Ю Несбьо
Снежния човек (12)

Дванайсета глава
Разговорът

Ден седми

— Наш информатор от Наркоотдела разпозна Ветлесен от снимката — докладва Скаре. — Виждал го е няколко пъти на кръстовището между улица „Шипер“ и „Толбю“.

— И какво има на това кръстовище? — поинтересува се Гюнар Хаген.

Началникът настоя да присъства на първата седмична оперативка в кабинета на Хари.

Скаре погледна Хаген колебливо, все едно се чудеше дали шефът се шегува.

— Пласьори, проститутки, клиенти — поясни Скаре за всеки случай. — Там е новото им свърталище, след като ги изгонихме от „Плата“.

— Само там ли се навъртат? — Хаген се почеса по брадичката. — А на мен ми казаха, че имат доста нови райони.

— Кръстовището е основното им свърталище — отвърна Скаре. — Иначе се подвизават близо до Борсата, до Норвежката банка, около музея за съвременно изкуство „Астрюп Фърнли“, Старата ложа и кафенето на Градската мисия… — Скаре млъкна, защото забеляза и чу шумната прозявка на Хари.

— Извинявай — съвсем невинно се усмихна старши инспекторът. — Изтощителен уикенд. Продължавай.

— Информаторът не си спомня да е виждал Ветлесен да купува дрога. По-скоро лекарят се навъртал около „Леон“.

Катрине Брат влезе в кабинета. Косата й беше разчорлена, очите — подпухнали, кожата — бледа, но тя изчурулика весело „добро утро“ и се огледа къде да седне. Бьорн Холм веднага скочи да й отстъпи мястото си и излезе да донесе още един стол.

— „Леон“ на „Шипер“? Там продават ли наркотици? — полюбопитства Хаген.

— Не е изключено, но хотелът е по-скоро „масажно студио“, тоест свърталище на чернокожи проститутки.

— Не бих го нарекла така — възрази Катрине Брат, застанала с гръб към колегите си, докато окачваше палтото си. — В момента главно виетнамците в града стопанисват масажни студия. Избират слабо населени и тихи квартали в периферните части на Осло. В студията работят предимно азиатки. Виетнамците не се опитват да вземат хляба на проститутките в африканските бордеи.

— Спомням си, че пред хотела висеше плакат с надпис „нощувка за четиристотин крони“ — намеси се Хари.

— Точно така. Предлагат малки стаи, които на хартия се отдават под наем за едно денонощие, но реално гостите се задържат едва няколко часа. Необложени доходи: на клиентите не би им хрумнало да искат фактура. Чернокожи жени. Чернокож сутеньор. Но собственикът, който всъщност печели най-много, е бял.

— Виж ти колко добре си осведомена — засмя се Скаре. — Изненадвам се, че служителка от Отдела за борба с порока в Берген знае толкова много за столичните бордеи.

— Навсякъде положението е почти еднакво. Ако си открил грешка в думите ми, нека се обзаложим.

— Собственикът е пакистанец. Залагам двеста кинта.

— Дадено.

— И така — Хари плесна с ръце. — Какво правим още тук?

 

 

Съдържателят на хотел „Леон“ Бьоре Хансен, роден в Сульор, имаше кожа с цвета на кишата, която така наречените гости внасяха в хотела и оставяха по износения паркет пред гише с надпис „РЕЦЕЦПИЯ“. Понеже нито клиентите, нито собственикът на хотела се вълнуваха от правопис, табелата си стоеше в този вид вече четири години, тоест откакто Бьоре се бе сдобил с нея. Преди това той продаваше библии, пътувайки надлъж и нашир из Швеция, като междувременно се опитваше да пробутва бракувани порнофилми в граничните райони. Сдоби се с акцент — нещо средно между естраден музикант и проповедник. На границата между Норвегия и Швеция се запозна с Наташа — руска танцьорка на еротични танци. Едва успя да я измъкне от мениджърите й — нейни сънародници. В момента Наташа живееше при Бьоре в Осло под ново име. Той купи хотела от трима сърби, които по ред причини не можели да останат повече в страната, и продължи да развива същата дейност. Не виждаше защо да променя концепцията: стаи срещу заплащане за няколко часа. Парите постъпваха в брой, а гостите не бяха никак претенциозни по отношение на стандарта и чистотата. Бизнесът вървеше добре. Бьорн нямаше интерес да преустановява дейността си. Затова двамата души пред него никак, ама никак не му се понравиха. Най-много го притесниха служебните им карти. Високият полицай с коса на иглички сложи снимка върху плота.

— Да сте виждали този мъж?

Бьоре Хансен поклати глава. Изпита леко облекчение, задето не търсят него.

— Сигурен ли сте? — Полицаят се облакъти върху плота и се наведе напред.

Бьоре погледна снимката още веднъж. „Трябваше да видя какво пише на служебните им карти — помисли си той. — Този тип прилича повече на наркоман, отколкото на полицай. И жената зад него няма вид на полицайка. Наистина, гледа като нагла уличница, но пък е облечена елегантно. Ако си намери сутеньор, който не я ограбва, ще изкарва пет пъти повече пари“ — съобрази Бьоре.

— Знаем, че тук идват проститутки — каза полицаят.

— Хотелът ми е законен. Имам лиценз и цялата документация е изрядна. Искате ли да ви я покажа? — Бьоре посочи към малкия офис зад рецепцията.

Полицаят поклати глава.

— Давате стаи срещу заплащане на проститутки и на клиентите им. Това е незаконно.

— Вижте… — Бьорн едва преглътна, защото разговорът пое в опасна посока, — не се интересувам с какво се занимават гостите на хотела ми, стига да си оправят сметките с мен.

— Аз обаче се интересувам. Разгледайте внимателно снимката.

Бьоре се подчини. Явно беше правена преди няколко години, защото мъжът изглеждаше съвсем млад и безгрижен, без следа от сегашното униние.

— Доскоро проституцията в Норвегия не беше забранена — отрони предпазливо Бьоре Хансен.

— Така е — кимна полицайката. — Но стопанисването на бордей е престъпление.

Бьоре Хансен вложи нечовешки усилия в опита да си придаде възмутен вид.

— Както вероятно сте запознат, задължението на полицията е редовно да проверява дали хотелите спазват всички изисквания за безопасност на гостите. Например, има ли условия за бърза евакуация при пожар — отбеляза полицаят.

— Важно е и дали пазите регистрационните формуляри на гостите от чужбина — допълни полицайката.

— Дали разполагате с факс, за да отговаряте веднага на постъпили запитвания от полицията относно ваши гости.

— Дали подавате навреме и точно попълнени данъчни декларации.

Бяха на крачка от пробив. Полицаят нанесе решителния удар:

— Може да изпратим колегите ни от Икономическа полиция да проверят дали данните в счетоводните ви книги отговарят на броя посетители, засечени да влизат в хотела от наши информатори.

Бьоре Хансен усети, че му прилошава. Наташа. Жилищният кредит. Само при мисълта отново да обикаля в студените вечери от врата на врата с библии под мишница го полазиха тръпки.

— Но може и да не го направим — продължи полицаят. — Зависи какви приоритети си поставим. Все пак полицията разполага с ограничени ресурси и ние решаваме къде да ги използваме, нали, Брат?

Полицайката кимна.

— Два пъти седмично наема стая — пропука се Бьоре Хансен. — Винаги една и съща. Прекарва там цяла вечер.

— Защо цяла вечер?

— Идват доста хора.

— Бели или черни? — попита полицайката.

— Колко?

— Не знам. Различно. Осем, дванайсет.

— Едновременно? — изплъзна се от устата й.

— Не, влизат по двойки.

— Мили боже — отрони полицаят. — Под какво име се регистрира в хотела?

— Не си спомням.

— А ще можете ли да го намерите в книгата с имената на гостите? Или в счетоводната документация?

Бьоре Хансен усети как ризата под сакото залепва върху потния му гръб.

— Наричат го доктор Уайт^[1]. Жените, които идват при него, имам предвид.

— Доктор?

— Откъде да знам какъв е. Носи… — Бьорен Хансен се поколеба. Не му се искаше да издава повече от необходимото, но, от друга страна, клиентът така или иначе беше изгубен, защо да не покаже на полицията желание за сътрудничество? — Носи голяма чанта, каквито имат лекарите. И винаги иска… допълнително кърпи.

— Ау — възкликна полицайката. — Намирисва ми на извращения. Да сте забелязвали следи от кръв, докато почиствате стаята?

Бьоре мълчеше.

— Ако изобщо я почиствате — уточни полицайката. — Е?

Бьоре въздъхна.

— Не много, не повече от…

— От обикновеното? — саркастично допълни полицайката.

— Не вярвам да им посяга — побърза да ги увери Бьоре Хансен и веднага съжали.

— На какво основание твърдите това? — прогърмя гласът на полицая.

— Ако ги бие, защо ще идват пак? — сви рамене съдържателят.

— Само жени ли го посещават в тази стая?

Бьоре кимна. Но полицаят явно забеляза нещо: нервно потръпване на мускулите на врата му, леко свиване на зачервените еклери на очите му.

— Мъже? — попита той.

Бьоре поклати глава.

— Момчета? — Полицайката явно също надуши, че са на прав път.

Бьоре Хансен поклати глава за втори път, но мозъкът му, принуден да избира между две възможности, се забави малко.

— Деца? — полицаят наведе глава като разярен бик, готов за нападение. — Идвали ли са деца?

— Не! — извика Бьоре. Потта рукна по цялото му тяло. — Никога не бих позволил подобно нещо! Случи се само два пъти… не им позволих да влязат. Изхвърлих ги на улицата.

— От африкански произход?

— Да.

— Момчета?

— И момичета.

— Сами ли идваха? — поинтересува се Катрине.

— Не, с жени. Явно майките им. Но, както казах, не ги пуснах при доктора.

— Твърдите, че той идва два пъти седмично в хотела. По едно и също време ли?

— В понеделник и четвъртък. Остава от осем до единайсет. Никога не закъснява.

— Значи да го очакваме и довечера? — полицаят погледна колежката си. — Благодарим ви за съдействието, Хансен.

Бьоре издиша и усети силна болка в прасците: през цялото време бе стоял на пръсти.

— Моля, моля — усмихна се той.

Полицаите тръгнаха към вратата. Бьоре си даваше сметка, че е за предпочитане да си трае, но ако не получеше потвърждение, нямаше да мигне през нощта.

— Значи… имаме уговорка, нали? — попита плахо той.

— Каква уговорка? — обърна се полицаят с въпросително вдигната вежда.

— За… проверките — заекна Бьоре.

Полицаят потърка брадичката си.

— Да не би да криете нещо?

Бьоре премига стреснат. После чу собствения си висок нервен смях:

— Не, не, разбира се! Ха-ха! Тук всичко е в безупречен ред.

— Чудесно. Значи няма от какво да се притеснявате, когато дойде проверка. Впрочем, този тип дейност не се намира в моя ресор.

Полицаите излязоха. Бьоре отвори уста и понечи да възрази, да каже нещо. Само дето не знаеше какво.

 

 

Телефонът посрещна завърналия се в кабинета си Хари с настойчив звън.

Обади се Ракел. Искала да му върне дивиди, което преди време взела от него.

— „Закони на привличането“? — изненадан повтори Хари. — В теб ли е останал?

— Нали беше в списъка ти с най-недооценените филми на всички времена.

— Да, но ти не си падаш по такива филми.

— Не е вярно.

— „Звездни рейнджъри“ не ти хареса.

— Защото беше глупав филм за мачовци.

— Напротив, филмът е сатира.

— И какво изобличава?

— Фашизма, вкоренен в американското общество. Братята Харди срещу хитлеристката младеж.

— О, моля те, Хари. Във филма се разказва за битка срещу гигантски извънземни буболечки.

— Метафора на страха от чуждо нашествие.

— Но онази криминална драма от седемдесетте ми хареса. За подслушването…

— „Разговорът“ — напомни Хари. — Най-великият шедьовър на Копола.

— За него съм напълно съгласна, че не е оценен по достойнство.

— Напротив — въздъхна Хари. — Удостоен е с „Оскар“ за най-добър филм. Просто е забравен.

— Довечера ще излизам на вечеря с приятелки. Ще се отбия да ти върна филма, преди да се прибера. Нали не си лягаш преди дванайсет?

— Обикновено не. Защо не минеш покрай мен преди вечерята?

— Ще ме затрудниш, но и така става.

Макар отговорът й да дойде бързо, на Хари не му убегна лекото колебание.

— Както решиш. И без това не мога да спя. Плесенните гъби в жилището ми пречат да дишам.

— Знаеш ли, ще пусна дивидито в пощенската ти кутия. Така няма да се налага да ме чакаш. Става ли?

— Да.

Двамата затвориха. Хари забеляза лекото потреперване на ръката си. Сигурно заради никотинов глад. Тръгна към асансьора. Катрине се показа на вратата на кабинета си, все едно го бе познала по стъпките.

— Говорих с Еспен Лепсвик. Ще ни даде един от хората си за довечера.

— Чудесно.

— Добри новини ли си получил?

— Моля?

— Усмихваш се.

— Ами? Просто се радвам.

— За какво?

— Че ми предстои да изпуша една цигара — той се потупа по джоба.

 

 

Седнала до кухненската маса пред чаша чай, Ели Квале се взираше в градината и слушаше успокоителния шум на миялната. Черният телефон стоеше върху кухненския плот. Преди малко звънна и тя дълго стиска слушалката в ръка, докато я стопли. Явно обаче някой бе сгрешил номера. Трюгве похвали рибения огретен. „Любимото ми ядене, мамо“. Така казваше за всяко ястие, което му приготвяше. Беше добро момче. Навън покафенялата трева се бе отпуснала безжизнена върху земята. Снегът беше покрил снощните следи. Кой знае, вероятно всичко е било само сън?

Ели разлистваше разсеяно някакво списание. Беше си взела няколко дни отпуск, за да обърне повече внимание на Трюгве. Надяваше се двамата да си поговорят на спокойствие. В момента обаче синът й и мъжът й бяха увлечени в мъжките си разговори, а тя стоеше сама в кухнята. Ели не се сърдеше. Двамата имаха повече общи теми. Приличаха си много. Самата тя предпочиташе представата за откровен разговор, отколкото осъществяването му. Защото винаги се стигаше до високата непробиваема стена.

На драго сърце се съгласи да нарекат детето на бащата на Андреас. „Нека поне името да е от неговия род, помисли си тя тогава.“ Малко преди да роди Трюгве едва се сдържа да не разкаже всичко: за пустия паркинг, за тъмнината, за черните следи в снега; за ножа, опрян о шията й, за дъха на невидимия мъж. Докато се прибираше, усещаше как спермата му се стича в бикините й. Молеше се да изтече всичката, да не остане нито капка. Уви, молбите й не бяха чути. По-късно Ели неведнъж си задаваше въпроса какъв ли би бил животът й, ако Андреас не беше свещеник и не смяташе аборта за престъпление и ако самата тя бе проявила повече смелост. Ако не бе родила Трюгве. После, след появата му на бял свят, вече бе изградила здрава стена от премълчани тайни.

Сходството в характерите на баща и син се оказа благословия в проклятието. В душата на майката дори замъждука крехкото пламъче на надеждата и тя отиде в клиника, където никой не я познаваше, и даде два косъма от главите им. Беше чела, че това е достатъчно, за да се извлече структурата на ДНК — своеобразен генетичен отпечатък. Служителите от клиниката изпратиха космите в Съдебно-медицинския институт на Държавната болница, където специалисти вече прилагаха новата технология при тестове за бащинство. Два месеца по-късно й съобщиха резултата. Паркингът, черните следи, учестеният дъх, болката. Всичко това не е било само сън, разбра тя.

Ели отново погледна крадешком към телефона. Някой е сгрешил номера, разбира се. Затова чу шумно дишане. Просто човекът от другата страна на линията е очаквал да се обади друг глас и в смущението си не е знаел какво да каже. Случва се.

 

 

Хари излезе в коридора и вдигна слушалката на домофона.

— Ало? — той се мъчеше да надвика стереоуредбата в хола. Слушаше група „Франц Фердинанд“. Понеже не получи друг отговор, освен шума от кола по улица „Софие“, извика по-силно: — Ало?

— Здрасти! Ракел съм. Да не те събуждам?

По гласа й разбра, че е пила. Не много, но достатъчно, за да се развесели: гласът й се бе вдигнал с половин тон, а гърленият й приятен смях звънтеше във всяка дума.

— Не — отвърна той. — Добре ли прекара вечерта?

— Чудесно.

— Още е единайсет.

— Момичетата искаха да се приберат по-рано. Утре са на работа.

— Мм.

Пред очите на Хари изплува закачливият й поглед, блесналите от алкохола очи.

— Филмът е в мен. Ако искаш да го пусна в пощенската ти кутия, отключи ми да вляза във входа.

— Да, разбира се.

Той посегна към копчето. Изчака. Разполагаха с две секунди да се откажат. Хари обичаше да има възможност за отстъпление. Знаеше отлично, че не иска това да се случи. Не би могъл да предвиди последствията, а и не желаеше да страда за пореден път. Тогава защо сърцето му блъскаше в гърдите със силата на две, а пръстът му още не бе натиснал копчето? Какво още чакаше, за да я изхвърли от дома и от главата си? Най-сетне върхът на показалеца му докосна твърдата пластмаса.

— Май е по-добре да се кача да ти го дам — обади се Ракел.

Още преди да чуе гласа си, Хари знаеше, че ще прозвучи неестествено:

— Няма нужда. Пусни го в кутията. Онази без надпис. Лека нощ.

— Лека.

Хари натисна копчето. Върна се в хола, наду „Франц Фердинанд“ и се помъчи да прогони от главата си всички мисли, да забрави за идиотското си оживление, да слуша единствено звука от разцепващите китари. Гневен, остър, недотам качествено изсвирен. По шотландски. В нажежената последователност от акорди обаче се прокрадна и друг звук.

Хари намали уредбата и се ослуша. Точно преди отново да завърти копчето, чу шум като от шкурка по дърво. Явно обувки по пода на стълбището. Излезе в коридора и зърна фигура зад матовото стъкло. Отвори.

— Позвъних ти пак на домофона, но не ме чу — оправда се виновно Ракел.

— Нима?

— Не успях да пъхна дивидито в отвора на пощенската кутия — тя размаха опаковката.

Той се канеше да отговори, искаше да каже нещо, но преди да се усети, протегна ръка, придърпа я към себе си, притисна я в обятията си и чу как тя изхлипа в прегръдката му. После устните й се разтвориха и жадният й розов език се устреми към неговия. Изобщо, думите в случая бяха напълно излишни…

Сгуши се нежно в обятията му.

— Боже мой — прошепна.

Хари я целуна по челото. Потта по телата им представляваше фин слой, който едновременно ги разделя и слепя.

Всичко мина, както очакваше. Правиха любов като първия път, само че без някогашната нервност, недодялано суетене, неизказани въпроси, и като последния, но с разликата, че сега Ракел не плака. Катрине се оказа права: дори да се разделиш с човек, с когото правиш страхотен секс, рано или късно пак ще се върнеш при него. Хари, разбира се, си даваше сметка кое друго бе подтикнало Ракел към среднощното посещение в дома му: преди да премине в нов етап от живота си, тя имаше нужда да се върне в миналото си, да се сбогува с голямата любов на живота си — както някога двамата наричаха онова помежду им. Дали Ракел не се впускаше в сериозна връзка с човек, към когото изпитва по-слаба любов? Вероятно да, но поне новият й любим беше по-поносим.

Докато галеше корема му, Ракел мъркаше като котка. Хари обаче усети леко напрежение в тялото й. Имаше две възможности: да я затрудни или да я улесни. Избра второто:

— Гузна съвест? — попита той.

Тя потръпна.

— Не ми се говори за това.

На него — също. Хари искаше само да лежи тихо до нея, да слуша дишането й и да усеща ръката й върху корема си, но същевременно си даваше сметка, че онова, което трябва да направи Ракел, не търпи отлагане.

— Той те чака.

— Не. Заедно с препаратора ще приготвят труп за утрешните лекции. Предупредила съм го да не идва при мен, след като се е докосвал до мъртъвци. Тази нощ ще спи в жилището си.

— Ами аз? — усмихна се Хари в мрака, защото от думите на Ракел пролича, че е планирала посещението си. — Откъде знаеш, че днес не съм пипал трупове?

— Пипал ли си?

— Не — Хари се сети, че в чекмеджето на нощното си шкафче държи кутия цигари. — Още няма труп.

Умълчаха се. Ръката й започна да прави по-големи кръгове върху корема му.

— Непрекъснато ме преследва усещането, че някой ме наблюдава — внезапно сподели той.

— Как така?

— Не мога да го обясня. Просто се чувствам като част от нечий пъклен план. Разбираш ли?

— Не. — Тя се сгуши още по-близо до него.

— Става дума за случая, по който работя. Сякаш извършителят е решил да въвлече и мен в…

— Шшт — прошепна тя и го захапа за ухото. — Ти винаги си въвлечен в случаите, Хари. Това е най-големият ти проблем. Просто се отпусни.

Обгърна с длан мекия му член и продължи да му шепне. Хари затвори очи. Усети, че отново получава ерекция.

В три през нощта Ракел се надигна от леглото. Хари наблюдаваше силуета й на светлината от уличните лампи, която проникваше през прозореца. По елегантния й гръб се открояваше тъмната линия на гръбнака. Хари се сети, че Катрине му бе споменала интересна подробност за Силвия Утершен: имала татуировка с етиопското знаме на гърба си. „Трябва непременно да впиша тази информация в документацията за издирването й“, помисли си той. Ракел беше съвършено права: Хари не спираше да разсъждава върху наличните улики по случаите и винаги се чувстваше лично ангажиран с тях.

Изпрати я до вратата. Тя го целуна бързо по устните и изчезна по стълбите. Нямаше нужда от приказки. Тъкмо преди да затвори, Хари забеляза следи от мокри ботуши точно пред прага на апартамента си. Идваха от тъмното стълбище. Сигурно бяха останали от Ракел, нали се бе качила преди няколко часа. Хари отново се сети за женската на тюлена: не се чифтосва повече от веднъж с един и същи самец, защото не е изгодно от биологична гледна точка. „Тези тюлени явно са умни животни“, заключи той.