Ю Несбьо
Снежния човек (16)

Шестнайсета глава
Кърлинг

Ден десети

На полуостров Бюгдьой беше мразовита утрин. Аста Юханесен пристигна в клуба по кърлинг в осем — както обикновено. Вдовицата, близо седемдесетгодишна, чистеше помещението два пъти седмично. В клуба играеха само неколцина мъже и нямаше душове, тъй че посещенията на Аста Юханесен бяха повече от достатъчни. Тя включи осветлението. По стените висяха трофеи, дипломи, знаменца с латински сентенции и стари черно-бели фотографии на мъже с мустаци, туидени сака и сериозни физиономии. На Аста й се струваха смешни и й напомняха за ловците на лисици в английските сериали за висшето общество. Тя влезе в игралната зала. Температурата в помещението й подсказа, че не са включили термостата за ледената писта. Обикновено така пестяха ток. Аста Юханесен запали луминесцентните лампи и докато те се чудеха да заработят ли, или не, си сложи очилата и погледна термостата за охлаждащите кабели. Очакванията й се потвърдиха. Включи го.

Светлината заблестя върху сивкавата повърхност на леда. През очилата си за четене възрастната жена зърна нещо в другия край на помещението. Свали ги. Постепенно различи фигура. На човек? Поколеба се. Аста Юханесен не се страхуваше от рани или трупове. Боеше се от друго: да не се подхлъзне върху леда, да си счупи шийката на бедрената кост и да лежи безпомощна, докато „ловците на лисици“ я намерят. Престраши се, взе една от метличките за кърлинг до стената, за да се подпира на нея, и със ситни крачки се отправи към фигурата.

Мъртвият лежеше в другия край на пистата с глава в центъра на концентричните кръгове. Синкавата светлина от луминесцентните лампи падаше върху застиналото му в особена гримаса лице. Безжизненият му поглед бе устремен към нещо зад гърба й. Дясната му ръка стискаше конвулсивно празна спринцовка със следи от капки червена течност.

Аста Юханесен веднага си даде ясна сметка, че вече няма какво да се направи, и се върна внимателно по леда, за да се обади в полицията. След като съобщи за трупа, седна да изпие предобедното си кафе.

Чак когато разлисти „Афтенпостен“, разбра чие тяло е открила.

 

 

Приклекнал, Хари разглеждаше ботушите на Идар Ветлесен.

— Какво каза съдебният лекар за часа на смъртта? — обърна се той към Бьорн Холм.

Криминалният експерт дойде, облечен в дънково яке с пухкава бяла подплата. Ботушите му от змийска кожа стъпваха безшумно върху изкуствения лед. Аста Юханесен подаде сигнал в полицията преди по-малко от час, а репортерите вече се бяха строили пред залата за кърлинг, отцепена с червени полицейски ленти.

— Било трудно да се определи с точност — отвърна Холм. — Може само да изкаже предположение по въпроса колко бързо спада температурата в тяло, престояло върху лед при положение, че температурата на въздуха в помещението е много по-висока.

— Значи все пак е изказал някакво предположение?

— Смъртта най-вероятно е настъпила между пет и шест вчера следобед.

— Мм. Тоест, преди по новините да съобщят, че го издирваме. Погледна ли бравата?

Холм кимна.

— Секретна брава. Нищо особено. Когато чистачката дошла на работа, било заключено. Виждам, че оглеждаш ботушите му. Сравних отпечатъка. Съвпада със следите от подметки в Сулихьогда.

Хари огледа грайферите.

— Значи според теб това е нашият човек?

— Да.

— Дали Ветлесен е бил левак?

— Не ми се вярва. Нали виждаш, държи спринцовката в дясната си ръка.

— Прав си — кимна Хари. — Но те моля все пак да провериш.

 

 

Хари така и не се научи да се радва, когато случаите, по които работи, се разплетат. Докато течеше разследването, разкриването на престъплението беше основната му цел, но постигнеше ли я, му се струваше, че е искал друго, че в хода на работата целта му се е изместила, променил се е и самият той… Приключването на всеки случай го караше да изпитва празнота. Успехът не сладнеше, както очакваше. Залавянето на виновника неизменно пораждаше въпроса „И какво от това?“.

В седем вечерта всички свидетели бяха разпитани, веществените доказателства — обезопасени, пресконференцията — дадена и по коридорите на Отдела за борба с насилието се усещаше празнично настроение. Хаген поръча да донесат торта и бира и свика хората от екипа на Лепсвик и на Хари да се почерпят по повод успешната работа.

Седнал в залата, Хари гледаше чинията с твърде голямото парче торта, която някой бе оставил върху коленете му. Чу речта на Хаген, последвана от смях и ръкопляскане. Докато минаваше покрай него, един от колегите го потупа по гърба. Иначе никой не го закачаше. Около него всички обсъждаха разпалено случилото се:

— Проклетникът се оказа пълен нещастник. Щом е разбрал, че ще го пипнем, го е хванало шубето…

— Преметна ни.

— Нас ли? Да не намекваш, че вие от екипа на Лепсвик…

— Ако го бяхме заловили жив, съдът щеше да го обяви за невменяем и…

— … да се радваме: нямахме нито едно конкретно доказателство, само улики.

Гласът на Еспен Лепсвик се извиси над останалите:

— Колеги, моля за малко тишина! Решихме единодушно да се съберем в бар „Фенрис“ в осем и да се напием. Смятайте го за заповед. Ясно?

Последваха въодушевени възгласи.

Хари остави чинията с тортата и стана. Някой докосна рамото му.

— Проверих — докладва Холм. — Ветлесен е бил десняк.

Чу се съскането на въглеродна киселина от отворена бутилка бира. Подпийнал, Скаре се приближи и прегърна Холм:

— Има приказка, че десняците живеели по-дълго от леваците. Да, ама не важи за Ветлесен. Ха-ха!

Скаре се отдалечи да сподели хрумването си с други колеги, а Холм погледна въпросително Хари.

— Тръгваш ли си?

— Ще се поразходя. Може да се видим във „Фенрис“.

Хари стигна до вратата, но Хаген го хвана за лакътя.

— Изчакай още малко — прошепна той. — Началникът на Главното управление ще слезе да каже няколко думи.

Хари изгледа шефа си. Явно погледът му бе достатъчно красноречив, защото Хаген веднага пусна ръката му като опарен.

— Само ще отскоча до тоалетната — излъга Хари.

Хаген се усмихна и кимна.

Хари си взе якето от кабинета и бавно слезе по стълбите. Излезе от сградата и тръгна надолу към улица „Грьонланслайре“. Из въздуха танцуваха рехави снежинки, на възвишението Екеберг блещукаха светлини, като далечна песен на кит се чуваше воят на сирена. Двама пакистанци, съдържатели на съседни магазини, се караха на висок глас, докато снегът се стелеше върху портокалите по щандовете им. На площад „Грьонлан“ пиян мъж се олюляваше заплашително и пееше моряшка песен. Хари усещаше във въздуха невидимото присъствие на нощните нашественици и се питаше дали е безопасно да се скита по улиците в късния час. Господи, как обожаваше този град!

 

 

— Ама ти тук ли си? — изненада се Ели Квале.

Трюгве четеше списание, седнал на кухненската маса.

От радиото се чуваше тих говор. Тя се канеше да го пита защо не е при баща си във всекидневната, но съобрази, че в решението му да поседи при майка си няма нищо странно. Поне теоретически. Ели си наля кафе и се разположи мълчаливо на другия стол. Колко хубав й се стори синът й. Преди раждането му си мислеше, че ще го намира отблъскващ, но сгреши.

— В Норвегия мъжете вече не представляват пречка жените да се развиват в професионален аспект — обясняваше гласът по радиото. — Сега проблемът е друг: фирмите полагат неимоверни усилия, за да спазят залегналия в закона задължителен баланс между мъже и жени в персонала, но се сблъскват с хроничното нежелание на повечето представителки на нежния пол да заемат пост, където има риск да оспорят професионалната им компетентност и да ги подложат на критика, без да имат зад кого да се скрият. Съвременните жени все повече заприличват на хлапета, които принуждават с рев родителите си да им купят от зеления сладолед с шамфъстък, а после не искат да го изядат.

— Изключително неприятна тенденция — обади се събеседникът в студиото. — Крайно време е дамите да поемат отговорност и да покажат малко кураж.

„Да — помисли си Ели. — Крайно време е, наистина.“

— Днес ходих до магазина и там ме заговориха — сподели Трюгве.

— Ами? — Ели усети как сърцето й се качи в гърлото.

— Попитаха ме дали съм ваш син — твой и на татко.

— А, така ли — уж небрежно подхвърли Ели. Зави й се свят. — И ти какво отговори?

— Как какво? — Трюгве вдигна очи от списанието. — Отговорих „да“, разбира се.

— И как изглеждаше този мъж?

— Добре ли си, мамо?

— Защо?

— Виждаш ми се пребледняла.

— Нищо ми няма, слънце. Как изглеждаше мъжът, казваш?

— Не споменах, че е бил мъж, нали?

Трюгве отново се задълбочи в списанието. Ели стана и изключи радиото, където женски глас благодареше на министъра на икономиката и на Арве Стьоп за задълбочения анализ.

Ели се загледа как в мрака няколко снежинки се лутат наляво-надясно, без посока и сякаш неподвластни на гравитацията и на собствената си воля. Просто щяха да се приземят, където ги изпрати случайността. А после щяха да се разтопят и да изчезнат. В това имаше нещо успокоително.

Ели се изкашля.

— Какво има? — попита Трюгве.

— Нищо. Май съм настинала.

 

 

Привидно Хари скиташе безцелно из улиците в града. Едва когато се озова пред хотел „Леон“, си даде сметка, че всъщност е вървял натам. Проститутките и наркопласьорите вече дебнеха наоколо. Настъпил бе час пик. Клиентите предпочитаха да си купят сексуални услуги и дрога преди полунощ.

Хари влезе в хотела. Изплашеното лице на Бьоре Хансен зад рецепцията му показа недвусмислено, че съдържателят го е познал.

— Ама нали имахме уговорка! — възропта пискливо Бьоре с шведския си акцент и избърса потното си чело.

Хари бе забелязал, че лицата на хората, които си изкарват хляба, възползвайки се от чуждото нещастие, неизменно са покрити с лъщяща пот, сякаш се мъчат да покрият липсата на съвест с мазен слой неискрен срам.

— Дай ми ключа за стаята на доктора — нареди Хари. — Не го чакай тази вечер.

Тапети в кафяви и оранжеви шарки, все едно взети от привиденията на наркоман, покриваха три от стените в хотелската стая, а четвъртата, откъм банята, беше боядисана с черно и изпъстрена със сиви пукнатини и петна от опадала мазилка. Двойното легло имаше вдлъбнатина в средата. Покривката върху него беше твърда, явно за да не пропуска вода и семенна течност, предположи Хари. Махна протритата хавлиена кърпа, метната върху стола до долната част на леглото, и седна. Докато слушаше нервното жужене на града, усети как кучетата се завръщат. Започнаха да лаят ожесточено, да дърпат веригите си, да викат: „Само едно малко питие, Хари, и ще те оставим на мира, ще млъкнем и ще се скрием.“ На Хари никак не му беше до смях, но въпреки това се разсмя. Демоните трябва да се предизвикват, а болката — да се превъзмогва. Хари запали цигара. Димът се изви на кълба към хартиения абажур.

С какви ли демони се бе борил Идар Ветлесен? Дали ги бе водил тук, за да си разчисти сметките с тях, или в хотелската стая по-скоро бе намирал покой? Вероятно Хари и колегите му щяха да открият отговора на някои от въпросите си, но не на всички. Както например и досега не бяха установили точно дали лудостта и злобата са две различни неща, или просто ние, хората, възприемаме като лудост деструктивните прояви, които са извън рамките на разбираемото за нас. Проумяваме, да речем, защо определени хора пускат атомна бомба над град с невинни цивилни граждани, но недоумяваме защо някой би накълцал на парчета лондонска проститутка, сееща зараза и морален упадък.

Боже мой, как му се искаше да обърне едно питие! Само едно, колкото да притъпи остротата на болката, да направи изминалото денонощие по-поносимо в мислите си.

На вратата се почука.

— Да! — извика Хари и се стресна от звука на собствения си разгневен глас.

Вратата се отвори. Подаде се тъмнокожа жена. Хари огледа непознатата. Хубаво, волево лице, възкъсо яке, изпод което се подаваха паласките над стегнатите в кръста дънки.

— Доктор? — попита тя с ударение върху втората сричка, както говорят французите.

Хари поклати отрицателно глава. Тя го изгледа и си тръгна. След няколко секунди Хари скочи от стола и се втурна след нея. Жената тъкмо бе стигнала до края на коридора.

— Моля ви! — извика той на английски. — Моля ви, върнете се!

Тя спря. Колебаеше се.

Хари й подаде двеста крони.

Жената влезе в стаята, седна на леглото и изслуша въпросите му с изумление. За злодея Доктор. За оргиите. За децата, които карал да му водят. След всеки въпрос тя клатеше глава с недоумение. Накрая попита Хари дали е полицай. Той кимна.

Тя смръщи вежди.

— Защо задава такива въпроси? — попита тя на развален английски. — Къде е Доктор?

— Доктор е убивал хора — поясни Хари.

— Това не може вярно — отсече тя, след като го изгледа недоверчиво.

— Защо?

— Защото Доктор хубав човек. Помага.

Хари я попита как точно им е помагал Доктор. Жената разказа, че всеки вторник и четвъртък идвал в тази стая с лекарската си чанта, преглеждал нея и приятелките й, изпращал ги да дадат урина, вземал им кръвни проби и ги изследвал за всякакви венерически болести. Давал лекарства на страдащите от често срещани заболявания, които се предават по полов път. Ако обаче някоя жена имала страшната болест, съвременната чума, я пращал в болницата. Доктор им помагал за всякакви неразположения.

Отказвал да им взема пари. В замяна искал само да не разказват на никого за тайната му практика в хотела, освен на колежките си на улицата. Случвало се жените да водят и болните си деца, но съдържателят не ги пускал.

Докато слушаше смаян и пушеше, Хари се питаше това ли е било изкуплението на Ветлесен; благородно дело в противовес на злото, плод на желанието му да постигне необходимия на всеки душевен баланс? Или постъпката му представляваше просто фон, върху който за пореден път изпъква порочната му природа? Говорело се, че и доктор Менгеле много обичал децата.

Езикът на Хари набъбваше неудържимо в устата му и заплашваше да го задуши, ако скоро не изпие нещо силно.

Жената млъкна. Сгъваше и разгъваше банкнотата.

— Доктор ще се върне ли? — попита тя.

Хари понечи да й отговори, но надебелелият език му попречи. Мобилният телефон звънна и той вдигна.

— Да, моля.

— Хари? Обажда се Ула Паулсен. Помните ли ме?

Името не му говореше нищо, а и гласът звучеше прекалено младежки.

— От „Ен Ар Ко“ — напомни тя. — Поканих ви да участвате в „Шоуто на Бусе“.

Журналистката! Каква хитруша.

— Имате ли желание пак да ни гостувате в петък? Ще ни бъде интересно да ни разкажете за успеха със Снежния човек. Е, той наистина умря, но въпреки това го хванахте. Ще ни обясните какво става в главата на такъв човек, ако изобщо заслужава да се нарече така…

— Не — отвърна Хари.

— Моля?

— Не желая да участвам.

— Предлагам ви да гостувате в „Шоуто на Бусе“ — уточни Уда Паулсен с неподправено недоумение. — По националната телевизия.

— Не, благодаря.

— Изслушайте ме, Хари. Наистина ли за вас не представлява тръпка да…

Хари запрати мобилния си телефон в черната стена. Олющи се парче мазилка.

Стисна глава в шепите си, защото имаше чувството, че ще избухне. Трябва да пие нещо, каквото и да е. Вдигна очи. Жената си бе тръгнала.

 

 

Вероятно всичко това нямаше да се случи, ако в бар „Фенрис“ не сервираха алкохол. Ако Джим Бийм, застанал до плота зад бара, не обещаваше на Хари анестезия и амнистия с дрезгавия си пиянски глас: „Хари! Ела да си припомним доброто старо време, когато двамата с теб прогонвахме успешно страшните призраци и нощем спяхме спокойно.“

А може би всъщност беше неизбежно.

Хари не обърна внимание на колегите си в заведението, а и те сякаш не го забелязаха. Когато влезе в бара, издържан в крещящи цветове и с яркочервени плюшени мебели като в корабче за Дания, полицаите вече бяха на градус. Стояха прегърнати за раменете, викаха и пееха със Стиви Уондър, че се обаждат само за да кажат на любимата си „обичам те“, а от устата им лъхаше дъх на алкохол. Приличаха на футболни фенове, чийто любим отбор е спечелил купата. Уондър приключи песента си с уверението, че любовното обяснение идва от най-дълбокото кътче на сърцето му, а барманът постави пред Хари третото му питие. Първото го парализира и той започна да се задушава. „Сигурно така се чувстват отровените от карнадриоксид“, мина му през ума. Второто накара стомаха му да се свие болезнено. Организмът му обаче успя да се съвземе след първоначалния шок и усетил, че е получил онова, за което дълго е умолявал, му се отплати с тихо блаженство. Топлината се разля по цялото му тяло като музика за душата.

— Пиеш ли?

Катрине изникна изневиделица до него.

— Това ми е последното за тази вечер — отвърна Хари.

Езикът на Хари вече не му пречеше да говори. Напротив, стана гъвкав и подвижен. Алкохолът имаше свойството да подобрява артикулацията му. До определен момент хората изобщо не забелязваха, че е пиян. Затова все още имаше работа.

— Не е последното — възрази Катрине. — А първото.

— Това е от сентенциите на „Анонимните алкохолици“.

Хари я погледна. Наситеносини очи, фини ноздри, алени устни. Господи, каква красавица!

— Да не би да имаш проблеми с алкохола, Катрине Брат?

— Баща ми имаше.

— Мм. Затова ли не искаше да посетиш родителите си в Берген?

— Логиката е точно обратната: ако твой близък е болен, отиваш да го видиш.

— Не съм сигурен. Може би си преживяла нещастно детство.

— Така или иначе баща ми закъсня с опитите да съсипе щастието ми. Такава съм си по рождение.

— Каква? Нещастна?

— Да. А ти?

— И аз, разбира се — сви рамене той.

Катрине отпи от прозрачното си питие. Най-вероятно водка. Джинът има лек сивкав оттенък, знаеше от опит Хари.

— И на какво се дължи нещастието ти, Хари?

Думите излязоха от устата му, преди да се е замислил:

— За жалост обичам жена, която отговаря на чувствата ми. Парадоксално, но факт.

— Бедничкият! — разсмя се Катрине. — Да не би по рождение да си бил уравновесен и безгрижен, а някой да ти е отнел душевния покой? Нима още от малък си поел по предначертан път?

Хари се взираше в златистокафявата течност в чашата си.

— Понякога и аз си задавам същите въпроси, но се старая да се разсейвам с други мисли.

— С какви например?

— Други.

— А случва ли се да мислиш за мен?

Някой я бутна и тя залитна към Хари. Мирисът на „Джим Бийм“ се смеси с парфюма й.

— Не — отвърна той и пресуши чашата си.

После се вторачи пред себе си, към огледалната стена зад бутилките, където се виждаше, че Катрине Брат и Хари Хуле седят съвсем близо един до друг. Тя се наведе напред.

— Лъжеш.

Хари се обърна към нея. В погледа й припламна смътна огнена искра като размитите в мъглата светлини от автомобил в насрещното платно. Ноздрите й се разшириха. Дишането й стана тежко. Хари усети аромата на лайм в чашата й с водка.

— Обясни ми подробно какво ти се прави в момента, Хари — прошепна тя с дрезгав глас. — Този път не ме лъжи.

Хари се сети какво му беше казал Еспен Лепсвик за слуховете около интимния живот на Катрине Брат. Глупости, не се сети: през цялото време не му излизаше от ума. Пое си дъх.

— Добре. Аз съм обикновен мъж с обикновени потребности.

Тя отметна назад глава: така някои животни демонстрират подчинение. Хари вдигна чашата.

— Искам да пия.

Един от колегите залитна и блъсна Катрине. Със свободната си ръка Хари я хвана през кръста, за да не падне. По лицето й се изписа болезнена гримаса.

— Извинявай. Стара контузия ли имаш? — попита той.

Тя се хвана за хълбока.

— Тренирам борба. Нищо сериозно. Извини ме.

Катрине започна да си проправя път в тълпата. Мъжете се обръщаха след нея. Тя тръгна към тоалетната и Хари я изгуби от очи. Погледът му случайно падна върху Лепсвик, който смутено извърна глава. Хари не можеше да остане повече тук. С Джим щяха да си намерят по-подходящо място за разговори. Плати и стана. На дъното на чашата бе останала златиста глътка, но Лепсвик и двама колеги го наблюдаваха отдалече. „Нужен е само малко самоконтрол“, помисли си Хари и понечи да тръгне, но краката му залепнаха за пода. Посегна към чашата, долепи я до устните си и жадно изля остатъка от уискито в гърлото си.

 

 

Студеният въздух навън охлади приятно парещата му кожа. Идеше му да разцелува този град.

След като се прибра, Хари направи опит да мастурбира в кухненската мивка, но му прилоша и повърна. Погледна календара, закачен на пирон над кухненските долапи. Преди две години Ракел му го бе подарила за Коледа. Над всеки месец от календара грееше по една снимка на тримата: Хари, Ракел и Олег. Точно толкова време прекараха заедно: една година. Ноември: Ракел и Олег му се усмихват на фона на пожълтели есенни листа и бледосиньо небе. Бледосиньо като роклята на Ракел на малките бели цветчета. На първата им среща тя се появи в тази рокля. Хари реши тази нощ да се издигне до това небе в съня си. Отвори шкафа под кухненския плот и събори с ръка празните бутилки от кока-кола. Беше я напъхал най-навътре: непокътнатата бутилка с „Джим Бийм“. Не можеше да поеме риска да се окаже без никакви запаси от спиртни напитки вкъщи дори когато от месеци не бе близнал алкохол, защото много добре знаеше на какво е способен, за да се сдобие, с каквото и да е питие, щом го налегне алкохолният глад.

Сякаш за да отложи неизбежното, Хари погали с ръка етикета. После отвори бутилката. Какво количество се смята за достатъчно? Червените следи от отровата във вътрешността на спринцовката, която Ветлесен бе използвал, доказваха, че е била пълна. Отрова с цвета на кошинила. „Обичам те, мила моя Кошинила.“ Хари си пое дъх и надигна бутилката. Усети как тялото му се напряга в очакване на предстоящия шок. И отпи. Жадно, отчаяно, като че ли с нетърпение да приключи възможно по-скоро с това неприятно занимание. След всяка глътка от гърлото му се изтръгваше звук, който напомняше ридание.