Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joyland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014)
Разпознаване и корекция
filthy (2014)

Издание:

Стивън Кинг. Джойленд

Американска. Първо издание

Превод: Надя Баева

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, 2013 г.

ISBN: 978-954-409-335-8

История

  1. — Добавяне

В кльопарницата заварих да обядват петнайсетина новобранци и неколцина стари служители. Сред новаците бяха и две Холивудски момичета, но нямах време за свенливост. След като се напих с вода от чешмата, свалих дрехите си и останах само по боксерки и маратонки. После стъпих в костюма на Хауи, като се постарах краката ми да стигнат докрай в задните лапи.

— Козината! — провикна се един от старите служители и задумка с юмрук по масата. — Козината! Козината! Козината!

Другите подеха напева и кльопарницата закънтя, докато аз стоях там по бельо с нахлузен до глезените костюм на Хауи. Все едно бях насред спонтанен затворнически бунт. Рядко съм се чувствал толкова глупаво… но и толкова героично. В края на краищата това беше шоубизнес и аз имах шанс за солова изява. За миг дори престанах да се тревожа, че хабер си нямам какво правя.

— КОЗИНАТА! КОЗИНАТА! КОЗИНАТА!

Някой да ми вдигне ципа, мамка му! — изкрещях. — Чакат ме в „Шушу-мушу“!

Едно от момичетата ми оказа тази чест и аз мигом разбрах защо носенето на козината беше толкова шибано. Кльопарницата беше климатизирана като всички подземия на Джойленд, но вече бях плувнал в пот.

Един от старите се приближи до мен и ласкаво ме потупа по кучешката глава.

— Аз ще те закарам, синко — рече. — Ей го там електромобила ми. Качвай се.

— Благодаря — избърборих.

— Бау-бау и на теб! — подвикна някой и всички избухнаха в смях.

Понесохме се по „Булеварда“ със зловещото примигващо флуоресцентно осветление — прошарен старец със зелен работен гащеризон и синеока немска овчарка в ролята на втори пилот. Старчокът спря пред стълби, маркирани със стрелка и надпис „Шушу-мушу“ върху сгуробетонните тухли, и рече:

— Не казвай нито дума. Хауи никога не говори, само прегръща дечурлигата и ги гали по главите. Късмет! И ако ти призлее, изчезвай бързо. Децата не бива да виждат Хауи, повален от топлинен удар.

— Нямам идея какво трябва да правя — измънках. — Никой не ми обясни.

Не знам дали този човек беше потомствен панаирджия, но ми отговори уклончиво, както повеляваха традициите на Джойленд:

— Няма значение. Всички деца обичат Хауи. Те знаят какво да правят.

Слязох от електромобила, без малко не се препънах в опашката си, после я подхванах с лявата лапа и я дръпнах настрани да не ми се пречка. Запрепъвах се нагоре по стълбите и се замотах с резето на вратата. Чувах музиката, мелодия, която смътно помнех от ранното си детство. Най-сетне вратата се отвори, през мрежестите сини очи на Хауи нахлу ярка юнска светлина и за момент ме заслепи.

Сега музиката беше по-силна, защото звучеше през високоговорители, и си спомних названието на песента: „Троп-троп“, неувяхващ хит в забавачката. Видях люлки, пързалки, катерушки, клатушки и въртележка, бутана от новак, разкрасен с дълги заешки уши и пухкаво опашле, прикрепено отзад на джинсите му. Влакче, движещо се с шеметната скорост от осем километра в час, премина край мен, натоварено с деца, които махаха на родителите си, щракащи ги с фотоапарати. Наоколо щурееха безброй хлапета, наблюдавани от куп сезонни работници плюс двама редовни служители, които (надявах се) притежаваха сертификати за детегледачи. Бяха мъж и жена с тениски с надпис „Обичаме щастливите деца“. Точно насреща ми беше разположена продълговатата постройка на детския център с табела „Къщичката на Хауи“.

Видях и господин Истърбрук. Седеше на пейка под фирмен чадър на Джойленд, пак носеше костюма си на погребален агент и похапваше китайско. Отначало не ме забеляза; гледаше как двама новаци водят към „Къщичката на Хауи“ дечурлига, наредени в индианска нишка.

Малките можеха да бъдат оставяни там (това го научих по-късно) максимум два часа, докато родителите водеха по-големите си деца при съоръженията за възрастни или обядваха в „Скален рак“, най-луксозния ресторант в лунапарка.

По-късно узнах и че в „Къщичката на кучето Хауи“ се приемат само дечица на възраст от три до шест години. Много от тези, които виждах сега, бяха доста спокойни: очевидно бяха ветерани, калени в забавачките, и от семейства с двама работещи родители. Други май ги беше шубе. Може би се бяха държали смело в началото, когато мама и татко ги бяха уверили, че ще се върнат до час-два (сякаш четиригодишно дете има представа колко трае един час), ала сега бяха сами на шумно и страшно място, пълно с непознати, а от мама и татко нямаше и следа. Някои плачеха. Натикан в костюма на Хауи, гледащ света през мрежестите му очи, и вече потящ се обилно, си помислих, че съм свидетел на типично американски тормоз над малолетни. От къде на къде ще доведеш невръстното си детенце сред олелията на увеселителен парк, за да го зарежеш при непознати детегледачи, пък било то и за малко?

Новобранците виждаха как разплаканите личица се увеличават (ревът при малките е заразно като морбили), но по израженията им личеше, че нямат представа какво да предприемат. А и как да имат? Беше първият им ден и бяха хвърлени в дълбокото със същата подготовка, която получих от Лейн Харди, преди да ме остави да управлявам сам грамадното виенско колело. „За щастие децата под осемгодишна възраст не могат да се качат на колелото, непридружавани от възрастен — помислих си. — А тези тук нещастни ситнежи са зарязани сами.“

И аз не знаех какво да правя, но чувствах, че трябва да предприема нещо. Приближих към редичката дечурлига, вдигнах предните си лапи и замахах с опашка (не че я виждах, но я усещах). Две-три ме видяха и взеха да ме посочват, тогава ми дойде вдъхновението. Породено беше от музиката. Спрях на кръстовището между алея „Желиран бонбон“ и авеню „Захарна пръчка“, точно под два от гърмящите високоговорители. Сигурно представлявах внушителна гледка — двуметров синеок дългуч с рошави щръкнали уши. Поклоних се на децата, които сега се взираха в мен с ококорени очи и зяпнали усти. Затанцувах под звуците на „Хоки-поки“ и дребосъците забравиха страха си, че са изоставени от родителите си. Започнаха да се смеят, въпреки че на страните им още блещукаха сълзи. Не се осмеляваха да ме доближат, не и докато изпълнявах тромавия си танц, но пристъпиха напред. Бяха удивени, но не и изплашени. Всички познаваха Хауи; онези от двата щата Каролина бяха гледали следобедното телевизионно шоу, а децата от по-далечни и екзотични места като Сейнт Луис и Омаха бяха виждали рекламите в съботните сутрешни излъчвания на анимационни филмчета. Разбираха, че макар и голямо, кучето Хауи е добро животно и никога няма да ги ухапе, защото им е приятел.

Изпълнявах танца, придържайки се към текста на песента: „Краченце подай, краченце прибери, после кръгом се завърти…“ Наблягах на въртенето, защото всяко детенце в Америка знае, че в това е смисълът на танца. Забравих колко ми е горещо и некомфортно. Изчезна мисълта за гащите, заврени в задника ми. По-късно получих адско главоболие от прегряването, но в онзи момент се чувствах добре, направо отлично. И знаете ли какво? Нито веднъж не се сетих за Уенди Кигън.

Когато от високоговорителите зазвуча мелодията от „Улица «Сезам»“, престанах да танцувам, отпуснах се на коляно и протегнах ръце като Ал Джолсън.

— Хауиии! — извика едно момиченце и след толкова години още чувам възторга в гласчето му. Малката изтича напред, розовата й поличка се развяваше около пухкавите й коленца. Беше като сигнал за останалите. Индианската нишка се разтури и децата се втурнаха към мен.

„Децата ще знаят“ — беше казал възрастният служител, когато се оплаках, че не знам какво да правя, и се оказа прав. Първо ме наобиколиха, после ме бутнаха и прекатуриха, скупчиха се над мен и със смях ме запрегръщаха. Момиченцето с розовата поличка няколко пъти ми лепна целувки по муцуната, като повтаряше въодушевено: „Хауи, Хауи, Хауи!“

Някои родители, поели риска да останат в „Шушу-мушу“ и да правят снимки, също се приближиха, за да разберат какво става. Размахах лапи, за да си отворя малко пространство, превъртях се и се изправих, преди да бъда смазан от любвеобилните ласки на малчуганите. Макар че в този миг и аз изпитвах към тях също толкова голяма обич. И тъкмо тя ме крепеше в жегата.

Не знаех, че господин Истърбрук е извадил от джоба на гробарския си костюм уоки-токи и е провел кратък разговор. Знаех само, че музиката от „Улица «Сезам»“ внезапно спря и отново зазвуча „Хоки-поки“. Този път започнах танца с десния крак. Децата мигом влязоха в такт, без да откъсват очи от мен, за да ми подражават, без да изостават.

Много скоро всички танцувахме заедно на кръстовището между „Желиран бонбон“ и „Захарна пръчка“. Новаците детегледачи се присъединиха. Ако щете вярвайте, но и някои от родителите се включиха. Вирвах опашка, прибирах опашка. Децата се заливаха от смях и правеха същото, само че с въображаеми опашки.

Когато песента свърши, махнах подканващо с лявата си лапа, все едно казвах: „Хайде, дечица!“ (при което неволно дръпнах опашката си толкова силно, че едва не изтръгнах досадния израстък) и ги поведох към „Къщичката на Хауи“. Последваха ме със същата охота, с която дечицата от Хамелин са вървели подир Шарения свирач, и нито едно не плачеше. Не беше най-успешният ден от моята блестяща (нищо, че сам се хваля) кариера като Щастливата хрътка Хауи, но бях на прав път.