Стивън Кинг
Джойленд (38)

Уикендите не съществуваха за сезонните работници в Джойленд; получавахме по ден и половина почивка на всеки девет работни, което означаваше, че тъй наречената почивка никога не се падаше в едни и същи дни на седмицата. Имаше график, така че с Том и Ерин почти винаги успявахме да ползваме почивката си по едно и също време. Ето защо бяхме заедно една сряда вечер в началото на август, седяхме около огън на брега и си бяхме взели бира, бургери, чипс „барбекю“ и салата със зеле и майонеза — накратко онова, което допада само на млади хора. За десерт имахме бисквити с шоколад и маршмелоус, които Ерин опече на огъня върху скара, взета назаем от павилиона за сладолед. Много вкусни се получиха.

Виждахме и други огньове — и с високи пламъци, и малки, запалени само за готвене — по целия бряг чак до проблясващите светлини на Джойленд. Приличаха на прелестна огнена огърлица. Подобни огньове вероятно са незаконни през двайсет и първи век; бива ни да поставяме извън закона красиви неща, създадени от обикновените хора. Не знам защо трябва да е така, знам само, че е факт.

Докато се хранехме, аз им разказах за предсказанието на мадам Фортуна, че ще срещна момче с куче и момиченце с червена шапка, което носи кукла. Завърших разказа си с думите:

— Едното го отметнах, остана другото.

— Еха! — възкликна Ерин. — Може би тя наистина е екстрасенс. Много хора са ми го казвали, но не ми се вярваше…

— Кой например? — попита Том.

— Доти Ласън от гардеробната. И Тина Акърли. Нали я знаеш, библиотекарката, при която Дев тайно се промъква нощем.

Показах й среден пръст и тя се изкиска.

— С Лейн Харди стават трима — намесих се. — Той твърди, че казвала на хората неща, от които им хвръквали шапките. — В желанието си да бъда честен, добавих: — Разбира се, сподели също, че деветдесет процента от предсказанията й са въздух под налягане.

— По-вероятно деветдесет и пет — отбеляза домораслият професор. — Гадаенето е шарлатанство, момчета и момичета. Алабализми, както се казва на дъра-бъра. Да вземем това с шапката. Кучеглавките в Джойленд са само в три цвята — червени, сини и жълти. Червените са най-популярни. Колкото до куклата, хайде де. Малко ли са дечицата, дето си носят любимата играчка? За тях лунапаркът е непознато място и тя ги успокоява. Ако малката не се беше задавила с хотдога си пред теб, ако само беше прегърнала Хауи и беше отминала, ти щеше да срещнеш друго момиченце с червена шапка и кукла и щеше да си помислиш: „Аха! Мадам Фортуна наистина вижда в бъдещето, трябва да й ръсна малко парици, та да ми каже още.“

— Непоправим циник си — обвини го Ерин и го сръчка с лакът. — Рози Голд никога не би се опитала да печели от човек, работещ в парка.

— Не ми е искала пари — потвърдих, но си помислих, че казаното от Том е логично. Вярно, мадам Фортуна позна (или така изглеждаше), че тъмнокосото момиче е в моето минало, не в бъдещето ми, обаче можеше да е просто догадка, основана на статистика… или на изражението ми, когато бях попитал.

— Не, разбира се — каза Том и си взе още едно сладкишче. — Тя само е тренирала с теб. Колкото да не губи форма. Бас ловя, че и на други новаци е предсказвала разни неща.

— Да не си един от тях? — попитах.

— Ами… не. Но това нищо не означава.

Погледнах Ерин, която също поклати отрицателно глава.

— Освен това тя смята, че в „Къщата на ужасите“ витае призрак.

— И това съм го чувала — каза Ерин. — На млада жена, която е била убита там.

— Дрън-дрън! — възкликна Том. — Остава да кажете, че я е очистил Куката и още се крие там зад Пищящия череп!

— Убийство наистина е имало — уточних. — Загинала млада жена на име Линда Грей. Била от Флорънс, Южна Каролина. Заедно с убиеца й са снимани пред стрелбището и при виенското колело. Той не носи кука, но пък на ръката му е татуирана птица. Ястреб или орел.

Това му затвори устата поне временно.

— Лейн Харди ме светна следното: Роз само предполагала, че в „Къщата на ужасите“ витае призрак, защото отказвала да влезе там и да разбере със сигурност. Дори наблизо не припарвала, стига да можела да заобиколи павилиона. „Каква ирония, а!“ — възкликна Лейн накрая. Защото смята, че „Къщата“ наистина е обитавана от привидение.

Ерин се ококори и се примъкна по-близо към огъня — уж да покаже, че са я побили тръпки, но според мен — за да даде възможност на Том да я прегърне.

— И той го е виждал, така ли?

— Не знам. Каза ми да питам госпожа Шопло и тя ми разказа цялата случка.

Предадох им я накратко. Беше от онези истории, сякаш създадени да се разказват нощем под звездите около догарящия лагерен огън и под съпровода на плискащи се вълни. Дори Том изглеждаше заинтригуван.

— А тя виждала ли е Линда Грей? — попита накрая. — За Шопло ми е думата.

Мислено преповторих историята, разказана ми от хазяйката в деня, в който наех стаята на втория етаж.

— Мисля, че не. Щеше да ми каже.

Той доволно кимна:

— Ето един чудесен урок как действат тези неща. Всеки познава някой, който е виждал НЛО, и някой, който е виждал призрак. Косвени доказателства, недопустими в съда. Аз съм Тома Неверни. Схващате ли? Том Кенеди, Тома Неверни.

Ерин го сръга по-силно с лакът.

— Схванахме. — Тя се загледа замислено в огъня. — Знаете ли какво? Лятото си отива, а нито веднъж не съм била в „Къщата на ужасите“, нито дори в детския сектор отпред. Снимането е забранено, затова. Бренда Рафърти ни каза, че много двойки отивали там да се целуват. — После се вгледа в мен. — Ти защо се хилиш?

— За нищо. — Сетих се как покойният съпруг на госпожа Шопло е обикалял павилиона след затварянето на парка и е събирал изхвърлени гащички.

— Някой от вас влизал ли е там?

И двамата с Том поклатихме глави.

— Това е територия на „Добитата“ — поясни той.

— Да отидем утре, става ли? Ще се качим и тримата в едно вагонче. Може пък да видим призрачната жена.

— Да идем в Джойленд през почивния ден, след като можем да го прекараме на плажа ли? — сопна се Том. — Това е чиста проба мазохизъм.

Този път вместо да го побутне с лакът, тя го смушка в ребрата. Не знаех дали вече спят заедно, но изглеждаше вероятно — наблюдавах физическа близост помежду им.

— Да ти пикая на плажа. Като служители ще влезем гратис, а колко отнема возенето? Пет минути?

— Мисля, че малко по-дълго — отвърнах. — Девет-десет. Плюс известно време в детския сектор. Да речем, общо петнайсет.

Том облегна брадичката си на главата й и ме погледна през финия облак на косата й.

— „Да ти пикая на плажа“ — казва тя. Личи си, че е млада жена с прекрасно университетско образование. Преди да постъпи в разните сестрински дружества, би казала просто „глупотевини“ и толкова.

— По-скоро ще си разпоря задника и ще пукна, отколкото да се мотая с шайка гладуващи развратници, дето мрат да членуват в разни дружества и братства.

По някаква причина тази й вулгарност ми донесе неизмеримо задоволство. Може би защото Уенди беше ветеран на членуването тук и там.

— Ти, Томас Патрик Кенеди, просто се боиш, че наистина ще я видим и ще трябва да си вземеш назад думите по повод мадам Фортуна, духовете, НЛО и…

Том вдигна ръце:

— Предавам се. Ще се наредим на опашка с лапнишараните — така де, с чинчилите — и ще направим обиколката в „Къщата на ужасите“. Само нека е следобед. Имам нужда от сън за разкрасяване.

— Имаш и още как! — подхвърлих.

— Казано от човек с твоята външност звучи доста смешно. Дай една бира, Джоунси.

Подадох му една кутийка.

— Разкажи как мина със семейство Стансфийлд — подкани ме Ерин. — Те цивриха ли и нарекоха ли те техния герой?

Горе-долу така беше, но не исках да го призная.

— Родителите се държаха много добре. Малката четеше „Скрийн Тайм“ и твърдеше, че е хвърлила око на Дийн Мартин…

— Зарежи местния колорит и давай по същество — прекъсна ме Том. — Изкара ли някакви пари от това упражнение?

Мислех си как момиченцето, четящо със страхопочитание имената на знаменитостите, можеше да е в кома. Или в ковчег. И понеже се бях разсеял, отговорих искрено:

— Бащата ми предложи петстотин долара, но аз не ги взех.

Том се облещи:

— Я повтори!

Погледнах остатъците от сладкишчето, което държах. Беше се разтекло, затова го хвърлих в огъня. И без това вече бях сит. Също така бях сконфузен и се ядосвах, задето се срамувам.

— Човекът се опитва да пробие с нов малък бизнес и доколкото схванах, на този етап фирмата може да тръгне и в двете посоки. Освен това има жена и дете, а скоро чакат и второ. Прецених, че не е в състояние да подарява пари.

— Той не е в състояние? Ами ти?

Примигнах.

— Какво аз?

До ден-днешен не знам дали Том беше искрено ядосан, или само се преструваше. Мисля, че отначало се преструваше, а после набра скорост, защото осъзна какво всъщност съм направил. Нямам представа каква е била ситуацията у дома му, но знам, че живееше от заплата до заплата и нямаше кола. Когато искаше да изведе Ерин, заемаше моята и имаше грижата — педантичната грижа, бих казал — да си плати до цент използвания бензин. Парите бяха важни за него. Не че беше обсебен от тях, но, да, смяташе ги за много важни.

— Крепиш се в университета на честна дума, също като нас с Ерин, а от работата в Джойленд няма да забогатеем. Какво ти става, бе? Майка ти да не те е изпуснала на главата ти като бебе?

— По-кротко! — скастри го Ерин.

Той не й обърна внимание.

— Да не искаш да прекараш есенния семестър, като всеки ден ставаш в ранни зори, за да събираш мръсни съдове от конвейера в мензата? Ще ти се наложи, тъй като в „Рътгърс“ от такава работа можеш да изкараш петстотин долара за семестър. Знам го, защото специално проверих. Знаеш ли как избутах аз първи курс? Пишех курсовите работи на богаташчета, членуващи в братства, специализанти по висша бирология. Ако ме бяха спипали, щяха да ме отстранят за семестъра или да ме изключат. Ще ти кажа до какво се свежда благородният ти жест: отказал си се от двайсет часа седмично, които можеше да посветиш на учене. — Изведнъж се усети, че много е задълбал, спря, усмихна се и добави: — Или да си бъбриш с навити девойки.

— Ще ти дам аз на теб едни навити девойки — озъби му се Ерин и му се нахвърли.

Двамата се затъркаляха по пясъка, тя го гъделичкаше, а Том й крещеше да го остави, но никак не звучеше убедително. Почувствах облекчение, защото нямах желание да обсъждам въпросите, повдигнати от него. Вече си бях изградил убеждения за някои неща, оставаше само съзнанието ми да ги възприеме.