Стивън Кинг
Джойленд (61)

Същата вечер на връщане от Джойленд я заварих да ме чака на края на дъсчената пътека. За пръв път я виждах с блуза и пола. И беше сама. Също за пръв път.

— Девин? Може ли за момент?

— Разбира се — казах и завих по пясъчното баирче към нея. — Къде е Майк?

— Има физиотерапия три пъти седмично. Обикновено Джанис, физиотерапевтката, идва сутрин, но днес уредих да дойде вечерта, защото исках да говоря насаме с теб.

— Майк знае ли?

Тя кисело се усмихна:

— Изглежда, знае много повече, отколкото би трябвало. Няма да питам за какво си говорихте, след като той се отърва от мен тази сутрин, но предполагам, че неговото… прозрение… не те е изненадало.

— Каза ми само защо е в инвалидна количка. И спомена, че се разболял от пневмония миналата година след Деня на благодарността.

— Исках да ти благодаря за хвърчилото, Дев. Синът ми прекарва много неспокойно нощите. Не изпитва болка, но му е трудно да диша по време на сън. Нещо като апнея. Трябва да спи в полуседнала поза, а и това не помага. Понякога напълно спира да диша и когато това се случи, включва се аларма и го събужда. Ала миналата нощ, след хвърчилото, спа непробудно. Дори влязох при него към два часа да проверя дали няма някаква повреда в монитора. Спеше като къпан. Нямаше го неспокойното мятане и въртене, нямаше ги кошмарите — често го спохождат — нито стоновете. Заради хвърчилото беше. То го зарадва, както нищо друго не би могло. Освен може би посещението в този твой проклет увеселителен парк, за което и дума не може да става. — Млъкна, после се усмихна. — Дръпнах цяла реч.

— Няма нищо — казах.

— Твърде малко са хората, с които мога да разговарям. С икономката, много мила жена от Хевънс Бей, а и с Джанис, разбира се, но не е същото. — Тя дълбоко си пое дъх. — А сега и другото. Няколко пъти бях груба с теб, и то съвсем безпричинно. Извини ме.

— Госпожо… госпожице… — По дяволите! — Ани, няма за какво да се извиняваш.

— Има. Можеше да отминеш, като ме видя да се боря с хвърчилото, и тогава Майк нямаше да спи спокойно през цялата нощ. Признавам, че ми е много трудно да се доверявам на хората.

„Сега ще ме покани на вечеря“ — помислих си. Но тя не го направи. Може би заради следващите ми думи:

— Виж, той наистина може да дойде в парка. Лесно ще го уредя, а и като е затворен, спокойно може да го обиколи целия.

Лицето й се изопна и затвори като ръка, свита в юмрук.

— Не! Дума да не става. Ако мислиш, че е възможно, значи не ти е споделил толкова за състоянието си, колкото предполагах. Моля те да не го споменаваш пред него. Всъщност настоявам.

— Добре — казах, — но ако размислиш…

Не довърших фразата. Тя нямаше да размисли. Погледна часовника си и отново се усмихна. Усмивката й беше толкова сияйна, че можеше да не забележа как очите й останаха тъжни. — Боже, колко късно е станало. Майк ще е гладен след физиотерапията, а нищичко не съм приготвила за вечеря. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се.

Гледах как бърза по дъсчената пътека към зелената викторианска къща, която вероятно никога нямаше да зърна отвътре благодарение на голямата си уста. Но мисълта да разведа Майк из Джойленд ми се бе сторила толкова уместна. През лятото имахме групи деца с всякакви недъзи — сакати, слепи, болни от рак, с умствени дефекти (наричахме ги „умствено изостанали“ в непросветения период на седемдесетте години). Нямаше да кача Майк на виенското колело дори да работеше. Все пак не бях кръгъл идиот.

Въртележката обаче още действаше и беше безопасна. Майк можеше да се повози и на влакчето, минаващо през селцето „Шушу-му-шу“. Сигурен бях, че Фред Дийн щеше да ми разреши да разведа хлапето из „Залата на загадъчните огледала“. Но не. Той бе крехкото парниково цвете на мама и тя не искаше да рискува. Случката с хвърчилото беше случайно отклонение от правилата, а извинението — горчиво хапче, което тя си беше наложила да преглътне.

И все пак се възхитих от нейната бързина и гъвкавост, от грациозността на движенията й, която синът й никога нямаше да познае. Гледах босите й крака и мисълта за Уенди Кигън изобщо не ме споходи.