръчката, но чакането си струваше. Прилягаше безупречно към тялото му като гъвкава гейша, подпираше го, където е нужно, и му позволяваше да го регулира в най-различни нива и посоки.

Вторачил се в тавана, Арве Стьоп наблюдаваше как бавно се върти вентилаторът от тиково дърво. В момента тя пътуваше с асансьора. По домофона й бе обяснил, че я чака направо в спалнята и е оставил вратата на апартамента отворена. Копринените боксерки разхлаждаха приятно нагорещената му от алкохола кожа. От малките, компактни тонколони на уредбата, марка „Боуз“, пръснати из целия апартамент, се носеше чилаут музиката на „Кафе Дел Мар“. Арве Стьоп вече чуваше тракането на токчетата й по паркета във всекидневната. Бавни, но сигурни крачки. Звукът беше достатъчен да го възбуди. Само ако знаеше тази мацка какво я чака…

Ръката му се плъзна под леглото, пръстите напипаха каквото търсят.

Тя се появи на вратата. Лунната светлина огря силуета й. Погледна го с леко подигравателната си усмивка, разкопча колана на дългото си черно кожено палто и го остави да се свлече на земята. Той притаи дъх, но тя още не бе съблякла роклята. Приближи се до леглото и му подаде нещо гумено. Животинска маска в светлорозово.

— Сложи си я — заповяда тя с делови тон.

— Я виж ти. Маска на прасе.

— Прави каквото ти казвам.

Пак познатия странен пламък в погледа й.

Mais oui, madame.

Арве Стьоп си сложи маската. Тя покри цялото му лице. Миришеше на гумени ръкавици за еднократна употреба. Едва виждаше жената през тесните процепи за очи.

— А аз искам от теб да… — подхвана той и веднага си даде сметка колко притеснен звучи гласът му.

Не успя да продължи, защото усети пареща болка над лявото ухо.

— Не говори! — извика тя.

Постепенно осъзна, че го е ударила. Макар да знаеше, че не бива да й се противопоставя, за да не развали играта, той просто не издържаше повече под влажната гумена, розова маска със свински уши и зурла. Следващият удар се заби в стомаха му с шокираща сила. Арве Стьоп се преви на две, изохка и падна по гръб върху леглото. Даде си сметка, че е престанал да диша, едва когато пред очите му се разстла пълна тъмнина. Отчаяно се помъчи да си поеме въздух под прилепналата маска. Усети как жената стегна в хватката си китките зад гърба му. Мозъкът му най-сетне получи достатъчно кислород. Заедно с него се появиха болката и гневът. Какво си въобразява тази проклета кучка! Дръпна се рязко от ръцете й и понечи да я хване, но китките му бяха закопчани с белезници на гърба. Перверзна курва!

Тя се приближи до него и прошепна:

— Виждаш ли какво е това?

Понеже маската се бе свлякла над очите му, Арве Стьоп не виждаше нищо.

— Няма нужда — отвърна той. — И по миризмата усещам, че в стаята има разгонена кучка.

Тя го удари над слепоочието и за миг той престана да чува. Все едно околните звуци бяха запис на диск, който прескача и после пак тръгва. Когато се опомни, Стьоп усети нещо топло да се стича по бузата му.

— С какво ме удряш, по дяволите? — извика той. — Разкървави ме, откачалка такава!

— С това.

Арве Стьоп усети нещо твърдо до носа и устата си.

— Помириши — подкани го тя. — Не е ли приятно? Стомана и оръжейно масло. „Смит & Уесън“. Има уникален аромат, нали? Изчакай да помиришеш барута. Ще ти хареса още повече. Ако изобщо успееш да усетиш миризмата му, де.

„Явно обича бруталните игрички“, опитваше се да се успокои Арве Стьоп. Но и в гласа й, и в цялата ситуация нещо поставяше случващото се в нова, по-различна светлина. И за първи път от много време насам — толкова много, че се върна чак в детските си години, защото бе забравил чувството — Арве Стьоп изпита страх.

 

 

— Наистина ли не искаш да го запалим? — попита Бьорн Холм и се загърна в коженото си яке. — Когато този модел волво излезе на пазара, стана известен именно с качественото си парно.

Хари поклати глава и си погледна часовника. Един и половина. Повече от час дебнеха пред апартамента на Катрине в колата на Холм. По улиците, потънали в сивосинкав мрак, не се виждаше жива душа.

— В началото Волвото ми е било бяло, цвят номер 42 — бъбреше Бьорн Холм. — Но предишният собственик го пребоядисал в черно. В момента смятат този модел за ветеран и така нататък. Обаче плащам само 365 крони годишен данък. Това прави по една крона на ден…

Бьорн Холм млъкна, защото забеляза предупредителния поглед на Хари. После наду Дейвид Ролингс и Джилиън Уелч — единствената съвременна музика, която можеше да понася. Беше я записал на касета не само за да си я пуска на допълнително монтирания касетофон в колата, а и защото споделяше възгледите на малцината верни почитатели на касетите, които твърдяха, че аудио дисковете никога няма да възпроизведат качествения звук на магнетофонната лента.

Бьорн Холм си даваше сметка колко досаден става с бъбренето си, когато е нервен. Хари го извика, без да му обясни почти нищо, и Бьорн се чувстваше притеснен от тази неизвестност. Според старши инспектора било по-добре Бьорн изобщо да не знае подробности. И понеже беше хрисим, уравновесен и интелигентен по природа, Бьорн реши да не си навлича неприятности, като задава излишни въпроси. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че ситуацията му харесва. Погледна си часовника.

— Сигурно е забила някое гадже — предположи той.

— Какво те кара да мислиш така? — сепна се Хари.

— Ами нали каза, че мъжът й я бил напуснал? Съвременните свободни жени действат като свободните мъже.

— А именно?

— Придържат се към модела на четирите стъпки: излез, огледай стадото, набележи си най-беззащитната плячка и атакувай.

— Мм. И ти ли действаш така?

— Само до третата стъпка — отвърна Бьорн Холм и огледа прическата си в огледалото. — Този град е пълен с предизвикателни, но фригидни жени.

Преди да излезе, Бьорн Холм дълго се чуди дали да не си сложи гел на косата, но му се стори твърде радикално. От друга страна обаче, може би идеята не беше чак толкова лоша. Като ще е гарга, рошава да е.

— Мамка му — извика Хари. — Мамка му, мамка му!

— Какво?

— Вода под душа, мирис на парфюм, следи от туш за мигли. Прав си, Холм.

Старши инспекторът извади телефона си и набра трескаво някакъв номер. Отговориха му веднага.

— Герда Нелвик? Обажда се Хари Хуле. Как вървят изследванията? Добре. Какво показват междинните резултати?

Бьорн Холм гледаше въпросително Хари. Той само промърмори „мм“ и изрази съгласие с едно лаконично „да“.

— Благодаря ви. Само да ви попитам дали някой мой колега се е обаждал преди мен за резултатите. Какво? Ясно. Да, свържете се с мен, когато приключите.

И затвори.

— Вече може да запалиш колата — обърна се той към Холм.

— Какво става?

— Отиваме в хотел „Радисън“. Катрине Брат ни е изпреварила: обадила се е в Съдебно-медицинския институт и е поискала информация за тестовете за бащинство.

— Не е ли много рано за резултати? — Бьорн Холм настъпи газта и зави надясно към площад „Скоус“.

— С първия тест установяват дали мъжът е биологичен баща на детето със сигурност до деветдесет и пет процента. После продължават изследванията, с цел да потвърдят припокриването на генетичния материал до деветдесет и девет процента и деветдесет и девет стотни.

— И?

— Според междинните резултати Арве Стьоп е баща на близначките Утершен и на Юнас Бекер.

— О, по дяволите.

— Подозирам, че Катрине наистина следва четиристепенния ти модел за събота вечер. Плячката й се казва Арве Стьоп.

Докато старият подменен двигател бръмчеше по тихите улици в квартал „Грюнерльока“, Хари се обади в оперативната дежурна централа и помоли за подкрепление. Подминаха пункта за неотложна медицинска помощ на „Стургата“. Парното отопление оправдаваше името си: бълваше мощна гореща струя въздух срещу двамата мъже.

 

 

Удин Накен, журналист във „Ве Ге“, зъзнеше на тротоара пред хотел „Радисън“ и проклинаше най-общо света и хората, а по-конкретно — работата си. Доколкото можеше да прецени, празненството на „Либерал“ вървеше към своя край, защото последните гости напускаха залата. По принцип именно те се оказват най-интересни и „цъфват“ по вестникарските заглавия. Приключването на редакционния брой обаче наближаваше. Още пет минути и Удин трябваше да измине няколкостотинте метра до офиса на улица „Акер“, да седне пред компютъра и… да напише на редактора, че вече е голям човек и няма никакво желание да кисне като тийнейджър пред прозореца, където се вихри купонът, с нос, долепен до стъклото, и с надеждата някой да излезе и да му разкаже кой с кого е танцувал, кой кого е черпил с питие и кой с кого се е натискал. С две думи, щеше да му изпрати молба за напускане.

По време на празненството до журналистите стигнаха някакви слухове — прекалено фантастични, за да са лъжливи, — но не беше редно да ги публикуват. Всичко си има граници. Пресата също се подчинява на неписани правила. Или поне журналистите от поколението на Удин. За останалите професионалният морал бе изгубил стойността.

Той се огледа. На студа зъзнеха само неколцина негови колеги и фотографи — явно бяха най-издръжливите или пък имаха по-дълъг срок за предаването на материалите за утрешния брой на „техните“ издания. До тротоара рязко сви забързано волво „Амазон“, шофьорът удари спирачки и отвътре изскочи мъж. Удин Накен го позна веднага. Даде знак на фотографа да го последва и двамата хукнаха след полицая.

— Хари Хуле — изпуфтя задъхан Накен. — Какво търси тук полицията?

Старши инспекторът се обърна. Очите му бяха кървясали.

— Отиваме на купона, Накен. Къде се забавляват празнуващите?

— В зала „Соня Хение“ на втория етаж. За твое съжаление купонът свърши.

— Мм. Да си мяркал Арве Стьоп?

— Тръгна си. Може ли да попитам защо го търсиш?

— Не. Сам ли си тръгна?

— На пръв поглед — да.

Старши инспекторът прикова очи в журналиста.

— В смисъл?

Удин Накен наклони глава. Нямаше представа какво става, но вече не се съмняваше, че има нещо.

— Плъзнаха слухове, че на партито се заговорил с някакво секси парче. Яко разгонена. Това за жалост няма как да го включа в репортажа за събитието.

— И? — избоботи полицаят.

— Жена, отговаряща на описанието, напусна хотела двайсет минути след Стьоп. Качи се в такси.

Хуле хукна обратно към колата. Удин обаче не възнамеряваше да го изпусне така лесно.

— Не тръгна ли след нея, Накен?

Журналистът веднага долови сарказма, но подобни язвителни забележки вече изобщо не го трогваха. Минало им беше времето.

— Не е известна, Хуле. За нас не е новина, когато медийна звезда чука простосмъртна. Освен ако тя не се разприказва. А тази изчезна.

— Как изглеждаше?

— Слаба, смугла. Хубава.

— Облекло?

— Дълго, черно кожено палто.

— Благодаря ти.

Хуле се качи във волвото.

— Ей! — извика Накен. — А аз какво ще получа в замяна?

— Спокоен сън — отвърна старши инспекторът. — Заради мисълта, че си допринесъл за сигурността на гражданите в Осло.

Удин Накен изпрати колата с мрачно изражение. Таратайката, облепена с ленти, се изгуби с дрезгав подигравателен смях. Време беше да се махне от тук. Да напише молбата за напускане. Да заживее като зрял човек.

— Крайният срок наближава — напомни фотографът. — Хайде, да приключваме с тъпия материал.

Удин Накен въздъхна примирено.

 

 

Арве Стьоп, напълно ослепял зад тъмната маска, се питаше какво ли предстои. Тя го завлече в банята с белезниците, притисна дулото на предполагаемия револвер към ребрата му и го принуди да седне във ваната. После изчезна. Къде ли отиде? Той притаи дъх. Освен ударите на сърцето си чу пращене на електрически уред. Вероятно някоя от луминесцентните лампи в банята сдава багажа? Кръвта, потекла от раната на слепоочието му, стигна до устата му и той усети металния сладникав вкус с върха на езика си.

— Къде беше през нощта, когато Бирте Бекер изчезна от дома си?

Гласът й идваше откъм душа.

— Тук, в апартамента — отвърна Стьоп, като се опитваше да се сети къде всъщност я бе виждал.

Тя му каза, че е полицайка. Ами да: в залата по кърлинг.

— Сам?

— Да.

— А в нощта на убийството на Силвия Утершен?

— Пак тук.

— И цяла вечер не си говорил с никого?

— Да.

— Значи нямаш алиби?

— Нали ти казах, стоях си вкъщи.

— Чудесно.

„Чудесно? — смая се Арве Стьоп. — Нямам алиби! Кое му е чудесното?“ Какво иска тя от него? Да изтръгне самопризнание насила? И защо това електрическо бръмчене се приближава към него?

— Лягай — заповяда тя.

Той се подчини. Кожата на гърба и бедрата му настръхна при допира с леденостудения емайл на ваната. Дъхът му се бе кондензирал върху задната част на маската и тя лепнеше от влагата. Това допълнително затрудняваше дишането му. Гласът й отново зашепна, този път съвсем близо до ухото му:

— Как искаш да умреш?

Да умре? Тази жена се е побъркала! Пълна откачалка. Или не? Наум Стьоп си повтаряше колко важно е да не изпада в паника — че тя само се опитва да го сплаши. Дали зад всичко това не стои Хари Хуле? Ами ако е подценил впиянчения полицай? Цялото му тяло трепереше неудържимо и часовникът му марка „Таг Хойер“ се удряше ритмично в стената на ваната, сякаш организмът му бе осъзнал онова, което мозъкът още отказваше да възприеме. Стьоп отърка глава о дъното на ваната, за да повдигне маската и процепите да попаднат над очите му. Грозеше го смърт. Затова го бе накарал да легне във ваната; за да заличи всякакви следи от кръв. Глупости! Ти си Арве Стьоп, а тя е от полицията. Не знаят нищо.

— Добре тогава, щом не отговаряш — заключи тя. — Вдигни глава.

Ще свали маската. Най-после! Вирна брадичка и усети как ръцете й докосват първо челото, после тила му. После нещо тънко пристегна врата му. Какво, по дяволите…? Примка!

— Недей… — изхриптя той, но примката спря притока на въздух към трахеята.

Белезниците издрънчаха в дъното на ваната.

— Всичките си ги убил — процеди тя и стегна още по-силно. — Ти си Снежния човек, Арве Стьоп.

Ето. Тя го изрече на глас. До мозъка му не стигаше достатъчно кръв и му се зави свят, но намери сили да поклати енергично глава.

— Напротив, точно ти си — настоя тя.

Стьоп имаше чувството, че ще му отскубне главата.

— Току-що те провъзгласих за Снежния човек.

Тъмнината настъпваше неумолимо. Той вдигна крака си и пак го отпусна, а петата му се удари безсилно и глухо във ваната.

— Усещаш ли как ушите ти шумят, Стьоп? Мозъкът просто не получава достатъчно кислород. Приятно, а? Бившият ми съпруг обожаваше да лъска, докато го душа.

Той се помъчи да извика, да събере нищожните остатъци от въздух в дробовете си и да го изкара под желязната хватка на примката, ала се оказа невъзможно. Господи, тази жена явно не иска признание. Стьоп вече чуваше шум в ушите си като бълбукането на шампанско. Нима задушаването настъпва толкова лесно? Не, не може да е истина!

— Ще те провеся във всекидневната — прошепна тя до ухото му и го потупа приятелски по главата. — С лице към фиорда, за да се наслаждаваш на гледката.

После Стьоп чу леко писукане. По филмите апаратите за отчитане на сърдечна дейност известяват с такъв звук колабирането на пациента, а правата линия на монитора показва, че сърцето му е спряло.