Стивън Кинг
Джойленд (99)

Порталът наистина беше отворен. Преминах го и се опитах да паркирам пред стрелбището, което сега беше затворено. Онзи изсвири с клаксона и ми светна с фаровете да продължа напред. Щом стигнах до виенското колело, отново присветна. Изключих двигателя на форда не с пълното съзнание, че може никога повече да го включа. Червените неонови лампички на „Железарията“ хвърляха кървави отблясъци по таблото, по седалките, по лицето ми.

Фаровете на пикапа угаснаха. Чух как вратата се отвори и затвори. Чух и вятърът да свири между спиците на виенското колело — тази нощ воят му беше като зловещ писък. Разнасяше се и постоянно, насечено потракване. Колелото се тресеше на оста си, дебела като дървесен ствол.

Убиецът на момичето Грей — и на Диди Мобрей, и на Клодин Шарп, и на Дарлийн Стамнакър — се приближи до колата ми и почука по стъклото с цевта на пистолет. Със свободната си ръка ми направи знак да сляза. Подчиних се и промърморих:

— Обеща да не ме убиеш. — Гласът ми трепереше като краката ми.

Лейн чаровно се усмихна:

— Е, да видим накъде ще задуха вятърът, става ли? — Тази нощ шапката му бе килната наляво и нахлупена здраво, за да не отлети. Косата му не беше вързана на опашка като през работното време и се развяваше около лицето му. Вятърът се усили, колелото се разклати и жално изскрибуца. — Не я мисли „Железарията“ — добави Лейн. — Ако беше масивна конструкция, можеше и да падне, само че вятърът духа през отворите. Ти си имаш други грижи на главата. Кажи ми сега за онова вагонче. Ето какво ме интересува. Как го направи? С дистанционно ли? Много са ми любопитни такива играчки. Те са бъдещето, така мисля аз.

— Нямаше дистанционно.

Той сякаш не ме чу и продължи да дърдори:

— Любопитно ми е и какво целеше. Да ме изобличиш ли? Ако е така, напразно си си правил труда. Вече бях разкрит.

— Тя го направи — отвърнах. Не знаех дали е точно така, но нямах намерение да замесвам Майк. — Линда Грей. Не я ли видя?

Усмивката му помръкна.

— Това ли успя да измислиш? Легендата за призрака в „Къщата на ужасите“? О, я се стегни! Дай си повече зор, ако обичаш.

Излизаше, че и той не е видял Линда Грей. Според мен обаче знаеше, че е имало нещо. Никога няма да го разбера със сигурност, но мисля, че затова предложи да доведе Майло. Не искаше да се доближаваме до „Къщата на ужасите“.

— Драги, тя беше там. Видях диадемата й. Не помниш ли, че надзърнах във вагончето? Беше под седалката.

Той замахна така внезапно, че не успях да вдигна ръка да се предпазя. Удари ме по челото с дулото на пистолета и отвори рана. Пред очите ми заиграха звездички. Рукна кръв и ме заслепи. Политнах назад към перилото на рампата и се вкопчих в него, за да не падна, после избърсах кръвта с ръкава на дъждобрана.

— Не разбирам защо още се опитваш да ме сплашваш с бабини деветини — процеди той — и това никак не ми се нрави. Знаеш за диадемата, защото я имаше на снимка в папката, която ти донесе твоята любопитна приятелка колежанка. — Усмихна се… по-точно се озъби — от чара му нямаше и следа. — Не продавай на краставичар краставици, малкия.

— Но… ти не видя папката. — Стигнах до това елементарно умозаключение, въпреки че главата ми пулсираше от болка и ушите ми пищяха. — Фред я видя. И ти е казал, нали?

— Да. В понеделник. Обядвахме заедно в канцеларията му. Каза, че с оная колежанска курва си играете на детективи… всъщност не се изрази така, аз си го помислих. Мислеше, че е забавно. На мен обаче хич не ми беше забавно, защото видях как ти свали ръкавиците на Еди Паркс, когато онзи получи инфаркт. Тогава разбрах, че си играеш на детектив. Онази папка… Фред каза, че мърлата била изписала сума страници с бележки. Давах си сметка, че е въпрос на време да ме свърже с Уелман и със „Съдърн Стар“.

В съзнанието ми изникна тревожна картина — Лейн Харди пътува с влака до Анандейл с бръснач в джоба си.

— Ерин не знае за теб.

— Спокойно, малкия! Да не мислиш, че ще я погна? Напъни си пилешкото мозъче и разсъждавай логично. Междувременно двамата с теб ще се повозим.

Понечих да го попитам луд ли е, но при сегашното положение въпросът щеше да е глупав, нали?

— Защо се хилиш, Джоунси? Какво е толкова смешно?

— Нищо — отвърнах. — Нали не искаш да се качим на колелото при този силен вятър?

Ала моторът на „Железарията“ работеше. Не бях го осъзнал до този момент заради шума на вятъра и на прибоя, придружаван от скърцането на колелото, но като се вслушах, го чух: ритмично бръмчене. Почти като мъркане. Хрумна ми нещо твърде очевидно: той вероятно смяташе да се самоубие, след като приключеше с мен. Може би си мислите, че трябваше да се досетя по-рано, защото е обичайно при лудите — постоянно четем във вестниците за такива неща. И вероятно имате право. Само че аз бях под голям стрес.

— Старата „Каролайна“ е супернадеждна — отбеляза той. — Бих се качил на нея дори ако вятърът духаше със сто километра в час, а не само с петдесет. Такава беше скоростта му, когато ураганът „Карла“ връхлетя крайбрежието преди две години, а на колелото нищо му нямаше.

— Как ще го включиш на скорост, ако и двамата сме в кабинката?

— Качи се и ще видиш. Или… — Той вдигна пистолета. — Или ще те застрелям веднага. И двата варианта ме устройват.

Изкачих се по рампата, отворих вратата на кабинката, спряла пред платформата за качване, и понечих да вляза.

— Не, не — спря ме той. — Ти ще си от външната страна. Изгледът е по-хубав. Дръпни се, Клайд. И си пъхни ръцете в джобовете.

Мина покрай мен, без да свали пистолета. В очите ми влезе още кръв и потече по лицето ми, но не смеех да извадя ръка от джоба на дъждобрана, за да се избърша. Виждах как пръстът му на спусъка е побелял от притискането. Той седна от вътрешната страна и ми направи знак да се кача:

— Заповядай.

Подчиних се. Нямах избор.

— И затвори вратата, затова е сложена.

— Говориш като доктор Зюс — промърморих.

Той се ухили:

— Ласкателствата няма да ти помогнат. Затвори вратичката или ще ти прострелям коляното. Мислиш ли, че някой ще чуе изстрела при този вятър? Съмнявам се.

Затворих вратичката и го погледнах. Държеше в едната ръка пистолета, а в другата — квадратен метален уред с антена.

— Казах ти, че ги обичам разни технически джаджи. Тази е на принципа на дистанционно за отваряне на гараж с няколко дребни модификации. Изпраща радиосигнал. Показах я на господин Истърбрук през пролетта, обясних му, че е идеална за поддръжка на колелото, когато новак управлява наземните контролни механизми. Той забрани да я използвам, защото не била одобрена от Щатската комисия за безопасност на съоръженията. Негодникът вечно гледа да си върже гащите. Канех се да я патентовам. Но като гледам, вече е късно. Вземи я.

Отново се подчиних. Беше обикновено дистанционно за отваряне на гаражни врати. Баща ми имаше почти същото.

— Виждаш ли бутона със стрелката нагоре?

— Да.

— Натисни го.

Поставих палеца си на бутона, но не го натиснах. Вятърът тук, долу, беше силен, а горе със сигурност щеше да ни отнесе. „Летим!“ — беше извикал Майк.

— Натисни го или получаваш куршум в коляното, Джоунси.

Натиснах бутона. Моторът на колелото веднага включи на скорост и кабинката започна да се издига.

— Хвърли го на земята.

— Какво?

— Хвърли го или получаваш куршум в коляното и никога вече няма да танцуваш степ. Ще броя до три. Едно… две…

Хвърлих дистанционното. Продължавахме да се издигаме сред тъмата на ветровитата нощ. Чувах грохота на вълните с гребени от пяна — толкова бяла, че сякаш фосфоресцираше. Отляво цареше мрак. По Бийч Роу не се движеха коли, фарове не разсейваха тъмнината. Вятърът продължаваше да бушува. Лепкавата ми от кръв коса беше сплъстена на челото. Кабинката се тресеше. Лейн нарочно я разлюля още по-силно… ала пистолетът, насочен към мен, не се отклони. Неоновите светлини чертаеха червени линии по дулото.

Убиецът извика:

— Тази вечер колелото не прилича на бабичка, а, Джоунси?

Със сигурност не приличаше. Тази вечер кроткото виенско колело „Каролайна“ беше страховито. Когато стигнахме до най-връхната точка, яростен порив на вятъра раздруса конструкцията толкова силно, че кабинката се блъсна в стоманените подпори. Широкополата шапка на Лейн отлетя в нощта.

— Мамка му! Нищо, ще си купя друга.

Исках да го попитам как ще слезем, обаче се въздържах. Страхувах се да не отговори, че няма да слезем; боях се, че ако бурята не прекатури колелото и не прекъсне електричеството, ще продължаваме да се въртим, когато Фред пристигне сутринта. Двама мъртъвци в „Железарията“ на Джойленд. Май беше време да предприема нещо.

Лейн се ухили.

— Ще се опиташ да ми вземеш пистолета, нали? Погледът ти те издаде. Е, както казва Мръсния Хари в онзи филм: „Чувстваш ли се късметлия, боклук?“

Сега се спускахме надолу, кабината още се люлееше, но не чак толкова силно. Реших, че изобщо не се чувствам късметлия.

— Колко жени си убил, Лейн?

— Не е твоя работа, мамка му. И тъй като пистолетът е у мен, мисля, че е редно аз да задавам въпросите. Откога знаеш? От доста време, нали? Поне откакто мърлата колежанка ти е показала снимките. Но ти си траеше, та сакатото хлапе да изживее своя ден в парка. Грешката си е твоя, Джоунси. Типична грешка на лапнишаран.

— Досетих се едва тази нощ.

— На лъжата краката са къси.

Преминахме рампата и отново се издигнахме. Помислих си: „Вероятно ще ме застреля, когато кабинката е на върха. Тогава или ще гръмне и себе си, или ще ме изхвърли и ще скочи, когато кабинката се озове долу. Ще поеме риска и ще се надява да не си счупи я крак, я ключица.“ По-склонен бях да приема варианта убийство-самоубийство, но знаех, че няма да ме гръмне, докато не задоволя любопитството му.

— Може да съм глупав, но не и лъжец. Сто пъти разглеждах снимките и постоянно виждах в тях нещо познато, ала едва тази вечер ми се избистри какво е. Беше шапката. На снимките носиш бейзболна шапка рибоглавка, не широкопола шапка, ала и тя е килната на една страна, когато с Линда Грей сте при „Летящите чашки“, както и на другата фотография при стрелбището. Същото е и на останалите, където сте на заден план. Килната е ту на едната, ту на другата страна. Това ти е нещо като тик. Дори не го съзнаваш.

— Тези ли са ти доказателствата? Шибаната килната шапка?

— Не.

За втори път наближавахме връхната точка, но си мислех, че ще задържа положението поне за още едно завъртане. Мръсникът искаше да чуе отговора ми. Внезапно заваля силен дъжд — изля се като порой. „Ако не друго, ще измие кръвта от лицето ми“ — казах си. Отново се обърнах към Лейн и видях, че пороят не отмива само моята кръв.

— Един ден те видях без шапка и си помислих как в косата ти се забелязват първите бели нишки. — Почти крещях, за да заглуша воя на вятъра и шума на дъжда, който шибаше лицата ни. — Вчера те видях да бършеш шията си. Помислих, че е мръсотия. А тази нощ, когато ми хрумна това с шапката, се замислих за фалшивата татуировка на птица. Ерин забеляза как от потта тя се разтича. Явно полицаите са го пропуснали.

Виждах как колата ми и служебният пикап се уголемяват, докато колелото се спускаше надолу за втори път. Зад тях нещо голямо — може би платнище, откъснато от вятъра — се носеше по Джойленд Авеню.

— Не бършеше нечистотия, а боя. Беше се разтекла като татуировката. Както се е разтекла и сега. Не бели косми съм видял, а руси.

Лейн машинално докосна шията си и погледна чернилката по дланта си. Изкуших се да му се нахвърля, обаче той вдигна пистолета и дулото се втренчи в мен като жестоко черно око.

— Някога бях рус — промърмори. — Но сега под черното съм твърде побелял. Имах стресиращ живот, Джоунси. — Усмихна се горчиво, сякаш бе тъжна шега, в която и двамата бяхме посветени.

Отново се издигахме и имах само миг да помисля за онова, което бях видял на централната алея. Бях го взел за платнище, а можеше да е кола с угасени фарове. Да, беше налудничаво, но все пак надеждата умира последна.

Дъждът продължаваше да ни облива като силен душ. Дрехите ми подгизнаха. Косата на Лейн се вееше като окъсан флаг. Надявах се да му попреча да дръпне спусъка поне за още една обиколка. А защо не и за две? Беше възможно, не и вероятно.

— След като започнах да мисля за теб като за убиеца на Линда Грей — не беше лесно, Лейн, след като ме прие толкова сърдечно и ме научи на всички хватки, — вече виждах зад шапката, слънчевите очила и брадичката. Виждах теб. Не си работил тук…

— Управлявах мотокар в един склад във Флорънс. — Той сбърчи нос. — Работа за лапнишарани. Мразех я.

— Работел си във Флорънс, там си се запознал с Линда Грей, но си знаел всичко за Джойленд тук, в Северна Каролина, нали? Не знам дали си потомствен панаирджия, но панаирите винаги са те привличали. И когато си предложил на Линда да попътувате, тя се е съгласила.

— Бях нейното тайно гадже. Казах й, че така трябва да бъде. Защото бях по-възрастен. — Усмихна се. — Тя се хвана. Всички се хващаха. Нямаш представа колко е лесно да баламосаш младичките.

„Извратена откачалка — помислих си гневно. — Гадна извратена откачалка.“

— Довел си я в Хевънс Бей, отседнали сте в мотел и после си я убил тук, в Джойленд, макар да си знаел, че Холивудските момичета снимат на поразия. Доста дръзко, драги. Но пък удоволствието е по-голямо, нали? Да, несъмнено. Убил си я във влакче, пълно с чинчили…

— Лапнишарани — поправи ме. Най-силният до момента порив на вятъра разтресе колелото, но Лейн сякаш не го усети. — Наричай ги както щеш. Те са си лапнишарани. Нищичко не забелязват. Все едно очите им са на задника. Всичко минава и заминава.

— Възбужда те рискът, нали? Затова си се върнал тук и си постъпил на работа.

— По-малко от месец след… случката. — Той доволно се ухили. — През цялото време бях под носа на ченгетата. И знаеш ли какво? Бях… така да се каже, примерен… след онази вечер в „Къщата на ужасите“. Лошите дела бяха зад гърба ми. Можех да продължа да съм примерен гражданин на тази страна. Харесва ми тук. Бях започнал нов живот. Изобретих моята джаджа и щях да я патентовам…

— О, я стига! Рано или късно пак щеше да убиеш някого.

Отново бяхме на върха. Вятърът и дъждът ни брулеха безмилостно. Треперех като лист. Бях вир-вода, боята се стичаше по лицето на Лейн. Струйките приличаха на пипала, плъзнали по кожата му. „И сърцето, и умът му са черни като боята — помислих си. — Там няма място за усмивки.“

— Не. Бях излекуван. Налага се да те очистя, Джоунси, но само защото си напъха носа, където не трябваше. Жалко, защото те харесвам. Наистина те харесвам.

Стори ми се, че е искрен, и заради това случващото се беше още по-ужасно.

Пак се спускахме надолу. Светът под нас беше ветровит и залят от дъжда. Нямаше кола с изключени фарове — бях видял само скъсано платнище, което бях помислил за автомобил, защото така ми се искаше. Кавалерията не пристигаше. Мисълта, че идва помощ, можеше да ме погуби. Спасението ми беше в моите ръце и единственият ми шанс беше да ядосам Лейн. Здравата да го ядосам.

— Рискът може и да те възбужда, но не и изнасилването, нали? Иначе щеше да водиш жертвата си на някое закътано място. Но според мен онова между краката на тайните ти приятелки те е парализирало от страх. И какво си правил след всяко убийство? Лежал си в кревата, лъскал си бастуна и мислено си се хвалил заради храбростта си. Няма що, голям храбрец си, като си убивал беззащитни момичета.

— Млъкни!

— Можеш да ги свалиш, но не и да ги изчукаш. — Вятърът бучеше, кабинката се тресеше. Щях да умра, но в този момент не ми пукаше. Не знам доколко бях успял да ядосам извратеняка, обаче аз бях гневен и за двама ни. — Какво се случи, че те направи такъв? Мама ти стисваше пишлето с щипка за пране, когато подмокреше гащите ли? Или чичо Стан те караше да му правиш свирки? Или…

— Млък! — Той се приведе към мен — със свободната си ръка стисна предпазния лост, с другата насочи срещу мен пистолета. Проблесна мълния и го освети: безумни очи, провиснала коса, изкривена уста. И насочен пистолет. — Затвори си гадната уста, че…

— ДЕВИН, НАВЕДИ СЕ!

Не се замислих, просто го направих. Нещо изплющя във ветровития мрак — звукът напомняше премляскване. Вероятно куршумът мина на косъм от главата ми, но нито го видях, нито го усетих, както става с героите в романите. Кабинката, в която се намирахме, мина покрай платформата за качване: видях Ани Рос, застанала на рампата с пушка в ръка. Косата й се развяваше около бялото й като платно лице.

Отново се понесохме нагоре. Погледнах Лейн. Не помръдваше, само устата му беше зейнала. По лицето му се стичаше черна боя. Беше забелил очи, виждаше се само долната част на ирисите. Куршумът почти беше отнесъл носа му. Едната ноздра висеше над горната му устна, останалото бе червена каша около черна дупка, голяма колкото десетцентова монета.

Стовари се на седалката, няколко предни зъба изхвърчаха от устата му. Измъкнах пистолета от ръката му и го изхвърлих. Какво чувствах ли? Нищо. Само дето някакво много тихо гласче ми нашепваше, че тази нощ няма да умра.

— О! — отрони Лейн. А после: — А… — Клюмна напред, брадичката му се опря на гърдите. Приличаше на човек, потънал в мисли. За пореден път достигнахме връхната точка. Проблесна светкавица и за миг обля в зловеща синкава светлина човека до мен. Вятърът продължаваше да фучи, колелото стенеше. Отново се снижавахме.

Отдолу Ани изкрещя(вятърът почти заглуши гласа й):

— Дев, как да го спра?

Мислех да й извикам да потърси дистанционното, но имаше опасност да го издирва половин час и пак да не го намери. Дори да го откриеше, можеше да е счупено и повредено. Освен това имаше по-добър начин.

— Иди при мотора! — изкрещях. — Намери червения бутон! ЧЕРВЕНИЯТ БУТОН, АНИ! Задейства аварийната спирачка!

Кабинката ми мина край нея и аз машинално отбелязах, че Ани е с джинсите и с пуловера, които бе носила по-рано, само дето сега те бяха подгизнали и залепнали за тялото й. Нямаше яке, нито шапка. Беше дошла възможно най-бързо и знаех кой я е изпратил. Колко по-лесно щеше да е, ако Майк се бе фокусирал в Лейн от самото начало. Но и Рози не беше прозряла истинската му същност, макар да го познаваше от години (по-късно щях да узная, че Майк не е хранел никакви подозрения към Лейн Харди).

Кабинката пак пое нагоре. В скута на Лейн капеше черен дъжд, стичащ се от мократа му коса.

— Чакай, докато сляза! — провикнах се.

— Какво?

Не си направих труда да повторя, защото вятърът щеше да заглуши думите ми. Оставаше ми да се надявам, че тя няма да натисне червения бутон, когато съм на върха. Докато кабинката се издигаше към самото сърце на бурята, отново блесна мълния, този път придружена от силен гръм. Гръмотевицата сякаш събуди Лейн — той вдигна глава и ме погледна… не, опита се: очите му вече не бяха забелени, но гледаха в противоположни посоки. Кошмарният образ завинаги остана запечатан в съзнанието ми и още ме спохожда в най-неочаквани моменти: когато минавам през пункт за пътна такса, когато си пия кафето сутрин, а водещите от Си Ен Ен бълват лоши новини, когато ставам да пикая в три сутринта — време, наречено от някой поет „час на вълка“.

Лейн отвори уста и отвътре бликна кръв. От гърлото му се изтръгна звук, напомнящ стърженето на цикада. Тялото му се загърчи. Стъпалата му забарабаниха по стоманения под на кабинката, сякаш той танцуваше степ. После застинаха и главата му отново клюмна напред.

„Дано си мъртъв — помислих си. — Дано този път си мъртъв.“

Колелото отново ме понесе надолу, поредната светкавица освети „Мълния“. Видях релсите да просветват за миг и си помислих: „Можеше да съм на неговото място.“ Поредният порив на вятъра разлюля кабинката. Вкопчих се в предпазния лост, Лейн заподскача като голяма парцалена кукла.

Ани гледаше нагоре, като присвиваше очи срещу дъжда. Беше от вътрешната страна на перилата, до мотора. Дотук добре. Свих длани като фуния и се провикнах:

— Червеният бутон!

— Виждам го!

— Изчакай, докато ти кажа да го натиснеш!

Земята се приближаваше. Стиснах пръта. Когато покойният (надявах да е мъртъв) Лейн Харди беше на контролния пулт, виенското колело винаги спираше плавно, а горните кабинки само леко се полюшваха. Нямах представа как ще е с аварийното спиране, но скоро щях да разбера.

— Сега, Ани! Натисни го сега!

Хубаво, че се държах здраво. Кабинката се закова на около три метра от платформата и на около метър и половина от земята. И се килна. Лейн политна напред и се изгърби над предпазния лост. Машинално го сграбчих за ризата и го дръпнах назад. Едната му ръка тупна в скута ми, аз отвратено изпъшках и я изблъсках.

Предпазният лост отказа да се отключи, така че се наложи да се провра под него.

— Внимавай, Дев!

Ани стоеше до кабинката и протягаше ръце, сякаш да ме хване. Опряла беше на корпуса на мотора пушката, с която отне живота на Харди.

— Дръпни се назад — извиках и прехвърлих крак през кабинката. Отново проблесна мълния. Вятърът изсвири пронизително и колелото му отвърна със зловещ вой. Улових се за една подпора и се измъкнах от кабинката. Дланите ми се плъзнаха по мокрия метал и аз паднах. Приземих се на колене. След секунда Ани се озова до мен и ми помогна да се изправя.

— Добре ли си?

— Да.

Само че не бях. Светът кръжеше пред очите ми, всеки миг щях да припадна. Наведох се, пъхнах глава между коленете си и задишах дълбоко. Замайването продължи още секунда, после започнах да се овладявам. Изправих се отново, като внимавах да не правя резки движения.

Трудно бе да се прецени при този проливен дъжд, но бях почти сигурен, че Ани плачеше.

— Трябваше да го застрелям. Щеше да те убие. Нали? Моля те, Дев, нали щеше да те убие? Майк каза така и…

— Не си го слагай на сърцето — той не заслужава. И нямаше да съм първата му жертва. Убил е четири жени. — Спомних си предположението на Ерин за годините, през които не беше имало (по-точно не бяха открити) трупове. — Може би повече. Със сигурност са повече. Трябва да се обадим на полицията. Има телефон в…

Понечих да посоча към „Залата със загадъчните огледала“, но тя сграбчи ръката ми:

— Не! Недей! Още не.

— Ани…

Тя доближи лице до моето, сякаш искаше да ме целуне, само че тъкмо сега не й беше до целувки.

— Как ще обясня присъствието си тук? Нима мога да им кажа, че в стаята на сина ми посред нощ се е появил призрак и му е съобщил, че ще умреш на виенското колело, ако не ти се притека на помощ? Не бива да замесваме Майк и ако ми кажеш, че съм го превърнала в лигаво мамино синче, аз… аз ще те убия.

— Не — промълвих. — Няма да ти го кажа.

— Е, как тогава съм се озовала тук?

Отначало нямах отговор. Спомнете си колко бях изплашен. Всъщност „изплашен“ е меко казано. Бях в шок. Вместо към залата с огледалата я поведох към вана и й помогнах да седне зад волана. Заобиколих и се настаних до нея. Вече ми беше хрумнала идея. Беше простичка, тъкмо затова смятах, че ще мине. Затворих вратата и извадих портфейла си от задния джоб на джинсите. За малко да го изпусна на пода, докато го отварях, толкова силно трепереха ръцете ми. Намерих куп хартийки, но нищо за писане.

— Моля те, кажи, че имаш писалка или молив, Ани.

— Погледни в жабката. Ти ще позвъниш на полицията, Дев. Аз ще се върна при Майк. Ако ме арестуват, задето съм напуснала местопрестъпление… или за убийство…

— Няма да те арестуват, Ани. Ти спаси живота ми. — Докато говорех, ровех в жабката. Намерих наръчник за колата, квитанции от бензиностанции, опаковка с таблетки против стомашни киселини, пликче бонбони „М&М“, дори брошура от Свидетелите на Йехова с въпрос дали знам къде ще прекарам живота си след смъртта, но нямаше нито химикалка, нито молив.

— Не бива да се колебаеш… в подобна ситуация… така са ме учили. — Говореше на пресекулки, защото зъбите й тракаха. — Прицелваш се… и стреляш… преди… да се разколебаеш… Трябваше да го прострелям… между очите… но заради вятъра… — Пресегна се и сграбчи рамото ми толкова силно, че ме заболя. Очите й бяха огромни. — И теб ли улучих, Дев? Имаш рана на челото и ризата ти е окървавена!

— Раната ми е спомен от онзи мръсник — удари ме с пистолета… Ани, тук няма нищо за…

Обаче имаше: напипах химикалка, изтъркаляла се в дъното на жабката. Беше с избелял, но още четлив надпис „Пазарувайте в «Крюгер!»“ Няма да кажа, че тази химикалка отърва двамата Рос от сериозни неприятности с полицията, но спести на Ани разпитите защо е била в Джойленд през такава бурна нощ.

Подадох й химикалката и моя визитка. Преди да потегля за срещата с убиеца, когато се изплаших, че пропускът ми да купя нов акумулатор може да коства живота на Ани и Майк, ми беше хрумнало да се върна в къщата и да й позвъня… само дето нямах телефонния й номер. Сега й поръчах да го напише, а под номера да добави: „Обади се, ако има промяна в плана.“

Включих двигателя и отоплението. Ани ми върна визитката. Прибрах я в портфейла си, пъхнах го обратно в джоба на джинсите и хвърлих химикалката в жабката. После прегърнах Ани и целунах студената й буза. Тя продължи да трепери, но не толкова силно.

— Спаси ми живота — промълвих. — А сега ще се погрижа вие с Майк да не пострадате заради мен. Слушай внимателно.

Тя ме изслуша.