Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joyland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014)
Разпознаване и корекция
filthy (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Джойленд

Американска. Първо издание

Превод: Надя Баева

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2013 г.

ISBN: 978-954-409-335-8

История

  1. — Добавяне

Лятото в Джойленд.

Бях човекът-оркестър. Сутрин разкрасявах бам-бумаджийницата — тоест нареждах по рафтовете новите награди, — а понякога следобед замествах шефа й. Разплитах десетки Автодяволи, научих се да пържа тесто, без да си горя пръстите, крещях репликите си пред виенското колело „Каролайна“. Танцувах и пеех с останалите на Приказната сцена в селцето „Шушу-мушу“. Няколко пъти Фред Дийн ме изпрати да обходя района, което беше знак за голямо доверие от негова страна, защото включваше събиране на приходите от различните атракциони по пладне и в пет часа следобед. Прескачах до Хевънс Бей или Уилмингтън, когато някоя част се счупеше, и оставах до късно в сряда — обикновено заедно с Том, Джордж Престън и Рони Хюстън, — за да смажем въртележката „Летящи чашки“ и другото страховито съоръжение, развиващо главоломна скорост, наречено „Ципа“. И двете сладурчета пиеха масло също тъй жадно, както камили пият вода, щом стигнат до следващия оазис. И, разбира се, носех козината.

Въпреки че се съсипвах от работа, почти не мигвах нощем. Понякога лежах на кревата, поставил на главата си старите си, залепени с лейкопласт слушалки, и слушах плочите на „Доорс“. (Най-много харесвах „веселяшки“ парчета като „Коли просъскват край прозореца ми“, „Ездачи на бурята“ и, естествено, „Краят“.) Когато гласът на Джим Морисън и мистичният орган на Рей Манзарек не бяха достатъчни да ми дадат покой, слизах по външната стълба и отивах на брега. Един-два пъти спах на плажа. Поне не сънувах кошмари, когато успявах да се унеса за малко. Нямам спомен въобще да съм сънувал през това лято.

Виждах торбичките под очите си, когато се бръснех сутрин, и понякога усещах замайване след особено уморителна сценка в ролята си на Хауи (празненствата по случай рожден ден в адски горещата „Къщичка на Хауи“ бяха най-ужасните), но това беше нормално; господин Истърбрук ме беше предупредил. Кратка почивка в кльопарницата винаги ме оправяше. Мислех си, че като цяло правя „добра презентация“, както казват днес. Но бях опроверган в първия понеделник на юли, два дни преди славния Четвърти юли.

Моят екип „Бигъл“ се яви на рапорт както винаги при бам-бумаджийницата на Татенцето и той ни раздаде задачите, докато зареждаше пушките. Обикновено ранните ни задължения включваха ваденето на наградите от кутии (повечето с надписи „Изработено в Тайван“) и подреждането им, додето стане време за Ранната порта, както казвахме на отварянето на парка. Тази сутрин обаче той ми съобщи, че Лейн Харди имал нужда от мен. Изненадах се: Лейн рядко излизаше от помещението за почивка, додето не останеха двайсет минути до отварянето на лунапарка. Тръгнах натам, но Татенцето ми викна:

— Не, не, той е при бракмата си. — Подобен обиден епитет за виенското колело той беше достатъчно разумен да не употребява в присъствието на Лейн. — Припкай живо, Джоунси, днес ни чака много работа.

Изприпках живо, но не видях никого при виенското колело, което се извисяваше безмълвно и чакаше първите клиенти за деня.

— Насам — чух женски глас.

Обърнах се наляво и видях Рози Голд, застанала пред украсената си със звезди гадателска шатра, издокарана в многокатовите си одежди на мадам Фортуна. Забрадила се беше с електриковосин шал, чийто край, завързан на възел, падаше под кръста й. Лейн стоеше до нея в обичайната си премяна: избелели джинси и впита тениска без ръкави, демонстрираща добре развитите му мускули. Шапката му беше килната под точния тарикатски ъгъл. Като го гледаше човек, не би повярвал, че има и грам мозък в главата си, а той имаше много.

И двамата бяха облечени за шоу, а физиономиите им подсказваха лоша новина. Набързо си припомних какво съм вършил през последните дни и което би могло да е причина за подобно изражение. Мина ми през ума, че Лейн може да има нареждане да ме отстрани временно… или дори да ме уволни. Но би ли се случило това в разгара на лятото? И не беше ли сред задълженията на Фред Дийн или на Бренда Рафърти да ме натирят? И защо Рози присъстваше?

— Кой е умрял, хора? — попитах.

— Важното е да не си ти — отвърна Рози. Влизаше в образ за деня и говореше смешно забавно: акцентът й беше наполовина бруклински, наполовина цигански.

— Моля?

— Ела с нас, Джоунси — рече Лейн и веднага тръгна по главната алея, която беше пуста деветдесет минути преди отварянето; само неколцина чистачи — потръчковците според дъра-бъра, сред които май нямаше и един със зелена карта, метяха около съоръженията (работа, която трябваше да бъде свършена предишната вечер). Рози се дръпна да ми направи място помежду им, когато ги настигнах. Чувствах се като джебчия, воден в ареста от две ченгета.

— За какво става дума?

— Ще видиш — злокобно изрече Рози Фортуна и съвсем скоро наистина видях. Редом до „Къщата на ужасите“ — всъщност двете бяха свързани — се намираше „Залата на загадъчните огледала“. До гишето на рецепцията имаше нормално огледало с надпис над него „За да не забравиш как изглеждаш в действителност“. Лейн ме хвана за едната ръка над лакътя, а Рози за другата. Сега вече наистина се чувствах като докаран в ареста. Заведоха ме пред огледалото.

— Какво виждаш? — попита Лейн.

— Моя милост — отвърнах и тъй като очевидно не беше отговорът, който те искаха да чуят, добавих: — Моя милост, плачещ за подстрижка.

— Виж си дрехите, глупчо — каза Рози; като произнесе „фиж“ и „глюпчо“.

Погледнах ги. Над жълтите си работни ботуши видях джинси (с ръкавици от необработена кожа, стърчащи от задния им джоб), а над джинсите — синя памучна риза, поизбеляла, но прилично чиста. На главата си имах кучеглавка Хауи — завършващият, най-важен щрих.

— И какво им е? — попитах. Вече започвах да се нервирам.

— Висят ти като на закачалка — отвърна Лейн. — Преди не беше така. Колко килограма си отслабнал?

— Господи! Откъде да знам? Защо не отскочим до Уоли Дебелака?

Уоли Дебелака държеше сергията „Отгатни теглото си“.

— Никак не е смешно — отсече Фортуна. — Не може да носиш проклетия кучешки костюм половин ден под палещото слънце, а после да глътнеш две хапчета натриев хлорид и това да ти е яденето. Оплаквай изгубената си любима колкото щеш, но не забравяй да се храниш. Яж, дявол го взел!

— Кой ви ги наприказва тия? Том ли? — Не, нямаше как да е той. — Ерин. Не й е работа…

— Никой нищо не ми е наприказвал — прекъсна ме Рози и зае наперена стойка. — Аз притежавам прозрение.

— За прозрение не знам, но притежаваш голямо нахалство.

В миг тя отново се върна към образа си на жената от Бруклин.

— Не говоря за прозрение на екстрасенс, малкия. Става дума за обикновен женски усет. Да не мислиш, че не мога да разпозная нещастно влюбен Ромео, като го видя? След толкова години взиране в длани и надничане в кристалното кълбо? Ха! — Тя тръгна, внушителният й бюст вървеше напред. — Любовният ти живот не ме интересува. Просто не искам да видя как те откарват в болница на Четвърти юли, когато впрочем се очаква температура трийсет и пет градуса на сянка, заради топлинен удар или нещо по-лошо, не дай, боже.

Лейн свали шапката си, огледа я и пак я сложи, но килната в другата посока.

— Виж, тя премълчава нещо, за да си брани прочутата репутация на корава жена. А то е, че ние всички те харесваме, хлапе. Бързо схващаш, изпълняваш каквото ти се каже, честен си, не създаваш неприятности, малките те обожават, когато носиш козината. Но човек трябва да е сляп, за да не види, че нещо не е наред с теб. Според Рози са ядове, свързани с момиче. Може да е права. А може и да не е.

Рози му отправи високомерен поглед, все едно казваше: „Как смееш да се съмняваш в способностите ми!“

— Може родителите ти да се развеждат. Нашите го направиха и едва не умрях покрай тая история. Може по-големият ти брат да е арестуван за продажба на дрога…

— Майка ми е покойница и съм единствено дете — осведомих го нацупено.

— Не ме интересува какъв си във външния свят — каза той. — Тук сме в Джойленд. В шоуто. И ти си един от нас. Което означава, че имаме право да сме загрижени за теб, независимо дали ти харесва или не. Така че хапни нещо.

— Хапни много — намеси се Рози. — Сега, на обяд, цял ден. Всеки ден. И се постарай да ядеш нещо друго освен пържено пиле, защото, от мен да знаеш, във всяко бутче те дебне инфаркт. Иди в „Скалния рак“ и поискай риба и салата за вкъщи. Поръчай двойната порция. Понапълней, та да не мязаш на ходещ скелет. — Тя насочи поглед към Лейн. — Естествено, че е заради момиче. От самолет се вижда.

— Заради каквото и да е, престани да съхнеш и да вехнеш, мамка му — поръча ми Лейн.

— Ама че език пред дама — скастри го Рози. Отново звучеше като Фортуна. На път беше да изтърси нещо от сорта „Тфа изка духът от тебе.“

— О, я не ми се халосвай — сряза я той и си тръгна обратно към виенското колело.

Когато си тръгна, погледнах Рози. Не беше майчински тип, но в момента нямаше към кого другиго да се обърна.

— Роз, всички ли знаят?

— Не — поклати глава тя. — За повечето от редовните служители ти си просто поредният новак, дето върши каквото му наредят… само дето вече не си зелен като преди три седмици. Но мнозина тук те харесват и виждат, че нещо не е наред. Приятелката ти Ерин е една от тях. Също и приятелят ти Том. Аз също съм ти приятелка и ти казвам, че няма как да излекуваш сърцето си. Това само времето може да направи, но пък можеш да излекуваш тялото си. Яж!

— Говориш като еврейска майка от виц.

— Аз съм еврейска майка и повярвай ми, няма материал за вицове в това.

— Аз съм материалът за виц — промълвих. — Непрекъснато мисля за нея.

— Няма лек за тая болка, поне не и засега. Но трябва да обърнеш гръб на другите мисли, които те спохождат понякога.

Мисля, че ченето ми увисна, не съм сигурен. Знам, че се втренчих безмълвно в нея. Хора, били в занаята дълго като Рози Голд по онова време — в дъра-бъра ги наричат „ръкавици“ заради умението им да гледат на ръка, — си имат начини да се ровят в мозъка ти, така че казаното от тях да звучи като резултат от телепатия, макар обикновено да е от внимателно наблюдение.

Невинаги обаче.

— Не разбирам.

— Остави ги настрана тези мрачни плочи, разбра ли? — Тя ме изгледа намръщено, после се разсмя при изненадата, която видя изписана на лицето ми. — Рози Голд може да е нищо и никаква еврейска майка и баба, но мадам Фортуна вижда всичко.

Същото важеше за хазайката ми, а както разбрах по-късно — след като зърнах Рози и госпожа Шопло да обядват заедно в Хевънс Бей в един от редките почивни дни на мадам Фортуна, — двете бяха близки приятелки и се знаеха от години. Госпожа Шопло бършеше прах в стаята ми и я чистеше с прахосмукачка веднъж седмично; нямаше как да не е видяла плочите ми. Колкото до останалото — прословутите мисли за самоубийство, които ме връхлитаха понякога, — нима не би могла жена, прекарала повечето от живота си в наблюдения на човешката природа и вглеждане за признаци от психологично естество (наричани „подсказки“ и в дъра-бъра, и в професионалния покер), да отгатне, че на чувствителен младеж, наскоро зарязан от любимата си, може да му хрумват идеи за хапчета, въже и силни подводни течения?

— Ще се храня — обещах. Имах да свърша хиляди неща преди отварянето на парка, но най-вече ми се искаше да се махна, преди да ме е стъписала с някое изказване като: „Името й е Венди и ожте мислиж за нея по фреме на мазтурбация.“

— Също така изпивай голяма чаша мляко преди лягане. — Тя вдигна пръст предупредително. — Никакво кафе, а мляко. Жте ти помогне да спиж.

— Ще пробвам — обещах.

Тя пак превключи на Роз:

— В деня, когато се запознахме, ти ме попита дали виждам красива тъмнокоса жена в бъдещето ти. Спомняш ли си?

— Да.

— Какво ти отговорих?

— Че тя е в миналото ми.

Рози кимна отсечено и царствено.

— И е тъкмо там. Когато ти се прииска да й се обадиш и да я помолиш за втори шанс, а ще ти се прииска, гарантирам, мобилизирай волята си. Имай малко самоуважение и гордост. И помни, че междуградските разговори са скъпи.

„На мен ли го казваш?“ — помислих си.

— Виж, Роз, бързам, чакат ме куп задачи.

— Да, ще е натоварен ден за всички ни. Но преди да тръгнеш, Джоунси, видя ли вече момчето? Онова с кучето? Или момичето с червената шапка и кукла в ръка? За тях също ти казах, когато се запознахме.

— Роз, видях милиард деца през последните…

— Не си значи. Добре. Ще ги видиш. — Тя издаде долната си устна и духна кичура коса, подал се под шала й. После стисна китката ми. — Виждам опасност за теб, Джоунси. Тъга и опасност.

За миг си помислих, че ще прошепне нещо от рода „Пази се от мургав непознат! Кара велосипед с едно колело!“. Вместо това тя ме пусна и посочи към „Къщата на ужасите“.

— Кой екип работи в тази неприятна дупка? Не твоят, нали?

— Не, екип „Доберман“.

Добитата отговаряха и за съседните атракциони — „Залата със загадъчните огледала“ и „Музеят на восъчните фигури“. Взети заедно, те представляваха неохотно проявяваната вярност от страна на Джойленд към традицията на панаирджийското страховито шоу.

— Хубаво. Не ходи там. Обитавана е от призрак, а момче с лоши мисли не бива да ходи при призраци — все едно да си сипе арсеник във водата за изплакване на уста. Ясно ли е?

— Да.

Погледнах часовника си.

Тя схвана намека и отстъпи назад.

— Оглеждай се за онези деца. И умната, момчето ми. Над теб тегне сянка.