Ю Несбьо
Снежния човек (5)

Пета глава
Тотемният стълб

4 ноември 1992

Уилям Джеферсън Блайт III се появява на бял свят на 19 август 1946-а година в градчето Хоуп в щата Арканзас три месеца след смъртта на баща си, загинал при пътна злополука. Четири години по-късно майката на Уилям се омъжва повторно и синът й приема фамилията на пастрока си. А през ноември 1992-ра — четирийсет и шест години по-късно — над улиците на „Хоуп“ се посипват бели конфети като сняг. Жителите на градчето празнуват избирането на тяхната надежда и отроче Уилям — или просто Бил Клинтън за четирийсет и втория президент на САЩ.

По същото време в Берген валеше сняг, но стигаше до земята под формата на дъждовни капки, които непрекъснато къпеха града от септември. И все пак Седемте планински върха, обграждащи красивия град, осъмнаха побелели, сякаш посипани с пудра захар. На най-високия, Юлрикен, вече бе пристигнал полицай Герт Рафто. Зъзнейки, той вдишваше планинския въздух, свил голямата си глава между раменете. Лицето му, нагъсто осеяно с бръчки, приличаше на спукана гума.

Заедно с тримата си колеги от участъка в Берген той се бе изкачил с жълтата въжена кабина на височина 642 метра над града, за да огледат местопрестъплението, и сега тя се олюляваше леко на стоманените си въжета и чакаше. Веднага щом първите туристи съобщиха сутринта в полицията какво са видели, служителите затвориха въжената линия.

— На работа, народе! — извика един от криминолозите.

Туристите често се подиграваха на този типичен бергенски израз, затова местните жители избягваха да го използват, но в ситуации като тази, когато страхът и ужасът вземат превес, хората неволно се връщат към обичайните си езикови средства.

— Да, на работа — повтори саркастично Рафто, а очите му проблеснаха между гънките на лицето — същински палачинки, наредени една върху друга.

Трупът на жената в снега пред тях беше накълцан на парчета и единствено гърдата й позволи на екипа да установи със сигурност пола й. Гледката напомни на Рафто за миналогодишната катастрофа до квартал „Айдсвог“, когато при рязък завой падналите от тежкотоварен камион алуминиеви профили бяха нарязали буквално на парчета колата в насрещното платно.

— Била е убита и разчленена тук — установи криминологът.

Рафто се питаше защо изобщо колегата му направи това уточнение. Беше повече от очевидно: снегът около трупа бе опръскан с кръв, а дългите вади от двете страни на тялото показваха, че убиецът е прерязал най-малко една главна артерия, докато сърцето на жената е биело. Записа си да провери кога е спрял снегът през изминалата нощ. Последната кабина тръгваше в пет следобед. Жертвата и убиецът можеше, разбира се, да са дошли и по планинската пътека, лъкатушеща под въжената линия, или с въжената железница до съседния връх, Фльой, а оттам — пеш. И все пак по-вероятна му се виждаше версията с въжената железница, защото маршрутът за разходка беше прекалено изморителен.

В снега личаха следите от двама души. Малките отпечатъци несъмнено бяха от обувките на жената, макар краката на трупа да не бяха обути. Другите стъпки сигурно бяха на убиеца. Водеха към пътеката.

— Големи ботуши — отбеляза младият криминолог с хлътнали бузи, родом от остров Сутра. — Поне 48-ми номер. Явно е едър мъж.

— Не е задължително — възрази Рафто и подуши въздуха. — Отпечатъците от подметките му са неравномерни дори на равното. Това означава, че вероятно си е обул два-три номера по-големи обувки, за да ни заблуди.

Рафто усети как го гледат колегите му. Знаеше какво си мислят: залязлата звезда пак се опитва да блесне. Любимецът на вестниците: с голяма уста, корава муцуна и решителност, каквато прилича на герой. Накратко: мъж, създаден да краси заглавията. Ала дойде време Рафто да започне да им изглежда прекалено велик — и на колегите, и на пресата. Появиха се разни завоалирани намеци, че мисли само за себе си и за своето място под прожекторите; че в егоизма си минава през доста колеги и през доста трупове. Герт Рафто не се притесняваше от тези обвинения. Не разполагаха с нищо срещу него. Дори и да имаха компромати, не бяха сериозни. Разчу се, например, че от местопрестъпленията, където той е водил огледи, са изчезвали скъпоценности. Тук часовник, там бижу — собственост на убития. Все вещи, вече ненужни на жертвата. Един ден обаче колега на Рафто отвори чекмедже на бюрото му, за да си вземе химикалка, и попадна на три пръстена. Началникът повика Рафто в кабинета си и му поиска обяснение. Нареди му при следващия оглед да си държи езика зад зъбите, а ръцете — в джобовете. И толкова. Ала слуховете плъзнаха веднага. И неколцина журналисти надушиха скандала. И сякаш никой не се изненада от факта, че когато преди няколко години срещу участъка заваляха обвинения за полицейско насилие, конкретни доказателства се появиха само срещу един-единствен полицай: мъжа, създаден да краси вестникарските заглавия.

Обвиненията срещу Герт Рафто в никакъв случай не бяха изфабрикувани — всички го знаеха със сигурност. Но знаеха и друго: старши инспекторът се бе превърнал в изкупителна жертва на насилствен подход, прилаган в участъка в продължение на години. Само защото бе имал неблагоразумието да подпише няколко доклада за арестанти — предимно педофили и наркопласьори, насинили се уж при падане по старото стълбище към килиите във временния арест.

Вестниците го подложиха на унищожителна критика. Лепнаха му прозвището Железния Рафто. Макар и не особено оригинално, хрумването им напълно му прилягаше. Прякорът му постепенно обогати значението си. Журналистите интервюираха неколцина от старите му врагове от двете страни на закона. Те, съответно, се възползваха от възможността да му отмъстят, разбира се. И когато един ден дъщерята на Рафто се прибра разплакана от училище, защото я нарекли „желязното стълбище“, жена му заяви, че чашата е преляла и тя не може повече да гледа безучастно как той завлича цялото си семейство в калта. Както се бе случвало и преди, Рафто изгуби самоконтрол. Съпругата му си тръгна с дъщеря им. Този път завинаги.

За Рафто настъпиха тежки времена, но той не забрави кой е: Железния Рафто. Изчака шумотевицата да поутихне и отново се впусна в работата си с всички сили. Трудеше се неуморно ден и нощ, за да си възвърне някогашните позиции. Ала колегите му отказваха да забравят миналите събития, раните бяха прекалено дълбоки и Рафто ежедневно се сблъскваше със съпротивата на колектива срещу евентуалните му успехи. Не желаеха Рафто отново да заблести и да им напомня — на тях и на медиите — онова, което толкова упорито се мъчеха да забравят: снимките на малтретирани от полицаите арестанти. Той обаче реши: ще им покаже на какво е способен. Ще им даде ясно да разберат, че Герт Рафто няма да позволи да го погребат, преди да му е дошло времето; че градът принадлежи на него, а не на социалните работници — тези бабички с копринени ръкавици, които само киснат в кабинетите си, а езиците им са толкова дълги, че оттам могат да ближат задниците и на общинските съветници, и на продажните вестници, подмазващи се на социалистите.

— Направи снимки и разбери коя е мъртвата — нареди Рафто на криминолога с фотоапарата.

— И кой ще успее да идентифицира тази безформена маса?

Младият мъж посочи красноречиво трупа. Рафто се подразни от тона му.

— Все някой ще се обади в полицията да съобщи за изчезването на жена, ако вече не го е направил. На работа, новобранец.

Рафто се качи на върха и огледа околността. Погледът му се спря на близкото възвишение. Там се виждаше фигура. Човек? Странно, стоеше напълно неподвижно. Канара? В старанието си да разбере какво е Рафто присви очи. Беше идвал тук стотици пъти с жена си и дъщеря си, но никога досега не бе забелязвал канара. Слезе до кабината, поговори си с водача и му поиска бинокъл. След петнайсет секунди Рафто установи, че фигурата не е никаква канара, а три големи кръгли топки от сняг, наредени една върху друга.

 

 

Рафто никак не харесваше района Фелсиден с така наречените „живописни“, криви дървени къщи без топлоизолация, със стълбища и мазета в тесни улички, където не прониква слънчева светлина, но богаташките отрочета даваха мило и драго — тоест милиони — да си купят традиционна бергенска къща, а после я преобразяваха до степен да не остане нищо от първоначалния й вид. Тук вече не отекваха детски стъпки, цените отдавна бяха прогонили младежите и семействата с малки деца в предградията отвъд планините. В района цареше пълна тишина като в квартал с офис сгради. И въпреки това, докато натискаше звънеца, Рафто имаше усещането, че някой го наблюдава.

След малко вратата се открехна. Подаде се бледо, изплашено женско лице и го погледна въпросително.

— Они Хетлан? — Рафто й показа служебната си карта. — Става дума за вашата приятелка Лайла Осен.

Апартаментът беше много малък и странно решен: банята се намираше непосредствено до кухнята, между спалнята и хола. Они Хетлан едва бе успяла да смести диван и тапицирано със зелено-оранжева дамаска кресло в хола, облепен с виненочервени тапети. Върху оставащата неголяма площ на пода стояха купчини списания, книги и дискове. Рафто прескочи преобърнат съд с вода и котка, за да стигне до дивана. Они Хетлан седна в креслото и започна нервно да усуква колието си. Зеленото камъче на висулката беше напукано. Или в резултат от фабричен дефект, или като търсен ефект.

Они Хетлан бе научила за смъртта на приятелката си от мъжа, с когото Лайла живееше — Бастиан. Докато слушаше подробния разказ на полицая, по лицето й се изписа гама от емоции.

— Това е ужасно — прошепна Они. — Бастиан не ми спомена нищо такова.

— Не искахме да огласяваме подробности по случая — обясни Рафто. — Бастиан ми каза, че сте най-добрата приятелка на Лайла.

Они кимна.

— Знаете ли какво е правила тя на връх Юлрикен? Бастиан няма представа. По това време гостувал заедно с децата на майка си във Флурьо.

Они поклати глава. Категорично. Целеше да не остави съмнение у полицая. Всъщност съмнение у него породи не самата реакция, а предшествалото я колебание за частица от секундата. Герт Рафто се нуждаеше именно от тази частица от секундата:

— Госпожице Хетлан, разследваме убийство. Надявам се, разбирате колко сериозно е положението и какъв риск поемате, като премълчавате важни факти.

Тя погледна объркано полицая с лице на булдог. Рафто веднага надуши плячката:

— Ако си въобразявате, че така ще пощадите близките й, грешите. Рано или късно тези неща излизат наяве.

Тя преглътна. Изглеждаше изплашена. Още щом видя лицето й на вратата, той разпозна страха. Затова Рафто нанесе решителния си удар — всъщност съвсем невинна заплаха, която обикновено постигаше желаното въздействие и върху невинни, и върху виновни:

— Избирайте: или ще ми разкажете какво знаете сега, или ще ви повикам на разпит в участъка.

От очите й бликнаха сълзи и тя подхвана с глух, задавен глас:

— Лайла имаше среща.

— С кого?

Они Хетлан си пое пресекливо дъх.

— Лайла ми каза малкото му име и какво работи. Закле ме да ги запазя в тайна. Най-вече заради Басгиан.

Рафто погледна в бележника, за да прикрие нетърпението си.

— Как се казва и какво работи?

Той записа показанията на Они. Сравнително често срещано име. Същото важеше и за професията. Берген обаче беше относително малък град, затова Рафто се задоволи с информацията. Интуицията му подсказваше, че е на прав път. Под интуиция той разбираше трийсетгодишен опит в полицията и познание за човешката природа, изградено предимно върху мизантропска нагласа.

— Сега ще ми обещаете да не казвате на никого — настоя той. — Нито на близките си, нито на журналисти, нито дори на други полицаи, ако искат да разговарят с вас. На никого. Разбрахте ли?

— Дори на… полицаи?

— Категорично не. Разследването оглавявам аз и трябва да знам със сигурност кой разполага с тази информация. Докато не ви кажа друго, не знаете нищо.

„Най-сетне“, помисли си Рафто, застанал вън, на стълбите. Светлината се отрази в прозорец в дъното на уличката. Отново го връхлетя усещането, че го наблюдават. И какво от това? Този път щеше да получи възмездие. Ударил бе и неговият час. Герт Рафто разкопча палтото си. На път към центъра, надолу по хлъзгавите улици, изобщо не усещаше дъждовните капки, потънал в безмълвното си тържество.

 

 

В пет следобед дъждът се лееше над Берген като из ведро. Върху бюрото пред Герт Рафто лежеше списък с имена, изпратен от профсъюза. Рафто започна търсенето сред хората с малкото име, съобщено му от Они Хетлан. Оставаха само още трима. Излязъл бе от дома на Они едва преди два часа, а съвсем скоро щеше да разбере кой е убил Лайла Осен. Случай, разрешен за по-малко от дванайсет часа. Никой не можеше да му отнеме успеха, да го лиши от овациите, защото бе постигнал всичко сам и възнамеряваше да уведоми пресата лично. Журналисти от столицата, долетели веднага през планината, вече бяха успели да обсадят участъка. Началникът бе наредил никой да не огласява подробности относно състоянието на трупа, но въпреки това лешоядите бяха надушили кървавата баня.

— Някой е снесъл на пресата каквото не трябва — отсече началникът и погледна Рафто.

Полицаят посрещна новината с мълчание и потисна усмивката, напираща на устните му: журналистите само чакаха нова информация, готови да предават от мястото на събитието. Рафто намали радиото, от което се чуваше как Уитни Хюстън повтаря „Ще те обичам винаги“, но преди да вдигне слушалката, телефонът звънна.

— Да, моля — обади се той с раздразнение. Нямаше търпение да разкрие убийството на Лайла Осен.

— Човекът, когото търсиш, съм аз.

Пониженият полицай веднага разбра, че не е шега или грешно набран номер. Овладяният и хладнокръвен глас с ясна, делова дикция изключваше да се обажда обикновена откачалка или алкохолик. Гласът внушаваше и още нещо, но Рафто не успя да го определи точно. Полицаят се изкашля два пъти. Не бързаше да отговаря. Така щеше да покаже, че събеседникът му не е разклатил душевното му равновесие.

— С кого разговарям?

— Знаеш с кого.

Рафто затвори очи и изруга наум. Мамка му, мамка му, извършителят се канеше да се предаде. А в такъв случай Рафто нямаше да постигне толкова блестящ успех като при показен арест.

— И какво те кара да мислиш, че търся точно теб? — процеди той през зъби.

— Просто го знам — отговори гласът. — Ако действаме по моя начин, ще си постигнеш целта.

— А именно?

— Да ме арестуваш. Ще имаш тази възможност. Сам. Чу ли ме добре, Рафто?

Полицаят кимна инстинктивно и чак после се опомни, че онзи не го вижда.

— Да — потвърди той в слушалката.

— Ще те чакам до тотемния стълб в парка на полуостров Нурнес — продължи гласът. — След десет минути.

Рафто се замисли. Въпросният парк се намираше до Аквариума. Щеше да стигне там за по-малко от десет минути. Но защо да се срещат точно там, на полуострова?

— За да се уверя с очите си, че си сам — отвърна гласът, сякаш прочел мислите му. — Ако се появиш с друг полицай или закъснееш, няма да ме намериш. Ще изчезна завинаги.

Умът на Рафто обработваше трескаво информацията и преценяваше вероятностите. Стигна до заключението, че няма да успее да организира акция с колеги: идеално оправдание за доклада за решението си да действа сам.

— Добре — отвърна Рафто. — А после?

— Ще ти разкажа всичко и ще ти изложа условията, при които съм съгласен да се предам.

— Какви условия?

— По време на процеса да не нося белезници; пресата да няма достъп до случая; да излежавам присъдата си на място, където да не се налага да общувам с други затворници.

Рафто едва не се задави.

— Добре — той си погледна часовника.

— Чакай. Има и още. Искам в килията ми да има телевизор и да ми носят каквито книги пожелая.

— Ще го уредим — обеща полицаят.

— След като подпишеш споразумение, че приемаш условията ми, ще дойда с теб в участъка.

— Ами ако… — подхвана Рафто, но в слушалката се разнесе сигнал „свободно“.

Онзи бе затворил.

 

 

Рафто паркира близо до квартал „Верфте“ — „Корабостроителницата“. Умишлено избра този път, макар че не бе най-краткият, но оттам се откриваше по-добра видимост към парка, разположен върху хълмист терен с утъпкани пътеки и възвишения, покрити с повехнала, пожълтяла трева. Дърветата протягаха черните си жилести пръсти към тежките облаци, носещи се над морето откъм остров Аскьой. Някакъв мъж подтичваше след нервния си ротвайлер, опънал каишката си. Рафто бръкна в джоба на палтото си и опипа револвера „Смит & Уесън“, докато минаваше покрай басейна в Нурнес — пуст, боядисан в бяло, приличен на огромна вана до брега на морето. Зад ъгъла съзря десетметровия тотемен стълб — двутонен подарък от Сиатъл за Берген по случай деветстотния рожден ден на норвежкия град. Рафто чуваше дишането си и шляпането на обувките си по мокрите листа. Заваля дъжд. Дребните капки шибаха лицето му. До тотемния стълб стоеше самотна човешка фигура, обърната към Рафто, все едно знаеше откъде ще се появи полицаят.

Рафто стисна инстинктивно револвера, докато изминаваше последните метри до човека. Спря на известно разстояние. Присви очи, за да ги предпази от дъжда. Не може да е истина.

— Изненадан ли си? — попита гласът.

Чак сега полицаят се сети какво му бе направило впечатление по телефона. Не отговори. Умът му заработи на пълни обороти.

— Въобразяваше си, че ме познаваш — продължи гласът. — Но всъщност аз те познавам по-добре. Предвидих, че ще дойдеш сам.

Рафто го гледаше с невярващи очи.

— Това е игра.

— Игра ли? — прочисти си гласа полицаят.

— Да. Нали и ти обичаш да играеш.

Рафто стисна още по-здраво дръжката на револвера и го поразмести, за да се увери, че оръжието няма да се закачи за подплатата на джоба, ако се наложи да го извади.

— Защо избра мен? — попита той.

— Защото си най-добрият. А аз играя само с най-добрите.

— Откачалка — прошепна Рафто и веднага съжали.

— Точно по този въпрос не съществуват две мнения — отвърна онзи с лека усмивка. — И ти си луд, драги. Всички сме луди. Приличаме на неспокойни призраци, които не намират пътя към дома си. Винаги е било така. Знаеш ли защо индианците са ги изработвали?

Мъжът пред Рафто посочи със свит показалец, облечен в ръкавица, дънера с резбовани фигури, наклякали една върху друга и вторачени над фиорда с големите си, черни, слепи очи.

— За да задържат душите — обясни той. — За да не им позволят да се изгубят. Тотемните стълбове обаче гният. Именно това е смисълът. Когато изчезнат, душите трябва да си намерят ново убежище. Например маска, огледало или новородено.

От Аквариума се чуха дрезгавите крясъци на пингвините.

— Ще ми кажеш ли защо я уби? — попита Рафто и чу колко дрезгаво звучи и неговият глас.

— Жалко, че играта свърши, Рафто. Беше забавно.

— И как разбра, че съм тръгнал по следите ти?

Другият вдигна ръка и Рафто инстинктивно отстъпи крачка назад. Между пръстите му се поклащаше колие със зелена висулка във формата на сълза с черна пукнатина. Рафто чуваше ясно бесните удари на сърцето си.

— Отначало Они Хетлан отказваше да говори. Но впоследствие… как да се изразя… я убедих.

— Лъжеш.

Рафто почти не дишаше и изобличителната дума не прозвуча никак убедително.

— Тя ми каза, че си я предупредил да не дава информация на колегите ти. Това ме окуражи да те повикам сам. Знаех, че ще приемеш. Защото си се надявал този арест да ти осигури триумфално завръщане, нали?

Студените капки се лепяха по лицето на Рафто като пот. Сложил пръст върху спусъка на револвера в джоба си, той се мъчеше да говори бавно и спокойно:

— Не избра подходящо място. Стоиш с гръб към морето, а всички пътища към сушата са завардени от полицейски патрули. Не може да се промъкне и игла.

Човекът пред него подуши въздуха.

— Усещаш ли, Герт?

— Какво?

— Страхът. Адреналинът има много специфична миризма. Но какво ти обяснявам, ти и без това знаеш. Определено си усещал тази миризма, докато си пребивал арестанти. И Лайла миришеше на страх. Особено когато видя инструментите ми. А Они — още по-силно. Вероятно защото си й разказал как е умряла Лайла и е разбрала какво я чака веднага щом ме е видяла. Миризмата на адреналин действа много възбуждащо, нали? Чел съм, че някои хищници намират плячката си именно по тази миризма. Само си представи как трепери жертвата им, докато се опитва да се скрие, знаейки, че миризмата на страха й ще й донесе сигурна гибел.

Рафто гледаше ръцете на събеседника си. В ръкавици, не държат нищо, отпуснати встрани. Бяха се срещнали се все пак посред бял ден близо до центъра на втория по големина град в Норвегия. Въпреки напредналата си възраст Рафто се намираше в добра физическа форма, откакто отказа алкохола. Имаше бързи рефлекси и бе запазил почти изцяло бойните си умения. Можеше да извади револвера за частица от секундата. Тогава защо зъбите му тракаха от ужас?