Стивън Кинг
Джойленд (25)

В гардеробната също беше лудница. Доти Ласън, мършава жена, на която й трябваше корсет, колкото на мен — обувки с дебели подметки, носени от ниските мъже за увеличаване на ръста им, ми се нахвърли още щом влязох. Заби дългия си маникюр в подмишницата ми и ме потътри край каубойски и клоунски дрехи, исполински костюм на Чичо Сам с подпрени до него кокили, няколко тоалета за принцеси, щендер с рокли за Холивудски момичета, друг със старомодни бански костюми от края на деветнайсети век, които, както научих, бяхме обречени да носим при дежурството си като спасители. В дъното на претрупаната й малка империя се мъдреха десетина сгънати кучешки козини. По-точно, десетина Хауита Щастливата хрътка, с глуповата и доволна усмивка, огромни сини очи и щръкнали рошави уши. На гърба имаха ципове от врата до опашката.

— Ама че си дългуч — изцъка Доти. — Хубаво, че постегнах най-големия размер миналата седмица. Последният хлапак, дето го носи, го беше разпрал под мишниците. Имаше и голяма дупка под опашката. Сигурно малкият се беше надрискал от мексиканската храна. — Свали от щендера Хауи XL и ми го тикна в ръцете. Опашката се уви около краката ми като питон. — Отиваш в селцето „Шушу-мушу“, и то по най-бързия начин. Тая работа беше за човек на Бъч Хадли от екип „Корги“, обаче той се обади, че хората му били зациклили на голямата перка. Нямах представа за какво говори, но Доти не ми остави време да попитам. Тя забели очи, което можеше да означава или добро настроение, или начало на епилептичен пристъп, и продължи:

— Ще попиташ защо е това бързане. Ще ти кажа защо, новако. Господин Истърбрук обикновено обядва там в деня на откриването и ако няма Хауи, ще остане много разочарован.

— В смисъл, че някой ще бъде уволнен ли?

— Не, в смисъл, че ще се огорчи. Като поработиш при нас известно време, сам ще се убедиш, че това е по-лошо от уволнение. Никой не иска да го огорчава, защото той е велик човек. Само по себе си това не е малко, но по-важното е, че е добър човек. А в неговата професия добрите хора са по-редки от зъби на кокошка. — Тя ме погледна и изцвърча като мишка, уловена в капан: — Боже милостиви, ама ти наистина си много дълъг! И зелен като тревата. Но и на това ще му намерим колая.

Имах милион въпроси, обаче езикът ми се беше вързал на фльонга. Можех само да се взирам в Хауи. Хрътката също се взираше в мен. Знаете ли как се почувствах в този момент? Като Джеймс Бонд, който е привързан към апарат за изтезания и го заплашва разрязване с лазер. „Нима очакваш да проговоря?“ — пита той Голдфингър. А Голдфингър му отговаря: „Не, господин Бонд, очаквам да умреш!“ Аз бях привързан към апарат за щастие, а не за изтезания, но иначе идеята беше същата. Колкото и да се стараех да съм в крачка в този първи ден, шашавата лудница хукваше още по-бързо.

— Вземаш го и отиваш в кльопарницата, малкия. Моля ти се, кажи ми, че знаеш къде е.

— Знам. — Слава богу, Лейн ме беше светнал.

— Едно на нула за теб. Като идеш там, съблечи се само по гащи. Ако носиш нещо повече под козината, ще завриш. Някой някога да ти е казвал първото панаирджийско правило, бебчо?

Поназнайвах нещо по въпроса, но ми изглеждаше по-разумно да си държа езика зад зъбите.

— Да си пазиш портфейла, малкия. Тукашният парк не е долнопробен като местата, където съм работила в разцвета на младостта си, но това още си остава първото правило. Дай го на мен да ти го пазя.

Подчиних се, без да възразя.

— Хайде, бягай, и по-живо. Но преди да се съблечеш, изпий повечко вода. Толкова, че да ти се подуе коремът. И не хапвай нищо, колкото и да си гладен. Виждала съм хлапета с топлинен удар да драйфат върху костюма на Хауи и гледката хич не е приятна. Почти винаги се налага костюмът да бъде изхвърлен. Пиеш, събличаш се, напъхваш се в козината, караш някого да ти вдигне ципа и после припваш по „Булеварда“ към „Шушу-мушу“. Има табела, няма как да го сбъркаш.

Погледнах скептично големите сини очи на Хауи.

— От мрежест материал са — обясни тя. — Не се бой, ще виждаш чудесно.

— Но… какво трябва да правя?

Тя ме изгледа — отначало сериозно. После лицето й — не просто устата и очите, а цялото й лице — засия, озарено от широка усмивка. Последва гърлен смях, който звучеше като корабна сирена.

— Няма страшно, ще се справиш — увери ме. Постоянно го чувах от кого ли не. — Вживей се в ролята. Открий задрямалото куче у себе си.