Стивън Кинг
Джойленд (34)

Май помня как малката се затича към мен (хей, та те всички го правеха), но знам със сигурност какво стана после и защо се случи. Имаше хапка от хотдога в устата си и когато си пое въздух, за да извика „Хауииии!“ я вкара в гърлото си. Хотдог, идеалното средство да се задавиш. За неин късмет в съзнанието ми бяха заседнали достатъчно от глупостите на Фортуна в изпълнение на Рози Голд, та да се задействам бързо.

Когато краката на малката се подкосиха и изражението й на възторг премина в изненада, а после в ужас, вече бях посегнал зад гърба си и дърпах ципа. Главата на Хауи се килна настрани, отдолу се показаха зачервеното лице и рошавата, подгизнала от пот коса на господин Девин Джоунс. Момиченцето изпусна своята Ана Парцалана. Шапката му падна. То вкопчи пръсти в гърлото си.

— Холи! — писна жена. — Холи, какво ти стана?

Ето още малко късмет в действие: не само знаех какво й стана, знаех какво да направя. Не съм сигурен, че ще разберете каква поредица от щастливи обстоятелства беше това. Говорим за 1973 година и Хенри Хаймлик щеше да публикува есето си за метода, който щеше да получи неговото име — маньовър на Хаймлик — чак след една година. Все пак този начин за справяне със задавяне е най-разумният и го бяхме усвоили по време на първия и единствен практически семинар, преди започване на работа в мензата на Нюхемпширския университет. Преподавателят ни беше печен ветеран от ресторантьорските войни, изгубил кафе-ресторантчето си „Нашуа“ година след появата на „Макдоналдс“ наблизо.

— Само помнете, че няма да подейства, ако не го направите силово — предупреди ни. — Не се притеснявайте, че ще счупите ребро, ако видите някой да умира пред очите ви.

Видях как лицето на момиченцето стана мораво и изобщо не се замислих за ребрата му. Стиснах го в мощна космата прегръдка, като служещата за дърпане на опашката ми лява лапа беше притисната към най-ниската точка на гръдната й кост, където се срещат ребрата. Упражних едно-единствено рязко стисване и от устата й като тапа от бутилка шампанско излетя петсантиметрово парче хотдог. Отхвърча на близо метър и половина. И не, не счупих нито едно ребро. Децата са жилави, Господ да ги поживи.

Не бях си дал сметка, че с Холи Стансфийлд — така се казваше малката — сме заобиколени от нарастващо множество възрастни. Със сигурност не бях забелязал, че сме фотографирани десетки пъти (сред тези фотографии беше и снимката, направена от Ерин Кук, която беше поместена в местния „Уикли“ и в няколко по-големи вестника, включително в уилмингтънския „Стар Нюз“). Сложих я в рамка и още я пазя в кутия на тавана. На нея се вижда момиченце в ръцете на странен хибрид между човек и животно, кучешката глава на който виси на рамото му. Момиченцето е протегнало ръце към майка си, уловено от Ерин точно в мига, в който жената пада на колене пред нас.

Всичко това ми е като в мъгла, но си спомням как майката пое детето в своите обятия, а бащата промълви:

— Момче, мисля, че ти спаси живота на дъщеря ми.

Спомням си още — и това е кристалноясно в паметта ми — как момиченцето впери в мен големите си сини очи и прошепна:

— О, горкият Хауи, паднала ти е главата.