Стивън Кинг
Джойленд (75)

Сцената на приказките в селцето „Шушу-мушу“ имаше три декора: замъкът на прекрасния принц, вълшебното бобено стъбло на Джак и звездно небе, на фона на което с червени неонови светлини беше очертано виенското колело „Каролайна“. През лятото декорите бяха избелели от слънцето. В понеделник сутринта бях в тясното пространство зад сцената на „Шушу-мушу“ и ги ретуширах с бои и с четка (надявах се да не ги прецакам, защото в никакъв случай не бях Ван Гог), когато един от потръчковците, нает за почасова работа, дойде да ми каже, че Фред Дийн ме вика в канцеларията си.

Доста се притесних и дори се запитах дали Фред няма да ме мъмри, задето в събота бях завел Ерин в парка. Изненадах се, като видях, че той не е с обичайния си костюм, нито с идиотския екип за голф, а с избелели джинси и с избеляла тениска с надпис „Джойленд“; изпод навитите му ръкави надничаха големи мускули. Главата му беше опасана с ластична спортна лента. Не приличаше нито на счетоводител, нито на управител на парка, а на обикновен работник.

Той забеляза изненадата ми и се усмихна:

— Харесва ли ти как съм се изтупал? Мен ме кефи, признавам. Така се обличах, когато през петдесетте се хванах на работа в цирка „Блиц Брадърс“. Майка ми не възрази, но баща ми беше ужасен, при това беше в панаирджийския бизнес.

— Знам — казах.

Той повдигна вежди.

— Нима? Значи си чул да говорят по мой адрес. И тъй, днес следобед те чака много работа.

— Дайте ми списък. Почти приключих с боядисването на декорите в…

— Не бързай, Джоунси. Днес си тръгваш по обед и не искам да те виждам до утре сутринта в девет, когато ще пристигнеш с гостите си. Ще се погрижа пропуснатите часове да не ти бъдат удържани от заплатата.

— За какво става дума, Фред?

Той загадъчно се усмихна:

— Изненада е.