Стивън Кинг
Джойленд (104)

Наех скромен апартамент извън кампуса, когато се върнах в университета през пролетния семестър. Една студена вечер в края на март тъкмо приготвях вечеря за себе си и момичето, в което бях почти лудо влюбен, и телефонът иззвъня. Вдигнах и казах по обичайния си шеговит начин:

— Вехтошарницата на Девин Джоунс.

— Дев? Ани Рос се обажда.

— Ани! Еха! Чакай да намаля радиото.

Дженифър — момичето, в което бях почти лудо влюбен, — ме изгледа озадачено. Намигнах й и казах в слушалката:

— Пристигам два дни след началото на пролетната ваканция. Можеш да му кажеш, че съм обещал твърдо. Ще си купя билета следващата сед…

— Дев. Спри. Спри.

Долових тъгата в безжизнения й глас и цялото щастие, че я чувам, мигом бе изместено от ужас. Опрях чело на стената и затворих очи. А всъщност ми се искаше да затворя ухото, опряно до телефонната слушалка.

— Майк почина снощи. Дев. Той… — Гласът й пресекна, после отново укрепна. — Вдигна температура преди два дни и лекарят каза, че се налага да постъпи в болница. За всеки случай, така каза. Вчера ми се стори, че се подобрява. Кашляше по-малко. Седеше в леглото и гледаше телевизия. Говореше за някакъв голям баскетболен турнир. После… снощи… — Тя млъкна.

Чувах неравното й дишане, докато се опитваше да се овладее. Аз също се опитвах, но сълзите вече обливаха лицето ми. Бяха топли, почти горещи.

— Стана много внезапно — промълви тя. После едва чуто добави: — Ще ми се скъса сърцето…

Усетих ръка на рамото си. Ръката на Дженифър. Хванах я. Питах се има ли някой в Чикаго, който да сложи ръка на рамото на Ани, за да я утеши, да й вдъхне сили.

— Баща ти там ли е?

— Не. На поредната обиколка е. Във Финикс. Пристига утре.

— А братята ти?

— Джордж е тук. Фил ще пристигне с последния полет от Маями. С Джордж сме на… мястото. На мястото, където ще… Не мога да гледам как ще се случи. Макар той да го искаше.

Вече ридаеше безутешно. Нямах представа за какво говори.

— Ани, с какво да помогна? Ще сторя всичко, само кажи.

Тя ми каза.