Стивън Кинг
Джойленд (90)

Спалнята й беше голяма, но изглеждаше така, сякаш след дългите месеци, прекарани в къщата, Ани още не си беше разопаковала багажа. Обърна се към мен и обви ръце около шията ми. Очите й бяха широко отворени и много спокойни. Лека усмивка играеше по устните й и вдълбаваше малки трапчинки от двете им страни.

— „Обзалагам се, че ако ти се отвори друга възможност, ще се справиш още по-добре с целуването.“ Помниш ли, че ти го казах?

— Да.

— Дали щях да спечеля облога?

Устата й бе сладка и влажна. Вкусвах дъха й.

Ани се отдръпна за миг и каза:

— Може би ще е само веднъж. Държа да го разбереш.

Не исках да е така, но го разбирах.

— Стига да не е… сещаш се…

Тя се засмя.

— Стига да не е чукане от благодарност ли? Не е, повярвай ми. Последния път, когато преспах с хлапе като теб, самата аз бях хлапе. — Хвана дясната ми ръка и я сложи върху копринената чашка, покриваща гърдата й. Усещах лекото и ритмично биене на сърцето й. — Явно още не съм се отърсила от проповедите на баща ми, защото се усещам възхитително греховна.

Целунахме се отново. Ани разкопча колана ми, свали ципа на панталона, после дланта й се плъзна по издатината в боксерките ми. Ахнах.

— Дев?

— Какво?

— Правил ли си го преди? И не смей да ме лъжеш.

— Не.

— Дъската ли й хлопаше? За приятелката ти става дума.

— Май и двамата не бяхме в ред.

Ани се усмихна, пъхна хладната длан под бельото ми, хвана ме и леко ме замилва с палец; за миг ми хрумна, че в сравнение с тези ласки опитите на Уенди да ме задоволи изглеждаха доста нескопосани.

— Значи си девствен.

— Признавам се за виновен.

— Хубаво.