Стивън Кинг
Джойленд (30)

Три дни по-късно пристигна единственото писмо, което получих от Уенди Кигън през това лято. Последното писмо. Написано беше на листове от специално поръчаната й хартия за писма, обрамчена с рисунки на котенца, играещи си с кълбета прежда. Беше избор като за петокласничка, да речем, макар тази мисъл да ми хрумна много по-късно. Писмото бе в три задъхани страници и в по-голямата си част съдържаше уверения колко съжалявала и как се борила с влечението си, ала било безнадеждно. Съзнавала колко огорчен ще бъда, затова според нея не бивало да й се обаждам и да й пиша известно време. Надявала се да останем добри приятели, щом премине първоначалният шок. А онзи бил свястно момче, учил бил в „Дартмът“, тренирал лакрос. Уверена била, че ще го харесам. Може би щяла да ни запознае, когато започнел есенният семестър и прочие дивотии.

Същата вечер се проснах на пясъка на около петдесет метра от пансиона на госпожа Шопло с намерение да се напия. Казах си, че поне няма да е скъпо. По онова време ми стигаше опаковка от шест кутийки бира, за да вържа кънките. В един момент Том и Ерин седнаха до мен и заедно гледахме как вълните прииждат към брега: тримата мускетари от Джойленд.

— Какво се е случило? — попита Ерин.

Свих рамене като при дребен, но дразнещ проблем.

— Гаджето ми скъса с мен. Прати ми прощално писмо. От ония, дето започват с: „Драги Еди-кой си, много съжалявам, но…“.

— Което в твоя случай ще да е „Драги Дев“ — подхвърли Том.

— Покажи малко състрадание — смъмри го Ерин. — Той е тъжен и наранен, опитва се да не го показва. Толкова ли си тъп, че не го разбираш?

— Не съм — отвърна Том. Прегърна ме през раменете и за кратко ме притисна към себе си.

— Съжалявам за болката ти, приятелю. Чувствам я да лъха от теб като студен вятър от Канада или дори от Арктика. Може ли да изпия една от твоите бири?

— Разбира се.

Поседяхме там известно време и, подтикван от тактичните въпроси на Ерин, си излях душата донякъде, но не напълно. Наистина бях тъжен. Наистина бях наранен. Но имаше и много повече и не исках те да го виждат. Отчасти, защото бях възпитан от родителите си с убеждението, че да изливаш чувствата си пред хората е върхът на неучтивостта, но най-вече защото бях стъписан от силата и дълбочината на своята ревност. Не исках те да имат и най-бегло подозрение за този червей у мен (учил в „Дартмът“, о, боже мой, където сигурно е членувал в най-престижните братства и кара мустанг, подарен му от техните по случай завършването на гимназията). Дори и ревността не беше най-лошото. Най-страшното беше осъзнаването — а тази вечер то едва започваше да ме осенява, — че бях несъмнено и категорично отхвърлен за пръв път в живота си. Тя беше приключила с мен, но аз не можех да си представя да приключа с нея.

Ерин също си взе бира и вдигна кутийката.

— Тост за следващата в живота ти. Не знам коя ще е тя, Дев, само знам, че срещата ти с нея ще е твоят щастлив ден.

— Пия за това — заяви Том и вдигна своята кутийка. И тъй като си беше Том, не можа да се въздържи да не добави: — И ще ям за това. И ще спя за това.

Не знам дали някой от тях си даваше сметка тогава и през цялото лято доколко бях изгубил почва под краката си. Колко изгубен се чувствах. Не исках да го знаят. Беше повече от неловко, изглеждаше позорно. Така че се насилих да се усмихна, вдигнах и аз своята кутийка и отпих.

Поне при положение, че те ми помогнаха да изпия опаковката, не бях принуден да се събудя на следващата сутрин не само с разбито сърце, но и с махмурлук. Това беше добре, защото като пристигнахме в Джойленд този ден, научих от Татенцето, че ще трябва да нося козината следобеда по Джойленд Авеню в три петнайсетминутни смени от три, четири и пет часа. Помрънках колкото за очи (очакваше се всеки да мрънка срещу козината), но бях доволен. Харесваше ми да бъда обкръжен от деца и през следващите няколко седмици влизането в ролята на Хауи ми носеше някакво горчиво забавление. Докато вървях и махах с опашка по Джойленд Авеню, следван от смеещи се хлапета, си казвах, че никак не е чудно, задето Уенди ме е зарязала. Новият й приятел бе учил в „Дартмът“ и тренираше лакрос. Старият прекарваше лятото в третокласен увеселителен парк. Където играеше ролята на кучето.