Ю Несбьо
Снежния човек (34)

Трийсет и четвърта глава
Сирени

Ден двайсет и първи

Хари се върна в гаража на Катедрата по анатомия, качи се в колата си, затвори вратата и очите си и се помъчи да обмисли положението спокойно. Първо трябваше да разбере къде се намира Матиас.

Понеже го беше изтрил от указателя в телефона си, се обади на 1881 и поиска номера и адреса му. Набра цифрите и докато чакаше отговор, усети колко трескаво диша. Помъчи се да се успокои.

— Здравей, Хари.

Матиас говореше тихо, но гласът му издаваше единствено обичайната радостна изненада.

— Извинявай, задето непрекъснато ти досаждам.

— Няма такова нещо, Хари.

— Къде си в момента?

— Вкъщи. Тъкмо се канех да сляза при Ракел и Олег.

— Чудесно, защото исках все пак да те помоля да предадеш онова нещо на Олег от мое име.

Настъпи мълчание. Хари стисна челюсти и зъбите му изпукаха.

— Разбира се — отвърна Матиас. — Но Олег вече се е прибрал. Защо не дойдеш…

— Заради Ракел. Ние… нямам желание да я виждам днес. Може ли да се отбия у вас след десетина минути?

Втора пауза. Хари притисна още по-силно слушалката към ухото си, като се мъчеше да улови всеки, макар и съвсем лек шум. Чу единствено дишането на Матиас и дискретна фонова музика като от японски клавесин. Представи си жилището на Матиас: издържано в стила на строгия минимализъм, неголямо, но подредено, като нищо в интериора не е оставено на случайността. А собственикът — облечен, например, в светлосиня, неутрална риза — току-що е сменил превръзката на раната си. Защото при последната им среща Матиас бе скръстил високо ръце пред гърдите си не от смущение, плод на физическия му недъг, а за да прикрие раната от брадвата.

— Да, разбира се, заповядай — отвърна най-сетне той.

Хари не можеше да прецени доколко гласът в слушалката звучи естествено. Тихата музика спря.

— Благодаря. Ще побързам, но обещай да ме изчакаш.

— Обещавам. Хари…

— Да? — Той се задъха от напрежение.

— Знаеш ли къде живея?

— Ракел ми беше казала.

Хари изруга наум. Защо просто не си призна, че е взел адреса му от службата за справки по телефона? В това нямаше нищо подозрително.

— Нима?

— Да.

— Добре тогава. Направо влизай, отключено е.

Хари затвори и остана вторачен в телефона. Понеже не откриваше рационално обяснение за усещането, че няма време, че се налага да изпревари спускането на мрака, Хари го сметна за натрапчиво заблуждение, за онзи безполезен страх, който малкото момче изпитва при падането на нощта, защото не вижда къде е къщата на баба му.

Набра друг номер.

— Да, моля — обади се Хаген с беззвучен, безжизнен глас.

„Глас на подаващ оставка“, заключи Хари.

— Зарежете бумащината, шефе. Обадете се на дежурния шеф на Управлението, за да вземете разрешение за полицейска акция във връзка с арестуването на заподозрян за убийствата. Адресът е улица „Осен“ 12 в квартал „Туршхов“.

— Хари…

— Изслушайте ме. Останалата част от Силвия Утершен се намира в корито в Катедрата по анатомия. Катрине не е Снежния човек. Разбирате ли?

Мълчание.

— Не — призна Хаген.

— Снежния човек е преподавател в Института. Матиас Люн-Хелгесен.

— Люн-Хелгесен? Дявол да го вземе, той не беше ли…

— Да, лекарят, който толкова усърдно насочи подозренията към Идар Ветлесен.

В гласа на Хаген се прокрадна жизнена нотка:

— Ще ме питат дали заподозреният е въоръжен.

— Доколкото знаем, не е използвал огнестрелно оръжие при убийствата на дузината си жертви.

Изминаха няколко секунди, докато Хаген схване сарказма.

— Ще поискам подкрепление веднага — обеща той.

Хари затвори и завъртя ключа в стартера. С другата ръка набра Магнюс Скаре. Полицаят и двигателят се обадиха едновременно.

— Още ли си в дома на Квале? — Хари успя да надвика рева на двигателя.

— Да.

— Зарежи всичко, с което се занимаваш в момента, и се мятай в колата. Чакай ме на кръстовището между „Осен“ и „Вогт“. Арест.

— Започна се, а?

— Да.

Гумите изсвириха, когато отпусна съединителя.

Сети се за Юнас. По една или друга причина пред очите му се появи именно образът на детето.

 

 

Една от шестте патрулни коли, които Хари настоя да му отпуснат, вече чакаше на кръстовището, когато той се появи. Сви към тротоара, скочи от колата и веднага отиде при колегите си. Те му подадоха подвижна радиостанция.

— Изключете буркана — Хари посочи въртящата се сигнална лампа.

Натисна копчето на уоки-токито и нареди на останалите патрули да спрат сирените, преди да наближат квартала.

След четири минути и шестте автомобила се бяха събрали на кръстовището. Всички полицаи се скупчиха около Хари, който, седнал в отворената кола, държеше карта върху коленете си и посочваше:

— Ли, имаш три автомобила, за да завардиш всички възможни изходи. Тук, тук и тук.

Ли се наведе над картата и кимна.

Хари се обърна към Скаре:

— Домоуправителят?

Скаре вдигна красноречиво телефона в ръка:

— В момента говоря с него. Ще слезе с ключовете.

— Добре. Имаш шестима души за двора, аварийното стълбище и евентуално покрива. Освен това ще ми пазите гърба. Къде е колата на „Делта“?

— Тук — отвърнаха двама спецполицаи.

Макар по нищо да не се различаваха от останалите, те бяха представители на отряда за бързо реагиране „Делта“, който се намесваше в подобни случаи.

— Искам ви пред главния вход веднага. Всички ли са въоръжени?

Полицаите кимнаха. Някои носеха „МП-5“, други — обикновени револвери. Веднъж шефът на Главното управление обясни, че разчетът на годишния бюджет не позволява всички да имат картечни пистолети.

— По думите на домоуправителя Люн-Хелгесен живее на третия етаж — съобщи Скаре и прибра телефона в джоба си. — На всеки етаж има само по един апартамент. Няма изходи към покрива. За да слезе по аварийното стълбище, трябва да се качи на четвъртия етаж и да мине през заключеното таванско помещение.

— Добре. Изпрати двама да се качат по аварийното стълбище и да дебнат в таванското помещение.

— Дадено.

Хари взе със себе си двамата униформени полицаи, пристигнали току-що: по-възрастен мъж и пъпчив младок. И двамата бяха работили преди със Скаре. Тримата не тръгнаха по „Осен“, а пресякоха улицата и се вмъкнаха в двора на отсрещната сграда.

Двете момчета на семейство Стигсон, което живееше на третия етаж, не можеха да откъснат очи от двамата униформени, докато бащата слушаше обясненията на Хари защо се налага да използват видимостта от апартамента им. Старши инспекторът влезе във всекидневната, избута дивана от прозореца и огледа внимателно апартамента отсреща.

— Свети — извика той.

— Вътре има някой — отбеляза по-възрастният полицай, докато надничаше над рамото му.

— Чувал съм, че зрението отслабва с трийсет процента след петдесетата година.

— Не съм сляп. В голямото кресло, обърнато с гръб. Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш горната част на главата и ръката върху ръкохватката.

Хари присви очи. Мамка му, да не би да се нуждае от очила? Щом старчето вижда, значи наистина има човек.

— Стой тук и съобщи по радиото, ако помръдне. Става ли?

— Да — усмихна се полицаят.

Хари взе младока със себе си.

— Кой седи вътре? — извика младежът, докато тичаха надолу по стълбите.

— Чувал ли си за Снежния човек?

— О, проклятие.

— Той е.

Втурнаха се към отсрещната сграда. Домоуправителят, Скаре и петима униформени стояха в готовност пред входната врата.

— Нямам ключ за апартамента — обясни домоуправителят. — Само за вратата.

— И това стига — отвърна Хари. — Първо ще позвъним като нормални хора. Ако не отвори, влизаме със сила. Всички да държат оръжията си и да не вдигат шум, ясно? „Делта“, вие идвате с мен…

Хари извади револвера на Катрине и даде знак на домоуправителя да отключи.

Заедно с двамата спецполицаи, въоръжени с картечни пистолети, Хари се прокрадна тихомълком по етажите, като вземаше по три стъпала наведнъж.

На третия етаж спряха пред синя врата без табелка. Единият полицай долепи ухо до вратата, обърна се към Хари и поклати отрицателно глава. Хари намали почти до нула звука на уоки-токито и го вдигна до устните си:

— Алфа до… — беше раздал псевдоними на всички, защото не помнеше малките им имена — … до поста зад прозореца. Обектът движи ли се? Край.

Пусна копчето за говорене и станцията изпука. После се чу отговорът:

— Продължава да седи в креслото.

— Прието. Влизаме. Край.

Единият полицай кимна и извади лост, докато другият отстъпи назад, готов за атака.

Хари присъстваше на подобна акция не за първи път: единият разбива вратата, а другият влетява в апартамента. Не защото лостът е единственият начин да влязат, а защото ефектът от силния шум и бързината не е за подценяване: обектът изпада в ступор и в девет от десет случая замръзва там, където се намира: на стол, диван или легло. Хари обаче вдигна предупредително ръка и натисна дръжката на вратата.

Матиас не го бе излъгал: наистина беше отключено. Хари даде знак, че ще влезе пръв.

Очакванията му не се оправдаха. Апартаментът, впрочем, наистина можеше да се определи като издържан в минималистичен стил, но в малко по-различен смисъл: вътре нямаше нищо. Нито дрехи, нито мебели, нито снимки. Само голи стени, които плачеха за нови тапети или слой боя. Явно мазилката отдавна беше свалена.

Вратата към всекидневната стоеше открехната. В процепа Хари видя креслото и ръката върху ръкохватката. Слаба, с часовник. Пое си дъх, засили се, стисна револвера с две ръце и бутна вратата с крак.

Другите двама, които действаха в периферията на зрителното му поле, се вцепениха.

— Исусе… — прошепна единият.

Над креслото висеше голям полилей със запалени лампи. Осветяваше човека срещу влезлите. По шията се виждаха сини следи от душене, лицето беше бледо и красиво, косата — черна, роклята — синя, на малки бели цветчета. Роклята от календара в кухнята на Хари. Той усети как сърцето му се разкъсва на парчета, докато останалата част от тялото му се вкамени. Опита се да помръдне, но не можеше да се откъсне от безжизнения й укоризнен поглед, който го закова на място. Тя сякаш го обвиняваше, задето не се е досетил по-рано, задето не е успял да го предотврати и да я спаси. Кожата й беше бяла като платно. Напомни му за майка му на смъртния й одър.

— Проверете другите стаи — промълви Хари със задавен глас и свали оръжието.

Олюля се, но пристъпи към трупа и сложи ръка върху китката й. Ледена и мъртва като мрамор. И все пак усети леко тиктакане, като едва доловим пулс, и за миг му хрумна абсурдната мисъл, че тя просто е гримирана като покойница. После обаче погледът му падна върху часовника.

— Чисто е — съобщи един от полицаите зад гърба му и се изкашля: — Знаеш ли коя е?

— Да — Хари прокара пръст по стъклото над циферблата.

Само допреди няколко часа държеше този часовник в шепа. Намери го в спалнята си и го пусна в къщичката за птици, защото приятелят на Ракел щеше да я води на вечеря. За да празнуват, че отсега нататък ще бъдат едно цяло.

Хари продължаваше да се взира в укоризнения й поглед. „Да — помисли си той. — Виновен съм по всички обвинения.“

 

 

Скаре влезе в апартамента и застана зад Хари. Надникна над рамото му, за да види мъртвата в креслото. До него стояха и двамата спецполицаи от „Делта“.

— Удушена? — попита Скаре.

Хари не отговори. Продължаваше да я гледа неподвижно. Едната презрамка на небесносинята рокля се бе свлякла.

— Странно: лятна рокля през декември — отбеляза Скаре, за да сложи край на тягостното мълчание.

— Често я облича и през зимата — отвърна Хари с глас, идващ сякаш от далечината.

— Кой?

— Ракел.

Скаре потръпна. Беше виждал бившата на Хари, когато тя още работеше в полицията.

— Да не би… това… да е Ракел? Но…

— Роклята е нейна. И часовникът. Облякъл я е като Ракел. Но тази жена е Бирте Бекер.

Скаре се взираше онемял в тялото на убитата. Не приличаше на телата, които бе виждал досега. Изглеждаше бяла като тебешир и подпухнала.

— Елате с мен — подкани Хари двамата спецполицаи и се обърна към Скаре: — Ти ще останеш на място и ще отцепиш апартамента. Обади се на групата в дома на Квале да дойде тук. Кажи им, че ги чака много работа.

— А ти къде отиваш?

— На танци.

След като трополенето от стъпките на тримата полицаи по стълбите заглъхна, в апартамента настъпи пълна тишина. Само след секунди обаче Скаре чу рева на запален двигател и свистенето на гуми по асфалта на улица „Вогт“.

 

 

Синята лампа на полицейската кола се носеше бясно по шосето. Седнал до шофьора, Хари слушаше напрегнато свободния сигнал на телефона. Пред огледалото за обратно виждане две миниатюрни фигурки на жени по бански танцуваха в ритъма на отчаяния вой на сирената, докато колата лъкатушеше между автомобилите.

„Моля те, Ракел, вдигни.“

Докато гледаше двете фигурки, Хари си мислеше, че е същият като тях: танцува по чужда свирка, заприличал е на комична фигура във фарс, която винаги се намира на две крачки след събитията, винаги влетява на сцената със закъснение и публиката го посреща със смях.

Повикването беше прекратено, защото Ракел не вдигна.

— Мамка му, мамка му! — изрева той и запрати телефона в предното стъкло.

Той се удари и се свлече върху арматурното табло, а оттам — на пода. Шофьорът и другият полицай отзад се спогледаха в огледалото.

— Изключи сирената — нареди Хари. Настъпи тишина. От пода се разнесе звън.

Хари се наведе и светкавично вдигна телефона.

— Ало! — извика той. — Ало! Вкъщи ли си, Ракел?

— Ти как мислиш, щом си говорим по домашния ми телефон! — отвърна тя с нежния си спокоен и бодър глас. — Станало ли е нещо?

— Олег при теб ли е?

— Да, в момента вечеря в кухнята. Чакаме Матиас да се прибере. Какво има, Хари?

— Искам да ме слушаш внимателно, Ракел.

— Плашиш ме, Хари. Всичко наред ли е?

— Веднага сложи веригата на вратата! — извика Хари.

— Добре, добре!

Той чу как тя каза нещо на Олег, после се чу скърцане от стол и момчето явно се втурна към вратата. Гласът й отново се появи в слушалката, но леко разтреперан:

— Искам да знам какво става, Хари.

— Ще ти обясня, но преди това ми обещай, че в никакъв случай няма да пуснеш Матиас в къщата.

— Матиас ли? Ти да не си пил? Нямаш право…

— Матиас е опасен, Ракел. В момента пътувам в полицейска кола заедно с двама колеги. Идваме към вас. После ще разбереш подробностите. Сега искам да погледнеш през прозореца. Какво виждаш?

Макар и да не я виждаше, усети колебанието й. Не каза нищо повече, изчака. Защото изведнъж осъзна, че Ракел винаги му е имала доверие. Щеше да му повярва и сега. Навлязоха в тунела до Нюдален. Снегът, натрупан от двете страни на платното, приличаше на сиво-бял ръб на вълнена дреха.

— Не виждам нищо необичайно — обади се пак Ракел. — Но нямам представа за какво конкретно искаш да огледам.

— За снежен човек — тихо отвърна Хари.

Тя млъкна. Явно разбра защо е всичко това.

— Кажи, че това не се случва наистина, Хари — прошепна умолително тя. — Кажи, че е сън.

Той затвори очи и под клепачите му се появи Бирте Бекер в онова кресло. Да, Ракел имаше право. Приличаше на ужасен сън.

— Оставих часовника ти в къщичката за птици.

— Но там го нямаше… — подхвана тя, спря и простена: — О, не, божичко!