Хана Хауъл
Шотландски воин (3)

Трета глава

Фиона сънуваше, че конят й я е изхвърлил от гърба си, и е избягал, оставяйки я на съдбата. Намръщи се, чудейки се защо се чувства така, сякаш своенравният звяр наистина я е хвърлил на земята, а после се е тръшнал върху нея. Все още повече задрямала, отколкото будна, тя отвори очи, но не видя нито трева, нито камъни, а само едно одеяло. В това нямаше никакъв смисъл. Хората не постилаха одеяла, където им падне, в случай че някой случайно е изхвърлен от коня си.

Прогонвайки съня от ума си, Фиона вдигна ръка, за да разтърка очите си, и простена. Китките й бяха завързани една за друга. След един удар на сърцето паметта й се завърна и прочисти ума й. Върху нея нямаше никакъв кон, който да изтласка целия въздух от дробовете й, а нейния похитител.

Тя се опита да се измъкне изпод тялото му, но той я бе притиснал плътно към одеялото. Всичко, което успя да направи, бе да го повдигне достатъчно, че да се завърти леко под него. Фиона едва не простена на глас, когато осъзна какво точно се притиска към дупето й в момента. Не само бе заклещена под огромен мъж, тя бе заклещена под огромен, възбуден мъж. Макар да си казваше, че сърцето й препускаше така лудо от страх, тя знаеше, че се самозалъгва. В съзнанието й се появи само лек намек за тревога при осъзнаването, че мъжът е доста надарен. Това, което истински я разстрои обаче, бе неочаквано обзелото я силно желание да размърда бедра и да се отърка в него. Очевидно сънят не бе успял да я вразуми, както се бе надявала.

Когато почувства лицето му да се търка нежно в тила й, странна топлина се разля по цялото й тяло. Дори докато опитваше да разгадае това чувство, в ума й отекна смеха на снаха й, която казваше, че заедно с надигането на изгрева се надига и тази част от анатомията на мъжа. Кръвта й веднага се охлади. Сър Юън вероятно все още не бе напълно буден. Той просто се надигаше заедно със слънцето, почувствал е женско тяло под себе си и просто планираше да се възползва. Е, ако смяташе да се гали и гушка в някой, помисли си тя кисело, то поне щеше да е добре да си спомни кой е до него.

— Махни се от мен, грамаден вол такъв — промърмори тя, мърдайки различни части от тялото си в опит да го избута от себе си. — Не мога да дишам.

Юън отвори очи и погледна надолу към жената, върху която бе легнал. Беше изтощен, бе спал много малко, но въпреки това се събуди на мига, осъзнавайки в каква позиция се намира. Господи, той гушеше лицето си във врата й и бе по-твърд и от скала. И още по-зле, очевидно бе търкал тази своя твърдост в прелестно й задниче. Позата, в която се намираха, бе толкова изкусителна, че той потръпна от силата на желанието си. Проклинайки тихо, се дръпна от нея толкова рязко, че издърпа болезнено завързаните й китки.

— Извинявай — промърмори той, чувайки как мъжете му започват да се разбуждат, преди да посегне, за да я развърже.

Фиона седна бавно и пое няколко дълбоки глътки въздух в опит да се успокои. Имаше неприятното чувство, че ще мине доста време, преди да успее да забрави за огромното, силно и доста възбудено тяло, което бе толкова интимно притиснато към нея. Това бе едновременно плашеща и дразнеща мисъл. Не само че не знаеше нищо за този мъж, но и бе прекалено рано, за да изпита подобно привличане, подобна страст, или въобще каквото и да бе това, което изпитваше. Тя вече имаше прекалено много мъже в живота си, помисли си намръщено, когато се изправи, изтупа дрехите си и се насочи към дърветата.

— Къде мислиш, че си тръгнала? — поиска да узнае той, като скочи на крака и тръгна след нея.

— Сутрин е. Какво трябва да правят повечето хора, когато се събудят на сутринта, идиот такъв? — Когато го чу, че продължава да върви след нея, тя се завъртя, за да се изправи пред него, и бе невероятно доволна, виждайки го как колебливо прави крачка назад. — Нямам нужда от помощ.

— Но имаш нужда от пазач. — Той бързо завърза китката й с единия край на въжето, което все още държеше, а другия край завърза за своята китка. — Е? Върви. — Едва не отстъпи отново назад, когато Фиона му хвърли сърдит поглед.

За един кратък миг младата жена се замисли дали въобще да ходи. Щеше да бъде унизително да се облекчава, докато той е на близо. За нещастие пълният й мехур й даваше да разбере, че ще се унижи много повече, ако не побърза и не го изпразни по-скоро. Мърморейки проклятия към всички мъже, тя отново тръгна към гората, забивайки твърд поглед в гърба му, когато Юън я подмина и започна да върви пред нея.

След няколко минути се озова зад заплетена купчина храсти, с Юън от другата им страна, и Фиона се зачуди защо всичко това я разстройва толкова много. Беше отгледана от петима братя и през първите тринадесет години от живота й, докато се бореха да възстановят Дайхладах, не бе имала особена възможност за усамотение. Когато Джилиан пристигна, някои от дивашките привички на семейството й се бяха посмекчили, но така или иначе, едва ли някой би стигнат толкова далеч, че да нарече клана Макенрой възпитан. Да извърши основните си жизнени функции, знаейки, че някой ще я чуе, не би трябвало да я тревожи толкова много. И все пак я тревожеше до такава степен, че макар да изпитваше силна нужда да се облекчи, не успя да го стори, преди той да започне. Кога бе станала толкова изнежена? Фиона се молеше изненадващата й срамежливост да не е заради тази лудост да иска да се хареса на мъжа.

— Имам нужда да се измия — каза тя, когато мъжът започна да я влачи обратно към лагера.

Юън я погледна разсеяно, чудейки се защо я намира толкова привлекателна, докато му се мръщи така.

— Разбираш, че си заложница, нали, не почетен гост?

Фиона погледна многозначително към въжето на китката си, преди да погледне отново към него.

— Вярвам, че малкият ми женски мозък започва да осъзнава този факт. И все пак искам да се измия.

— Мисля, че си израснала с много отпуснати юзди — намусено заяви той, повеждайки я към малкото поточе близо до тях.

— Мисля, че съм отгледана много добре.

Тя игнорира грухтенето му и се опита да игнорира и въжето на китката си, когато двамата коленичиха на брега, за да измият ръцете и лицата си. Вадейки от джоба си малката бродирана кърпичка, която Джили настояваше винаги да е с нея, Фиона я потопи в студената вода. Тъкмо почистваше зъбите си, когато странен шум, оповестяващ приближаваща опасност, я накара да се напрегне. След миг тя започна да се оглежда из гората, търсейки причината за неочакваната й тревога, и почувства как Юън до нея също се напряга.

— Врагове? — попита тя шепнешком, изправяйки се до него. — Толкова близо до земите ти?

— От всяка страна и зад всеки ъгъл — промърмори той. — Колко бързо можеш да тичаш?

— Ако не сме завързани един за друг, ще стигна преди теб в лагера.

— Засега е достатъчно да не изоставаш от мен. — Той забеляза лъч слънчева светлина, отразяваща се в метал от другата страна на потока. — Сега.

Не тичаха много време, когато Фиона се озова пред Юън, и младия мъж осъзна, че думите й не са били празна хвалба. Тя не бе просто бърза, но и пъргава, умело заобикаляйки или прескачайки всяко препятствие по пътя си. В мига, в който стигнаха в лагера, той развърза въжето от китките им, докато рязко нареждаше на мъжете си да се подготвят за битка. След това бутна Фиона към Саймън и нареди на момчето да я пази и защитава.

Фиона едва успя да сдържи протеста си, докато Саймън я влачеше към мястото близо до конете, зад Юън и мъжете му. Сега не бе време да спори и да убеждава всички, че умее и сама да се защитава. Обаче й се искаше меча й да е с нея. Не беше редно да си стои така напълно беззащитна, само с едно едва навършило шестнадесет години момче, което да я защити от потенциалния враг.

Миг по-късно този враг достигна до лагера им. Въоръжените с мечове мъже се появиха от две различни страни толкова бързо и тихо, че Фиона бе учудена как Макфингал не останаха за миг изумени и колебаещи се пред опасността. Вместо това те нападнаха врага си със скорост и сила, която бе истински вдъхновяваща. Докато Саймън вършеше работата си много добре, грижейки се никой да не ги доближи, то Фиона правеше същото. Тя наблюдаваше най-вече конете. Това нападение не беше набег с цел грабеж, но все пак тя щеше да се погрижи никой да не открадне конете, ако на някой му хрумне подобно нещо.

Макфингал бързо започнаха да надвиват врага, въпреки че бяха превъзхождани числено поне с три на едно, и Фиона започна да се успокоява. Тя мразеше битките и кръвопролитието, но беше доволна, че похитителят й и мъжете му са толкова умели. Все пак мъжете, срещу които се биеха, не бяха дошли тук с мир, а с намерение да убиват. Това, което я тревожеше, бе, че едва сега вижда колко опитни са Макфингал. Беше очевидно, че уменията им превъзхождаха многократно тези на нападателите им. Ако останеше с тях, щеше да бъде някъде, където Мензайъс нямаше да може да я открие, но очевидно и с тях нямаше да бъде в пълна безопасност.

Точно когато врагът започна да отстъпва, Саймън изруга и я избута по-плътно зад себе си. Огромен мърляв космат мъж тичаше към тях и спря само на педя от меча на Саймън. Мъжът се ухили, разкривайки изгнилите си зъби, които стърчаха през сплъстената му брада. Фиона се напрегна, когато осъзна, че никой от Макфингал не бе забелязал, че един от нападателите е успял да пробие защитата им. Инстинктите й й казваха, че въпреки възрастта си, Саймън е умел с меча, но неоспорим факт бе, че мъжът срещу тях бе по-висок почти с половин метър и много по-едър.

— Предай се, момче. Не можеш да ме победиш — измуча той.

— Дори няма да се изпотя, докато те побеждавам — заяви му Саймън.

Фиона трябваше да му го признае — за толкова сладко момче Саймън можеше да се усмихне по много впечатляващ вледеняващ начин.

— Ти си един надуто малко червейче, нали? Смятам да те победя, сукалче, и да завлека девойката над кървящото ти умиращо тяло.

Начинът, по който Саймън премести тежестта си на единия си крак, подсказа на Фиона, че битката предстои да започне. Проклинайки беззащитността си, тя отстъпи далеч от Саймън, за да не му се пречка. Първият сблъсък на мечовете я накара да подскочи, въпреки че около тях се водеше битка и постоянно ехтеше шум от стомана, удряща се в стомана. Саймън бързо доказа, че е много опитен, но тя знаеше, че това няма да е достатъчно. Другият мъж бе по-голям, по-силен и много скоро Саймън щеше да се окаже на земята. Освен това налице бе и простият факт, че Саймън бе едва на шестнадесет години и не бе имал възможността да събере бойния опит на опонента си.

Започна да се оглежда за начин, по който да помогне. Оръжията й бяха при конете, но тя устоя на желанието да отиде да ги вземе. Не само, че щеше да постави живота си в риск, ако премине през толкова открита площ, на която вилнееше битка, но и Саймън щеше да усети, че се отдалечава, и щеше да се разконцентрира.

Викът на Саймън отново привлече вниманието й към него. Той кървеше от рана на ръката, която изглеждаше доста сериозна. Макар това да не бе ръката, с която въртеше меча, загубата на кръв бързо отслаби силата му. Молейки се, тя отново се заоглежда в търсене на нещо, което може да послужи за оръжие, когато чу болезнен вик от дясната й страна. Един от враговете се оттегляше ранен от битката, но се срина от загубата на кръв само на няколко метра от нея. Това не бе точно отговорът на молитвите й, но тя реши да се задоволи с това, което получава. Фиона не се поколеба и бързо освободи умиращия мъж от меча и кинжала му.

Когато се обърна към Саймън, видя, че момчето залита. Не бе успял да избегне бързо острието на врага и сега имаше рана на корема. Саймън падна на колене, а противникът му се усмихна. Начинът, по който вдигна меча, показа на Фиона, че той възнамерява да отсече главата на Саймън. Затова тя не се поколеба и хвърли меча си към него. Когато той изкрещя и се обърна към нея, тя заби камата в сърцето му. Мъжът направи няколко крачки назад, преди бавно да се срине, без да откъсва поглед от лицето й.

Фиона потрепери, ужасена от това, което бе сторила, въпреки че бе крайно наложително. Тя гледаше как живота изгасва в очите му и едва се сдържа да не изпразни стомаха си. Този образ щеше да я преследва в сънищата й години наред.

Бавно осъзна, че битката е приключила, и се зачуди колко ли време е стояла така, гледайки какво е извършила. Насили се да насочи вниманието си към Саймън, който още бе паднал на колене на земята. Докато тя коленичеше до него, Юън и Грегор хукнаха към тях. Фиона предположи, че по-късно, когато успееше да се отърси от спомена за мъртвия мъж, щеше да оцени удивените и изпълнени с уважение погледи, които двамата мъже насочиха към нея.

— Сложете Саймън на одеялото и оголете раните му — нареди тя, изправяйки се на крака. — Ще ми трябва малката конопена торбичка, която виси на седлото ми. Нося всичко нужно за лекуване на раните му. Ще се върна след малко. — Хукна към гората, знаейки, че вече не може да сдържи нуждата да повърне.

— Не трябва ли да я последваме? — попита Грегор, вдигайки Саймън на ръце.

— Не, ще се върне — отвърна Юън, насочвайки се към конете, за да донесе торбичката, нужна за лекуването на момчето. — Тя ще се върне, за да се погрижи за Саймън — каза Юън, леко изненадан от увереността, която изпитваше.

— Е, щом смята да го лекува, защо избяга в гората?

— Предполагам, че иска да изпразни стомаха си в някой храст.

— Ах, и аз го правех, когато бях момче.

Докато Грегор настани Саймън на едно одеяло и свали ризата му, момчето успя да се свести.

— Тя се движи като светкавица, Юън — простена Саймън, докато Юън почистваше кръвта от корема му.

— Да, бърза е — съгласи се брат му, доволен да види, че раната е повърхностна.

— Провалих те. Ако не бе намерила оръжието, щеше да бъде убита в мига, в който мъжът свършеше с мен.

— Не си ме провалил, той беше по-голям, по-силен, по-опитен и по-умел от теб. Имаш уменията да победиш в честен двубой. Сега просто трябва да овладееш и уменията да побеждаваш в неравните и нечестните битки. Веднага щом се възстановиш, ще започнем с тези уроци.

Юън видя Фиона да се връща. Походката й беше спокойна, но лицето й бе бледо и щом се приближи, той забеляза, че е плакала. Беше доволен да види, че тялото на мъжа, който бе убила, бе отнесено настрани. Тя имаше нужда от спокойна ръка и бистър ум, за да се погрижи за Саймън.

— Спасихте ми живота — започна Саймън, когато Фиона коленичи до него и го накара да замълчи, нежно поставяйки пръст на устните му.

— Ти застана между меча му и сърцето ми. Беше мой дълг да се убедя, че няма да заплатиш с живота си за това. Сега нека да видя тези рани.

— Знаеш ли как се лекуват подобни рани? — попита Юън.

— Да, научих много за лекуването от нашата Джили и роднините й — отвърна тя, докато нежно почистваше раната на Саймън, проверявайки внимателно за пръст или влакна от дрехата, които може да затруднят лекуването на раната. — Раните не са много дълбоки и кървят добре, така се самопочистват. Малко мехлем, няколко шева и малко почивка, докато се затворят, ще са достатъчни да се възстановиш добре.

— Може ли да го преместим, след като ги зашиеш?

— Колко далече трябва да отидете и пътят неравен ли е? — Фиона знаеше, че за Саймън ще е най-добре да си почива няколко дни, преди да го местят, но разбираше, че се налага да напуснат това място, за да са в безопасност.

— Около половин ден, а ездата няма да е тежка. Ако е на носилка, няма да е никак тежко за него.

— И е наложително да се махнем веднага оттук, нали? Дръжте го неподвижен, моля. Боя се, че това ще пари, Саймън. — Щом Грегор и Юън приковаха момчето към одеялото, Фиона проми раната с уиски.

— Ах, добре, това го накара да изгуби съзнание.

— Защо изля това върху раната му?

— Многократно е доказано, че щом раната бъде промита с алкохол, тя не се инфектира. Сега, ако може, дръжте го неподвижен, за да зашия раната.

Юън наблюдаваше умелия маниер, с който работеше Фиона. Действаше бързо, а шевовете й бяха малки и прецизни. Щеше да остане белег, но той щеше да бъде малък и почти незабележим, не като големите, грозни белези, които маркираха тялото му. Начинът, по който работеше, го увери, че не се е хвалила напразно, когато заяви, че има познания и умения в лекуването. След това Юън си спомни за въпроса й относно наложителността за местенето на Саймън.

— Мъжете, които ни нападнаха, са от клана Грей — каза той, когато Фиона привърши със зашиването на раната и започна да я превързва с парче плат. — Някои от тях успяха да избягат. До няколко часа може да се върнат и да водят подкрепление. И след като знаят къде точно е лагерът ни, боя се, че ще направят точно това.

— Значи не е била планирана атака? — Тя завърза превръзката, която бе направила около ръката на Саймън, и след това с помощта на Грегор започна да привързва раната на корема му.

— Не, мисля, че просто са се натъкнали случайно на нас. Но съм сигурен, че с нетърпение ще се върнат, за да довършат започнатото.

— Значи трябва да се махаме оттук. Можем ли да отнесем Саймън на носилка, без това да ни забави много?

— Да, смятам да направим точно това. Затова пресметнах, че ще ни е нужен половин ден, за да стигнем до Скарглас.

Фиона кимна и се изправи.

— Направете постелката под него възможно най-мека, сложете всички одеяла, и го завържете за носилката. Така ще понесе по-леко пътуването. — Тя вдигна торбата си. — Ще видя дали има други рани, които имат нужда от лекуване.

— Има няколко. Но като цяло сме късметлии. Не изгубихме никой. Успяхме да реагираме навреме, за да се подготвим за тях.

Докато нареждаше на мъжете да направят носилка за Саймън, той я наблюдаваше как минава около хората му. Фиона още страдаше от това, което бе сторила. Юън го виждаше в очите й, чуваше го в гласа й.

Макар че някой я бе учил да се бие, и този някой се бе справил изключително добре, Юън усещаше, че никога преди не й се е налагало да убие човек. Въздъхна, изпитвайки съжаление и гняв. Сега заради семейството му, ръцете й бяха оцапани с кръв. Баща му бе направил така, че да бъдат обградени от врагове, повечето от които с радост биха убили всеки, който заяви, че Скарглас е неговият дом. Юън не можеше да си спомни да е имало ден, дори час в живота му, в който да не се оглежда, очаквайки атака. Беше нередно да я въвлича в подобна неприятност и все пак нямаше никакъв друг избор. Не можеше да я остави да се скита наоколо сама в толкова опасни земи, нито можеше да откаже на клана си възможността да получи така нужният му откуп за нея. Всичко, което можеше да стори, бе да направи така, че младата жена да не остане дълго в земите му.

Което щеше да е трудно, ако тя продължи да отказва да му каже коя е и от къде е, помисли си той, докато помагаше да подготвят Саймън за отпътуване. Юън помисли дали да не я заплаши или да я изплаши, за да му каже това, което иска, но бързо размисли.

Съмняваше се, че би могъл да изпълни някоя от заплахите си, а и не вярваше, че ще проработят. Фиона или нямаше да повярва на заплахите му, или просто щеше да се заинати и да не му каже нищо.

Когато се приготвиха за потегляне, Юън се изправи пред нов проблем. Би трябвало да бъде лесен за решаване, но собствените му объркани емоции правеха всичко много сложно. Фиона трябваше да язди с някой, но самата мисъл да споделя седлото с някой от мъжете му му беше неприятна. Проклинайки безгласно, той я сложи на седлото си и яхна коня зад нея. Да я притиска толкова близо до себе си определено щеше да направи ездата до Скарглас доста дълга и неприятна. Подозираше обаче, че по-неприятно щеше да му бъде, ако тя яздеше с друг мъж.

Само час по-късно, час през който бе чувствал стройното й тяло пред себе си и бе усещал аромата й всеки път щом поемеше дъх, той реши, че или трябва да се отдалечи от нея, или да се разсее по някакъв начин.

— Днес за пръв път ли участваш в битка?

— Да — отвърна Фиона, борейки се с желанието да се сгуши назад в него. — Участвала съм в няколко сбивания, ранявала съм един-двама мъже, но никога не съм убивала човек. — Потръпна, когато споменът за празния поглед на мъжа изпълни съзнанието й.

— Той беше на път да отсече главата на Саймън.

— Знам го. — Чувствайки студ и напрежение в гръбнака си от опитите да остави разстояние между тях, Фиона предпазливо се отпусна на него. — Нямах друг избор. Дори и да не бях намерила начин да спася живота на Саймън, след като момчето паднеше, мъжът щеше да дойде за мен. — Тя въздъхна и се отпусна още малко на гърдите на Юън. — Винаги съм се страхувала, че ако се наложи да убия човек, ще се поколебая.

— Но не се поколеба.

— Не, Господ да се смили над душата ми, не се поколебах. Брат ми е бил прав. Че когато се изправя пред някой, който иска да ме убие, или иска да убие някой, който искам да запазя жив, ще намеря силите да сторя това, което е нужно. Просто ми се иска да беше сгрешил за това как ще се чувствам, след като се озова отново в безопасност.

— Ще ти мине. Брат ти изглежда е много мъдър леърд.

Тя се засмя леко, чувствайки как умората натежава над тялото й.

— Не е винаги мъдър, но знае как да ни пази. — Фиона имаше неприятното чувство, че току-що е дала малко информация за това коя е, но бе прекалено изтощена, за да се тревожи над това. Една незначителна информация нямаше да му помогне кой знае колко, а тя просто щеше да внимава повече да не попадне в капан. Ако не внимава и малко по малко издаде повече важна информация, скоро играта за нея щеше да приключи. След като си почине, щеше да се опита да си спомни всичко, което е казала досега, и щеше да е по-внимателна в отговорите си занапред и внимателно да обмисля всяка своя дума.

Затваряйки очи, тя се помоли изтощението да държи надалеч кошмарите й.

Юън направи гримаса, усещайки как тялото му веднага реагира на нежната жена, отпусната на него, но след миг се усмихна. Фиона не бе особено умела лъжкиня. Не можеше да запази цялата истина за себе си. Нямаше да му трябват заплахи, за да измъкне от нея това, което искаше, а просто малко време. Когато се отпуснеше, Фиона говореше спокойно, неспособна да внимава какво трябва да казва и какво не. Щеше да научи всичко, ако слушаше внимателно това, което казваше тя. Щеше да отнеме време, но бе убеден, че парченце по парченце Фиона щеше да разкрие коя е, на кой принадлежи и откъде идва. Обвивайки ръце около тесния й кръст, за да я задържи близо до себе си, той си каза, че е доволен. Опита се да се убеди, че ще е доволен, когато тя си замине, и предпочете да игнорира тихия глас в ума му, който го нарече лъжец.