Хана Хауъл
Шотландски воин (2)

Втора глава

— Тя постоянно си мърмори под носа — каза Грегор, облягайки се на едно дърво близо до Юън, откъдето брат му наблюдаваше Фиона.

Юън почти се усмихна. В мига, в който бяха направили лагера, той нареди на Фиона да приготви вечерята. Тя му се подчини, но не направи опит да скрие раздразнението си. Фактът, че само Саймън, който беше на шестнадесет и бе негов полубрат, бе единственият, който й помагаше, явно увеличаваше раздразнението й. Тя наистина си мърмореше, докато сладко казваше на очевидно заслепения по нея Саймън какво да прави. Юън бе дочул само няколко думи от възмутената й тирада и бе решил, че ще е най-добре да се отдалечи от нея.

— Предполагам, че намира заниманието за унизително, тъй като вярва, че е мъж — продължи Грегор.

— О, аз не мисля, че вярва, че е мъж — промърмори Юън.

— Но уменията й с оръжията…

— Била е умишлено обучавана. В това няма никакво съмнение. При това е обучавана добре.

— Защо някой би научил едно момиче да се бие?

— Може да има много причини. Може би има опасност да бъде нападната от мъже, може там, откъдето идва, да се водят непрестанни битки и опасностите са много, или може би е била отгледана най-вече от мъже, които не са знаели как да я обучат правилно. Залагам на последното. Движи се с мъжките дрехи така, сякаш се облича с тях от години.

Грегор изгледа за миг внимателно Фиона и кимна.

— Да, така е. Движи се повече като момче, отколкото като момиче.

— Освен това не показва никакъв страх, докато е сред нас, сама жена измежду дузина мъже.

— О! Може би не е девица и е свикнала да задоволява мъжете по всички начини.

— Не.

— Няма как да си сигурен.

— О, сигурен съм. Съдя по начина, по който се държи. — И, призна неохотно пред себе си, бе почувствал странно и силно отвращение при възможността Фиона да е била докосвана от друг мъж, или още по-зле, от други мъже. — Тя се изправи пред нас с оръжия, проглуши ни ушите с обидите си и саботира плана ни да поискаме откуп за нея, като отказва да ни каже цялото си име и откъде идва. Нито за миг не се опита да флиртува с някой от нас или да използва женските си дадености. Виж колко е заплеснат по нея Саймън, но тя не се възползва от тази наша слабост. Няма дори следа от съблазън в държанието й.

— А, да. Тя изглежда го третира като по-малък брат или нещо подобно. — Грегор се ухили. — Със сигурност затова успя да омае Саймън. Срамежливият ни малък девственик. Няколко слугинчета в Скарглас се опитаха да хванат окото му, но той е доста неумел и не забелязва знаците. Мисля си, че скоро трябва да му взема някоя курва, която да го научи на това-онова.

Юън си спомни за времето, когато баща му го бутна в женско легло, заявявайки, че е време да стане мъж. Тогава беше на петнадесет, висок, невероятно слаб и ужасно срамежлив. Освен това вече бе започнал да осъзнава, че баща му е решен да създаде клан от собствени синове, държейки съпругата си и прекалено много други жени бременни през цялото време. Година след година. Юън прогони спомена за нощта, в която бе изгубил девствеността си. Беше нощ, пълна с провали, срам и неудобство, в обятията на жена с твърд поглед, няколко пъти по-тежка от него и отчаяно нуждаеща се от баня.

— Не — каза той и се престори, че не вижда изненадания поглед на Грегор, — остави момчето на мира. Ще направи тази крачка, когато е готово, и така ще е най-добре.

Грегор сви рамене.

— Както искаш. Просто мисля, че момъкът много се колебае и се бави.

— Сигурен съм, че има желание, но е най-добре да го оставим сам да реши кога да направи тази крачка. — Погледна Саймън, който толкова му напомняше на самия него, когато бе на същата възраст. — Може би просто има нужда от малко увереност да не гледа на себе си само като кльощаво тяло и прекалено големи крака.

— Ти така ли се чувстваше? — Грегор се ухили, когато Юън му се намръщи.

— Не всички сме благословени с увереността ти и хубавото ти лице.

— Благодаря ти, че не спомена суетата.

— Пак заповядай. Разбира се, може да оставяш мъжките ти части да си почиват от време на време. — Почти се засмя на начина, по който Грегор погледна към слабините си и му се ухили.

— Не може всички да бъдем монаси като теб — изхили се Грегор.

— Не съм монах — сопна му се Юън.

Грегор извъртя очи.

— Да си лягаш с жена веднъж годишно си е направо монашество. Не знам как го правиш.

— Казва се въздържание. По-добре е, отколкото да навъдя орда копелета.

— Имам само две. Всички се опитахме да направим това, което ни каза, но просто имаме своите нужди и не притежаваме силата ти. Някои от нас дори се чудят дали това въздържание не е причина за липсата ти на хумор.

Юън въздъхна и поклати глава. Този спор беше много стар. Беше трудно да ги научи на въздържание, когато основателят на клана нямаше такова. Фактът, че в Скарглас имаше прекалено много жени, които свободно отдаваха прелестите си, също не помагаше. Беше постигнал много малък успех, след като преди години насила получи леърдската позиция от баща си, но му се искаше да бе направил повече. Юън погледна Фиона и нямаше как да не се запита какво ли ще си помисли тя за Скарглас и хората, които живеят там.

— Може би тя ще вдъхне увереност на момчето — промърмори Грегор. — Ако Саймън се научи да е спокоен около толкова красиво момиче, може да се научи да е спокоен и с останалите. Разбира се, ако се очаква момичето да остане при нас известно време.

— О, мисля, че тя ще ни е гост за много дълго време, докато не ни каже коя е.

— Винаги може да опиташ да я прелъстиш, за да изкопчиш истината. Къде тръгна? — подвикна след него Грегор, когато Юън се отдалечи към гората, хвърляйки му ядосан поглед.

— На лов — отвърна Юън. — По-добре да убия някое животно и да донеса храна за трапезата ни, вместо да забия меча си в теб. След година-две може да започна да съжалявам, че съм те убил.

Юън не се изненада, когато чу, че Грегор скоро го последва. Опасността винаги го преследваше, затова семейството му не позволяваше никога да остане сам. Освен това знаеше, че няма да тръгне на истински лов и щеше да улови единствено някоя нещастна животинка, имала неблагоразумието да се изпречи на пътя му. Неприятно бе да го признае, дори само пред себе си, но в момента се опитваше да избяга от изкушаващото предложение на Грегор.

Да прелъсти толкова красива жена като Фиона? Беше смехотворно, или поне щеше да бъде, ако не успееше да задържи мислите и чувствата си заровени дълбоко в себе си. Той бе огромен мъж, тъмен на вид и по природа. Фиона бе окъпана от слънчева светлина, красива и толкова жизнена. Бе толкова далеч от него, че почти го болеше само да я гледа. Едва няколко часа в компанията й и той вече се бореше с копнежа да притежава нещо, за което знаеше, че никога няма да бъде негово. Някак щеше да разбере коя е тя, да поиска откуп за нея и да я прогони от живота си, преди желанието да се докосне до нея да нарасне толкова много, че да не успее да го потисне и да се направи на пълен глупак.

* * *

— Къде една знатна госпожица като теб се е научила да готви толкова добре? — попита Саймън, вдишвайки дълбоко и сумтейки одобрително над заешкото задушено, което приготвяше Фиона.

— Защо реши, че съм знатна? — попита Фиона, докато разбъркваше задушеното, чудейки се дали ще стигне за толкова много мъже. Беше приготвила две пълни тенджери, които къкреха над двата огъня, стъкнати от Саймън, но дванадесет мъже вероятно можеха да ги погълнат за броени минути.

— Може да не си облечена като госпожица и да не се държиш като такава, но знам, че си. Дрехите и оръжията ти, дори коня ти, са такива, каквито би имало знатно момиче или момче. Освен това говориш много възпитано. — И… — изчерви се Саймън — също така си чиста и миришеш добре.

— Е, добре, наистина съм знатна, но първите години от живота си прекарах в много бедна обстановка. — Сложи в задушеното шепа див лук, който й бе донесъл един от мъжете и се усмихна на Саймън, който очевидно очакваше да чуе една интересна история. — Много години наред кланът ми воюваше ожесточено с други два клана. Накрая не остана нищо друго, освен руини, изпепелени полета, изклан добитък, вдовици и сираци. Тези, които оцеляха след последната битка, в която бяха убити леърдите и почти всички възрастни членове на клановете, се изправихме насред унищожението и се заклехме, че на това ще бъде сложен край веднъж завинаги. Без повече нападения, убийства и грабежи. И така и стана. Въпреки това обаче, дълги години трябваше да се борим да оцелеем и да съградим отново домовете си, без да имаме почти никакви ресурси. Всички ние, от леърда до най-бедните хора в клана, работихме каквото е нужно, за да успеем да се изправим отново на крака.

— Затова ли си се научила да се биеш?

— Да, макар, слава богу, мирът удържа. Въпреки че по онова време бяхме толкова слаби, че щяхме да сме лесна плячка за всеки, който реши да ни нападне. Животът беше труден, много труден, но все пак виждам и добрата му страна. Всички добихме много полезни умения и смятам, че това ни сближи още повече. Вече не ни се налага ежедневно да се борим за оцеляването си, но знаем, че ако ни се наложи, можем да го направим, и че всеки мъж, жена и дете в клана може да стори същото, доброволно и умело. Това е нещо добро.

— Да — съгласи се Саймън. — И все пак би трябвало да имате леърд, нали? Такъв, който да стои над всички останали?

— Такъв, който да предвожда всички. Но заради това, което сме преживяли, всеки знае, че нашият леърд ще направи всичко, което е нужно, ако трябва ще работи рамо до рамо с хората, без значение дали копаят на полето или поправят покрива на къщата си. Освен това знаят, че той никога няма да си напълни стомаха, докато те гладуват, или да стои на топло в залата си, докато те треперят отвън на студа. Също така знаят, че леърдът им няма да ги поведе към война при най-малкия намек за обида, и че няма да позволи на гордостта да му попречи да намери компромис и да избегне кръвопролитието. А това е много успокояващо за хората.

— Това би било хубаво. Нашият леърд се бие с всички. Или поне се биеше. Преди пет години Юън превзе позицията на леърд и от тогава се старае да създава съюзи. Но не е лесно. Баща ни си е създал някои много силни врагове.

— О, и ти ли си брат на сър Юън?

— Полубрат. Копеле. Има доста като мен. Почти три дузини след последното преброяване.

Какво можеше да отговори на това, зачуди се Фиона. След като брат й Дърмот имаше пет извънбрачни деца, щеше да бъде малко егоистично да осъди подобно нещо. И все пак старият леърд май е попрекалил. Подобно фриволно поведение вероятно е причината сър Юън сега да е леърд. Това, и забележката на Саймън, че старият леърд е имал навика да обижда хора, оставяйки клана обграден от врагове. Фиона се зачуди на какво ли място я водят.

За един кратък миг се замисли дали да не каже на сър Юън коя е, за да може бързо да се плати откупа и тя да се върне в Дайхладах. Но след миг поклати глава, отхвърляйки мисълта. Кланът й не беше достатъчно богат да може да си позволи да плаща за това, че е била достатъчно глупава да се изгуби и да се остави да бъде отвлечена. Семейството й щеше да се тревожи за нея, но нямаше как да им съобщи, че е добре, без да каже на похитителите си коя е, а това бе все едно да им каже къде да изпратят исканията си за откупа. Освен това имаше едно малко преимущество, от което можеше да се възползва, макар да чувстваше, че постъпва егоистично. Мензайъс нямаше да може да я открие, нямаше да има представа къде се намира тя. За известно време, реши тя, щеше да бъде достатъчно егоистична и да се наслади на този факт.

Обявявайки, че яденето е готово, Фиона си сипа и принуди и Саймън да го стори. Сър Юън и Грегор тъкмо влизаха в лагера, когато тя каза на мъжете, че могат да седнат да ядат. След това бързо отстъпи назад, сядайки до едно дърво. Тя благодари на Саймън, когато момчето седна до нея и й подаде парче хляб.

— Леърдът ви пътува добре снабден с провизии — промърмори тя.

— О, ами хлябът ни беше даден от две сестри, които бяха доста запленени от нашия Грегор — каза Саймън. — Момичетата го харесват. — Момчето поклати глава. — Знаеш ли, той има две копелета. Това е нормално за мъжете, но не ми харесва. Оставя белег в момчето. Белег, който никога не може да бъде премахнат. Белег бележи и момичето, което ражда децата.

Фиона кимна.

— Да, така е. Имам брат, който има пет копелета, макар че може да не е наистина баща на всичките. Жените казаха, че децата са негови, преди да ги оставят пред вратата му и да си заминат, а той ги прие. Голям щастливец е, тъй като и новата му жена ги прие за свои.

— Това е хубаво. Майка ми си намери съпруг, но той не ме иска около тях, затова Юън ме взе. Бил съм много малък тогава, само на три години, не съм бил от никаква полза за новия й мъж. Още едно гърло за хранене. Но така е било най-добре. Ако бях останал при тях, сега щях да се боря с неплодородната земя или да се мъча да опазя живи малкото животни, които да продам на пазара. Вместо това сега тренирам като воин.

Не й беше лесно, но Фиона промърмори, съгласявайки се с момчето. Не би си позволила да покаже съжалението, което изпита към него. Малко момче без баща, изхвърлено настрани от собствената си майка. Саймън беше прав, че сега има по-добър живот, отколкото ако бе останал с майка си. Освен това тя подозираше, че измежду полубратята си и другите мъже сигурно намира привързаност и грижа. Вероятно душата му бе белязана, но сладката му, срамежлива натура показваше, че белезите не са много дълбоки. Саймън бе оцелял и се развиваше прекрасно. А това в крайна сметка бе най-важното.

Скоро вниманието й бе откъснато от тъжните мисли за Саймън и тя погледна към останалите мъже. Един по един те поставиха празните си купи пред нея. Фиона предположи, че начинът, по който мъжете грухтяха, бе нещо като благодарност или комплимент. Освен това бе очевидно, че те очакват да почисти съдовете след тях. Това я подразни, но не беше нещо, което не бе очаквала. Развеселеното изражение върху лицето на сър Юън обаче подейства на темперамента й като парване на коприва по голата й кожа. Само бързото предложение на Саймън да й помогне спаси мъжа от това да му проглуши ушите с виковете си. Сумтейки под нос, тя отиде с момчето да почисти след вечерята, която й бе наредено да сготви.

— Какво правиш? — попита Юън Грегор, когато брат му започна да опипва гърба си, докато вървяха след Фиона и Саймън.

— Търся камите, които тя мяташе с поглед — провлечи Грегор и се ухили.

Юън леко изкриви устни в усмивка.

— Истински късмет е, че успях да намеря всичките й ножове. Май ще трябва да се отблагодаря на Саймън, задето побърза да се намеси и ми спести виковете й. — Той се засмя и реакцията му изненада и самия него, почти толкова силно, колкото изненада и Грегор.

— Нима намираш нещо смешно в това?

— Да. Това е чист, явен гняв. Такъв като гнева на един мъж или момче. Виждам го ясно и предполагам, че скоро ще се науча да разбирам какво го е предизвикало. Това може да се окаже доста полезно.

Грегор кимна.

— В гнева си тя може да не се усети и да ти сподели повече информация за себе си.

— Така е. Планът е по-добър от този, който имаше ти — добави той, а в гласа му се долавяше леко ръмжене.

— Прелъстяването е доказан метод, с който да се измъкват тайни от жените — заяви Грегор. — Ако нямаш желание да опиташ, то аз мога…

— Не — Юън направи гримаса заради бързото, изречено на висок глас възклицание. — Нямаме нужда от повече врагове и съм сигурен, че ще си навлечем такива, ако я използваме за нещо друго, освен за откуп. — Юън реши, че звучи много разумно, и напълно игнорира развеселения поглед на брат си.

— Така да бъде. Да я пазя ли за през нощта? Не знам как точно да го направя, но съм сигурен, че е наложително да я пазим. Подозирам, че момичето може да ни стовари доста беди над главите, ако реши.

Юън изруга тихо и се обърна, за да погледне към Фиона. Грегор беше прав. Трябваше по някакъв начин да я пазят. Нямаше да е трудно да нареди на нощните стражи да я наблюдават отблизо през нощта. За негов срам не успя да измисли по-добър план. Не му харесваше мисълта друг мъж да бъде близо до Фиона, докато тя спи, или някой друг да има възможността да привлече интереса й.

Пълна лудост, помисли си той. И слабост, която лесно можеше да му донесе много нещастие. Ако беше в Скарглас, лесно щеше да намери място, на което да отиде, или работа, която да свърши, само за я прогони от ума си и да не е пред погледа му. Но тук нямаше къде да се скрие.

Той въздъхна, приемайки собствените си противоречиви чувства. Не искаше друг мъж да се доближава до нея за прекалено дълго време, затова той трябваше да е този, който ще я пази през нощта. През това време можеше да обмисли точно колко голяма слабост е тя за него и колко ще му е трудно да се прибори с привличането, което изпитваше към нея. Очертаваше се една много дълга, безсънна нощ.

— Аз ще я пазя — каза той. — Вече съм уредил нощната стража. Най-лесно ще е всичко да остане така. Само ще ми трябва някакво въже.

— Въже? — Грегор последва Юън, гледайки го изумено. — Смяташ да я вържеш?

— Би било добър план, но не. Ако не друго не искам да обяснявам на мъжете си защо мъж с моето телосложение е намерил за нужно да завърже едно толкова дребничко момиче, само за да поспи. Само ще я завържа за себе си, за да не се измъкне посред нощ.

Без да каже нищо повече на Грегор, Юън се насочи към Фиона, която тъкмо привършваше с миенето на съдовете от вечерята. Прелестните й очи се разшириха при вида на въжето, което носеше той, миг преди да ги присвие, гледайки към него. Преди обаче да успее да отстъпи, мъжът хвана двете й тънки китки с една ръка. Той забеляза как тя изнася леко единия си крак назад.

— Няма да съм никак доволен, ако ме ритнеш, момиче — промърмори Юън и я завлече към мястото, на което Грегор току-що бе постлал одеялото, на което щяха да спят през нощта.

— Това със сигурност ще ме накара да плача през остатъка от нощта — каза Фиона, опитвайки се да освободи китките си. Хватката на мъжа не бе болезнена, но не можеше да се откъсне от него. — Какво точно смяташ да правиш с това въже?

Юън не й отговори. Завърза края на въжето около китките й, а другият край за една от своите. След като провери дали възела е здрав, погледна към нея. Тя изглеждаше така, сякаш има желание да завърже въжето около гърлото му и да го удуши… бавно. Зачуди се защо намира това за забавно и реши, че похотта е виновна за странното му държание.

Наум Фиона го наричаше с всяко обидно име, което успееше да се сети, докато мъжът нежно, но твърдо, я бутна да легне на одеялото. Излегна се до нея, постави едната ръка зад тила си, а другата — тази, за която бе завързано въжето — отпусна на стомаха си, принуждавайки я да легне на една страна с лице към него.

— Предполагам, че няма да приемеш за чиста монета, ако се закълна, че няма да избягам? — попита тя, докато се въртеше в опит да открие по-удобно местенце.

— Не. Не те познавам, а ти нямаш намерение да ми кажеш коя си, нали, Фиона-с-десетте-ножа?

Прииска й да се усмихне на името, което й бе измислил, но не го направи, а вместо това се намръщи. Фиона-с-единадесетте-ножа щеше да е по-добре, защото щеше да значи, че все още има един скрит кинжал, с който да успее да се освободи. Имаше много по-лоши неща, които би могъл да й стори, за да се подсигури, че няма да му създава проблеми през нощта, но и сега имаше такива, които щяха да й попречат да заспи.

Като например близостта му, осъзна изведнъж, добивайки представа за няколко неоспорими факта. Бе прекалено наясно с присъствието на голямото силно тяло, лежащо толкова близо до нея. Той излъчваше примамлива топлина и ухаеше приятно, една чиста, изцяло негова миризма, която тя намираше за опасно привлекателна. Фиона на мига си припомни борбата им, докато я освобождаваше от всичките й оръжия. По бузите й плъзна руменина, когато осъзна, че иска отново да почувства тези негови огромни ръце върху себе си. Само че този път за по-дълго, милвайки я. Беше лудост, но инстинктивно знаеше, че няма да й е много трудно да се озове в подобна ситуация.

Затваряйки очи, се опита да си спомни страха от непознатите, страха от мъжете, всички извратени представи, които Мензайъс бе посадил в съзнанието й, но просто не успя. Поради някаква своя причина сърцето й не позволяваше да изпита страх от този огромен, мрачен мъж. Чувства, които не бе изпитвала преди към който и да е било, сега разцъфваха за живот вътре в нея. Част от нея искаше тези чувства да пораснат и да станат солидни. Но другата част искаше да ги зарови дълбоко. Не само че това бе най-лошият момент да осъзнае, че е способна да изпитва привличане към някой мъж, дори да изпита страст към него, но и бе един много глупав избор. След като наум се прокле дълго и люто, Фиона се опита да прочисти съзнанието си от всички тревожни мисли. Може би след като поспи, щеше да успее да погледне по-трезво на всичко, което й се случваше.

Юън погледна към жената, за която бе завързан. Погледът му се задържа на нея, когато осъзна, че тя вече спи. Нежността, която се бе появила на лицето й заедно със съня и лунната светлина, я правеха да изглежда още по-красива. Той изруга безгласно, когато призна пред себе си, че може да гледа до безкрай това малко, сърцевидно лице и никога да не му омръзне да го прави. Юън знаеше, че много мъже биха сметнали двата белега на скулите й за недостатък, но те по никакъв начин не помрачаваха красотата й.

Стисна ръцете си в юмруци, борейки се с желанието да я докосне. Споменът за копринената топлина на кожата й под дланите му, докато я освобождаваше от оръжията й, отказваше да го напусне. Беше невъзможно да го забрави, помисли си той. Копнееше отново да почувства тази топлина, от пръстите на малките крака до извивките на красивите й вежди.

Самата мисъл да я докосва скоро го възбуди до такава степен, че той изпита болка от силната нужда. Юън искаше да усети стегнатите й пълни гърди в дланите си. Искаше дългите й, силни крака да се обвият здраво около кръста му. Отчаяно искаше да я чуе как стене името му, обхваната от страстта, за която бе сигурен, че може да разпали в нея.

Това беше лудост. Мечти на глупак. Той беше голям, тъмен на външен вид и характер, и ужасно белязан. Жените не примираха по него така, както примираха по Грегор. Веднъж в годината той прекарваше нощта с уличници, които взимаха парите му и не очакваха нищо в замяна. Ако жена някога извикаше името му, то беше само от страх.

Юън затвори очи и се закле, че ще унищожи това привличане. Имаше много причини, поради които бе решил завинаги да остане сам. Ако не внимаваше, ако не бранеше чувствата си, имаше опасност прелестната заложница без усилие да промени мнението му, можеше да го накара да опита да вземе това, което никога не би могъл да има.