Стивън Кинг
Джойленд (83)

От последната станция на лифта, наречена „Небесна“, отидохме при въртележката, където Лейн Харди вече беше на линия. Вместо кепето на машинист отново носеше широкополата си шапка. От високоговорителите на парка още гърмеше рокендрол, но под широкия балдахин на въртележката, наричана на дъра-бъра „Шавливата Джени“, песента „Велосипед за двама“, изпълнявана на латерна, заглушаваше съвременните ритми. Беше на запис, но при все това звучеше мило и старомодно.

Преди Майк да се качи, Фред се отпусна пред него на едно коляно и намръщено го изгледа:

— Не можеш да се возиш на въртележката без шапка от Джойленд. Наричаме ги кучеглавки. Имаш ли си?

— Не — отвърна Майк. Още не кашляше, но под очите му се оформяха тъмни кръгове и беше пребледнял, въпреки че страните му горяха от възбудата. — Не знаех, че трябва…

Фред свали шапката си, надникна в нея и ни я показа. Беше празна като шапките на всички илюзионисти, когато ги показват на публиката. Отново погледна вътре и лицето му се проясни.

— Аха! — Измъкна нова кучеглавка и я сложи на главата на Майк. — Идеално! Кое животно ще яхнеш? Кон? Еднорог? Марва русалката? Лъва Лио?

— Да, лъва! — извика Майк. — Мамо, ти се качи на тигъра до мен!

— Разбира се. Открай време мечтая да яздя тигър.

— Хей, шампионе — подхвърли Лейн, — чакай да ти помогна да се изкачиш по рампата.

Той забута инвалидната количка, а пък Ани прошепна на Фред:

— Да приключваме вече. Денят ще е незабравим за него, но…

— Губи сили — кимна той. — Разбирам.

Ани възседна озъбения зеленоок тигър до лъва на Майк. Майло се настани помежду им и се ухили… доколкото кучетата могат да се усмихват. Въртележката се задвижи и вместо „Велосипед за двама“ зазвуча прочутият „Раг от Дванайсета улица“ на Юдей Боуман. Фред сложи ръка на рамото ми:

— Ще те чакаме при виенското колело, но първо мини през гардеробната. И по-живо, ако обичаш, не се мотай.

Понечих да попитам защо, после разбрах. Затичах се към гардеробната. Без да се мотая.