Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макенрой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 86 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактор: desi7y, ganinka, 2016

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

— Хммм.

— Хммм? — Фиона прикри усмивката си, защото Маб гледаше мъха по дървото, все едно той крие тайната на Светия граал. — Само едно „хммм“ ли ще кажеш? И това „хммм“ неодобрително ли е, или е въпрос дали въобще имаме нужда от мъх, или не?

Маб сложи ръце на добре закръглените си бедра и погледна строго към Фиона.

— Това „хммм“ означава въпрос дали искам този очевидно смачкан мъх, който е покрит с мравки.

— Мравките определено ще ме накарат да се поколебая.

— Днес си в много добро настроение — заяви Маб, като пристъпи към друго дърво, покрито с мъх. — Предполагам, че всичко със съпруга ти върви добре. Ах, идеално. Няма нито една мравка.

— Ами достатъчно — отвърна Фиона, коленичейки до Маб, за да съберат мъха.

— След три седмици всичко, което можеш да кажеш, е: „ами, достатъчно“? Това искаше, нали?

Фиона въздъхна, усещайки част от доброто й настроение да се изпарява. Единствената промяна, която бе настъпила за тази една седмица, откакто Юън й бе помогнал да се изкъпе, бе това, че веднъж или два пъти на ден Юън се появяваше отнякъде и я отвеждаше да правят любов. Макар да беше истина, че вече се виждаха и през деня, не това бе промяната, на която се бе надявала. Бе получила няколко минути време, през които разговаряха, докато се обличаха, но тогава тя му разкриваше себе си, а не обратното.

— Това исках — отвърна тя. — Това искам. Но проблемът е там, че не е всичко, което желая.

— Ах! — Маб кимна. — Никакви любовни думи, никакви прошепнати признания. Срещате се в спалнята, правите любов и нищо повече. Предполагам, че е добре, нали?

— О, да, много добре. — Фиона държеше погледа си приведен към земята, оглеждайки се за полезни растения и криейки неудобството си от темата, която дискутираха. Бе нужен единствено практичния тон на гласа на Маб, за да я накара да говори по въпроса. — Той ме желае. Вече нямам и грам съмнение за това. Истината е, че той ме кара да се чувствам красива.

— Това не е нещо дребно. — Маб внимателно огледа едно ниско растение, след което поклати глава и промърмори: — Прекалено рано е да се събира. — Тя погледна назад към Фиона. — Много жени биха били доволни с потентен съпруг, такъв, който държи на клетвите си и ги кара да се чувстват красиви.

Фиона направи гримаса, докато оглеждаше мястото, където растяха полезни билки, за да го запомни и намери по-лесно, когато дойде време да събере растенията.

— Знам го и се чувствам неблагодарна и себична за това, че копнея за още. Но това не ми пречи да се чувствам така. Обичам го и искам и той да ме обича — тя се намръщи, — макар че има дни, в които се чудя защо. — Усмихна се, когато Маб се изкикоти и въздъхна. — Искам да съм повече от жената, която топли леглото му и му ражда дъщери.

Маб спря, намръщи се и погледна Фиона.

— Макфингал създават само синове.

— Имам намерение да наруша тази традиция. Поне веднъж.

— Разбирам. Е, ще е много хубаво наоколо да имаме малко момиченце, но Макфингал създават синове. Скарглас е пълен с момчетата. Ти имаш петима братя. Но пък е истина, че Фингал създаде три дъщери.

— Да, и моите родители са създали мен. Наша Джили също роди момиче на Конър, и освен това чувства, че следващото й дете отново ще е момиче. — Фиона се усмихна леко на объркания поглед на Маб. — Понякога Джили знае някои неща. Най-силната й дарба е да разгадава чувствата на хората, но от време на време получава това, което нарича видения. Сигурна е, че следващото й дете ще е момиче. Често ми се иска да беше тук, за да се срещне с Юън. Може би тя ще ми каже защо съпруга ми ме държи на разстояние по толкова много начини. Вярно е, че има някои хора, чиито чувства не може да види, като на брат ми, например. И подозирам, че Юън ще е от неговия вид.

— Юън държи мислите и чувства си за себе си. Той е тих, сдържан мъж. Добър леърд. — Маб се обърна на изток. — Ето там има малък поток. Може да намерим нещо полезно около него.

— Виж, добре пораснал магарешки бодил — каза Фиона, следвайки Маб.

— Добре, добре. Мисля, че Юън просто е загубил прекалено много хора.

На Фиона й отне миг да осъзнае, че Маб е сменила темата на разговора, насочвайки я отново към Юън и проблемите на Фиона.

— Какво имаш предвид с това, че ги е загубил?

— Майка си и трите други жени, на които като малък е гледал като майки. Последната съпруга на Фингал дойде, когато Юън беше прекалено голям и вече прекалено твърд, за да търси майчина обич. Беше го грижа за сестрите му, а сега те са далеч. Тогава се появи Хелена. Мисля, че той обмисляше да си отвори сърцето за нея, поне малко, затова предателството й го нарани много.

— Не съм Хелена и не трябва да бъда наказвана заради нейните престъпления.

— Не, не трябва, но се боя, че ще ти се наложи. Поне за известно време.

— Мислиш ли, че Юън очаква да го предам?

— Не, не мисля, но може би се безпокои. Но не съм сигурна дали може да повярва на факта, че си негова, че сте съпрузи, и че се наслаждаваш на това да споделяш леглото му. Юън никога не е бил първият избор на момичетата в Скарглас. Положението стана и още по-зле заради белега на лицето му.

— Е, не го разбирам. Той е силен, добре оформен и белегът не изменя чертите му, само бележи кожата му. — Фиона осъзна, че е обидена от името на Юън и почти се усмихна. Беше доволна, че не е имал много жени, но очевидно чувстваше, че той заслужава жените да го забелязват. — Може би е така, защото не е особено умел в ухажването.

— А ти искаш да те ухажва?

— Не, нямам против, че не го е правил. Думите му може да не са толкова сладки като тези на Грегор, но Юън казва неща, с които ме радва. Просто искам да съм истинска част от живота му, да знам мислите, плановете и чувствата му. Той споделя тялото и страстта си с мен, но почти нищо друго. Искам да ме обича, както го обичам аз, но ако продължава да поставя дистанция помежду ни, никога няма да успея да стигна до сърцето му, не мислиш ли?

— Трябва време, момиче. Юън е имал двадесет и девет години да построи тази стена около сърцето си, да стане мъжът, който е сега. Не може да очакваш от него да се промени за по-малко от месец. Просто не спирай да си напомняш, че си първото момиче, от което не е могъл да си държи далеч ръцете, и че си първата, която е отвел в собственото си легло. Дори Хелена не го накара да направи подобно нещо. На нея й се наложи да го прелъсти и трябваше да вложи доста повече усилия от това просто да стои в обхвата на ръцете му.

Това напомняне на момента ободри Фиона. Тя тъкмо щеше да го каже на Маб, когато се озоваха на малка поляна. Пред тях се стелеше килим от виолетки и красотата им за момент прогони мислите за Юън от ума й.

— С тях можем да направим много хубав сапун — промърмори Фиона.

— Да, ароматен сапун — съгласи се Маб.

— Кошницата ни не е много голяма, затова ще ни трябва помощ. — Фиона осъзна, че Маб не я слуша и се напрегна. — Маб?

— Някой идва — прошепна Маб и се обърна бавно, за да погледне зад себе си.

Макар да си каза, че е глупаво да се бои, Фиона не успя да прикри паниката, която се надигна в нея. Не бе чула нищо, а ако някой идваше, той можеше да е Макфингал. Точно се обръщаше в посоката, в която гледаше Маб, когато няколко конника излязоха от сенките на дърветата. Щом видя кой язди малко пред другите, кръвта във вените й се смрази и тя потръпна болезнено.

— Здравей, любов моя — провлече мъжът, а чувствените му устни бяха извити от студена усмивка.

— Мензайъс — прошепна Фиона, опитвайки се да се отърси от страха, който я бе сграбчил в ноктите си. — Когато ти кажа, Маб, трябва да бягаш много бързо далеч от тези свини — прошепна тя на приятелката си, без да откъсва поглед от много красивия и много луд сър Раналд Мензайъс. — Бягай! Сега.

Фиона се стрелна наляво и бе доволна да види, че Маб хуква надясно. Със сърце, заседнало в гърлото й, Фиона тичаше с всички сили, насилвайки се да не поглежда назад, за да види къде е Маб. Надяваше се Маб да успее да издържи като нея и да не поглежда назад.

Когато чу вика на Мензайъс и звука от преследване, Фиона се опита да достигне прикритието на дърветата. В гората мъж на кон ще се придвижва много по-бавно. Но не успя, тъй като един от мъжете на Мензайъс блокира пътя й.

Проклинайки, Фиона се опита да избяга от хватката на мъжа, който я преследваше, потискайки гласчето в главата й, което й казваше, че битката е вече изгубена. Изведнъж тя видя пролука и хукна с всички сили към дърветата. Проклятията на преследвачите й й показаха, че има шанс да успее.

— Фиона! Най-добре спри! Веднага!

Нещо в командата на Мензайъс и скритото веселие зад думите му я накара да се закове на място. Фактът, че мъжете бяха спрели да я преследват, беше смразяващ. Дори докато ума й й заповядваше да бяга, да се спаси, тя се обърна към Мензайъс. Сърцето й се свлече в ботушите й, когато видя извиващото се тяло на Маб, преметнато през седлото на преследвача й.

— Пусни я, Мензайъс — каза Фиона. — Тя не ти е от никаква полза.

— Нима? — Мензайъс сграбчи косата на Маб, принуждавайки я да спре да мърда и притисна кинжала си към врата й. — Мисля, че тази крава може да ми бъде от полза.

— Ако нараниш Маб, целият гняв на Макфингал ще се изсипе върху теб. Тя е много важна за тях.

— Щом е важна, защо са й позволили да се мотае наоколо само с теб за защитник? При това не са те въоръжили. Да ме заплашваш с такива като Макфингал… луди и убийци на жени… няма да проработи. Мислиш ли, че ще използват някоя от вещиците си, за да ме омагьоса?

Мензайъс се засмя и мъжете му направиха същото.

Нямаше начин да избяга от този капан, осъзна Фиона. Маб й правеше знаци с глава да бяга. Но ако тя смяташе, че Фиона ще я остави с този лунатик, значи бе луда колкото и Мензайъс. Фиона знаеше, че той ще убие Маб, само за да я разстрои. Той знаеше, че няма да избяга, и че никога няма да изтъргува живота на друга жена, за да избяга. Злорадата му усмивка я караше да мечтае да е толкова коравосърдечна.

— Освободи я, Мензайъс — нареди тя отново с леден, твърд глас, възнамерявайки да скрие страха си от него.

— Само ако се съгласиш да дойдеш с мен — каза Мензайъс.

— Съгласна съм — отвърна Фиона, игнорирайки протеста на Маб.

Тогава, за ужас на Фиона, Мензайъс прокара острието през гърлото на Маб и хвърли тялото й на земята. Фиона изкрещя силно и издърпа ножа от ръкава си, но един от мъжете я спря, преди да го забие в гърдите на Мензайъс. Макар да се опитваше с всички сили, не успя да се откъсне от хватката му. Принуждавайки я да обърне лице към него, тя видя как мъжът свива ръка в юмрук. В следващия миг той удари силно Фиона, карайки я да изпита заслепяваща болка, преди да изпадне в безсъзнание.

 

 

Фиона се свести от толкова силна болка, че чак се задъха, чувайки как някой се смее. Главата я болеше и тя леко раздвижи челюст, за да прогони главоболието. Болката в ръцете я обърка за миг, преди да си спомни Мензайъс. Стомахът й се сви от страх, спомняйки си безжизненото тяло на Маб, проснато на земята с рокля, опръскана с кръвта й.

Някой я бе съблякъл и чувстваше, че тялото й се люлее. Мензайъс отново я бе провесил завързана за китките. Докосването на мек лен около краката й й подсказа, че поне този път бе оставил долната й риза, и се опита да намери някаква утеха в това.

Бавно отвори очи, изправяйки се пред очевидно развеселения похитител. Тя го мразеше и приветства горчилката, която замени страха й.

— Ще си платиш, че уби Маб, копеле — каза тя. — Ще те накарам да си платиш. Кръв за кръв.

— С какво? — Мензайъс посочи към кинжала й, който лежеше върху купчината от дрехите й.

— Със зъбите ми, ако трябва — заяви тя с леден глас. — Нямаше нужда да я убиваш.

— Тя се опита да ти помогне да избягаш от мен. Не можех да го позволя. — Той изтупа някаква прашинка от жилетката си, преди да продължи. — Ти си моя и тези, които се опитат да вземат моето и пробват да го държат от мен, трябва да умрат.

Той говореше така, сякаш живота на Маб бе без никакво значение, като праха по дрехите му. Това бе толкова плашещо, колкото и нещата, които й бе причинил, помисли си Фиона. Толкова коравосърдечно пренебрежение към отнетия живот може да бъде приемливо на бойното поле, но не и нещо толкова зло и съзнателно, като убийството на жената, което бе извършил. Това я накара да се зачуди колко ли време щеше да живее тя, веднъж след като я обладае.

Мисълта за докосването му надигна горчилка в гърлото й. Това, че се бе опитал няколко пъти да я изнасили, й бе донесло много проблеми, преди да открие радостта в обятията на Юън. Дори не искаше да си помисля какво ще изпита, ако този път Мензайъс успее да я изнасили. Или по-ужасяващото, какво ще изпита Юън, като разбере. Този път Мензайъс можеше да разруши толкова много, че й се прииска да заплаче, но успя да се сдържи. Отказваше да покаже слабост пред него.

От предишните им сблъсъци знаеше, че Мензайъс обича да говори за себе си, за това колко е умен и какво е извършил. Макар че не бе сигурна колко полза ще има от това, тя реши да го накара да говори. Така щеше да спечели време. Можеше просто да отложи ужаса, който ще изпита в ръцете му, но можеше да се случи и чудо. Някой в Скарглас можеше да реши, че с Маб са се забавили прекалено много и да излезе да ги потърси. Някой от мъжете на наблюдателните кули може да са видели нещо, въпреки че бяха толкова навътре в гората. Надеждата беше малка, но тя се вкопчи в нея, черпейки сили.

— Как ме откри? — попита тя.

— Не беше лесно — отвърна Мензайъс, поглеждайки я раздразнено. — Чух, че си изчезнала, че си се изгубила.

Дали имаше шпионин в Дайхладах, зачуди се Фиона. Мензайъс със сигурност беше достатъчно красив с дългата си светла коса и светлосини очи, че да прелъсти някоя от жените, която да му издаде тайните на Макенрой. Освен това можеше новината за изчезването й да не е била никаква тайна, но й бе трудно да го повярва. Откакто бяха започнали проблемите с Мензайъс, Конър държеше случващото се в Дайхладах да бъде тайна. По изражението на почти красивото му лице знаеше, че Мензайъс иска тя да го попита откъде е научил, че е напуснала крепостта. Потисна упоритата част от нея, която отказваше да му достави това удоволствие, и си напомни, че така си купува безценно време.

— Намерил си някоя глупачка да ти казва какво се случва в Дайхладах, нали? — попита тя и едва не се задави, виждайки задоволството му.

— Беше хубаво дребно девойче. Сладко и влюбено, нетърпеливо да ми достави удоволствие, като ми казва ден след ден какво се случва в Дайхладах.

— Беше? — Умът на Фиона се фокусира върху тази дума. Макар че не изпитваше симпатия към предателката, можеше да изпита съжаление към глупавото влюбено момиче, което не е знаело в какво се забърква.

— Е, нямаше как да я оставя да вдигне тревога, щом научи кой съм. Сама беше виновна, че запали свещта. Казах й, че е опасно да знае прекалено много, че тайнствеността е много важна. — Той сви рамене. — Тя явно реши, че това не включва близък поглед към лицето на любовника си. Не можех да позволя проклетите ти братя да узнаят, че съм толкова близо.

— И не помисли ли, че убийството на едно бедно заблудено момиче няма да събуди подозренията им?

— Не. Не съм чак толкова глупав, че да оставя тялото й. Тя е на дъното на реката, завързана за чувал с камъни, за да не изплува на повърхността. Затова не си мисли, че брат ти ме е проследил. Сега няма как да ти се притече на помощ.

— Това все още не отговаря на въпроса как ме откри.

— Спипах те, нали? Няколко човека си спомниха, че са виждали коня ти. Тогава се запознах с хубава групичка мъже на име Грей. Те ми казаха, че леърдът на Скарглас е довел жена със себе си почти преди месец. Тази жена била убила един от мъжете им и имала дълга златиста коса, била облечена като момче и въртяла меч като мъж. Беше лесно да се досетя къде си.

— Лесно ли? Тук съм от почти месец, нали знаеш? — Тя се напрегна, когато гневът изкриви чертите на лицето му.

— Да, тук си. — Той я ръгна с върха на меча си. — И някои от нещата, които ми казаха Грей, много ме ядосаха.

— И защо вярваш на всичко, което ти се каже? Те са врагове на Макфингал.

Фиона видя, че той започна да обмисля думите й. Използва това негово разсейване, за да отслаби малко въжетата около китките си. След първия път, в който Мензайъс я бе провесил завързана за китките, тя бе накарала Конър да стори същото, и двамата се бяха опитали да намерят начин, по който да се освободи или поне да се отбранява, докато е в това положение.

Фиона бе леко изненадана, че след ударите, които бе нанесла на него и мъжете му последния път, Мензайъс отново я бе провесил от клоните на дърво. Освен това забеляза, че мъжете му стоят на доста голямо разстояние от тях.

— Не — каза Мензайъс след няколко минути дълбок размисъл, — нямаше лъжа зад думите им. Истината е, че бяха любопитни, когато научиха, че ти си жената, която търся. Но техния интерес не значи нищо за мен. Най-важното е, че ми казаха за теб и за леърда на Скарглас.

— Тъй като няма нищо между мен и леърда на Скарглас, не мога да предположа какво са ти казали.

Мензайъс въздъхна и поклати глава, преди да погледне към нея с изражение на толкова снизходително обвинение, че й се прииска да го изрита от лицето му. Точно подобен поглед от негова страна я бе накарал да отхвърли предложението му за брак. Тя бе удивена и заслепена като толкова много други жени от атлетичната му фигура, но след това бе видяла погледа му. Бе поглед, който казваше, че тя е просто една жалка, глупава жена, която е в отчаяна нужда от защитата и мъдростта на мъж, и че трябва да бъде съжалявана за собствената си нищожност, но все пак да й се прости и да се погрижи за нея.

Фиона често се бе чудила над факта, че нейния отказ, отказ на една жалка жена, го бе променил по този начин. Но винаги щом си го помислеше, си нареждаше да не бъде толкова суетна. Мъжът беше луд още преди да я срещне. Отказът й просто беше направил лудостта му по-силна и по-очевидна.

— Била си пленница на леърда почти месец — каза Мензайъс с такъв тон, сякаш говореше с някой, който има ум не по-голям от този на бълха. — Въпреки всичките ми усилия, ти все още си достатъчно прелестна, че да възбудиш похот в един мъж. — Той хвърли подозрителен поглед към мъжете си, които бяха достатъчно умни, че да изглеждат напълно незаинтересовани от нея. — Чух също така, че леърдът е мрачен мъж, тъмен на вид и отвратително белязан.

Фиона едва успя да потисне импулса да защити Юън. Пресметливият поглед на Мензайъс й подсказваше, че й е заложил капан. Инстинктите й казваха, че ще страда, ако разбере, че я е грижа за Юън. И по-лошото бе, че Мензайъс ще поиска и Юън да страда. Последното нещо, от което се нуждаеше съпруга й, бе още един враг, а Мензайъс изглежда имаше цел и умения, които Грей са харесали въпреки лудостта му. Тя срещна спокойно погледа му, сякаш просто чакаше той да продължи да говори.

— Такива прокълнати ръце не бива да те докосват — каза Мензайъс, след като няколко минути я наблюдаваше внимателно. — Това би било престъпление, грях, който ще трябва да накажа. Въпросът е… кой трябва да бъде наказан повече, той или ти. Позволи ли му да те докосне, Фиона? Отдаде ли му девствеността си, маркира ли чаршафите му с невинността си, тази, с която отказа да маркираш моите? Позволи ли му да те направи своя курва? Грей твърдят, че си.

— Грей също така твърдят, че имат права над Скарглас, въпреки че предишният леърд е бил братовчед на новия — каза тя. — Не бих придала тежест на думи, изречени от клан, който смята, че може да присвои нещо, което принадлежи на друг по кръвна линия.

Тя се напрегна, когато мъжът бавно започна да ходи около нея, докосвайки я, сякаш имаше това право. Макар разумът да й казваше, че е невъзможно, започваше да се бои, че някакъв белег по тялото й може да му покаже, че вече не е девица. Бавно прогонвайки надигналите се в нея страхове, срещна погледа му, когато той застана директно срещу нея. Блясъкът в очите му й показа, че нищо, което каже или стори, няма да го убеди, че думите на Грей са били лъжа. Бе убеден в загубата на девствеността й, още преди да я открие.

Ледена тръпка премина през тялото й, когато той докосна с върха на меча си панделката, която придържаше долната й риза. Нямаше да има повече време, нямаше да има повече разговори. Фиона бе изненадана, че бе успяла да го задържи толкова дълго. Беше трудно да види как му се отразява вярването, че тя вече не е девица.

— Нали разбираш, че за всеки белег по тялото ми — каза тя — брат ми ще те накара да си платиш десетократно. Той брои всяка синина, всяка болка, и това е нещо, за което може да се отплатиш само с кръв и агония. Всеки път, когато ме заловиш и измъчваш, добавяш по една седмица към времето, през което той ще те кара да страдаш.

Макар заплахите й да не действаха на Мензайъс, мъжете му изглеждаха малко разтревожени.

— Конър разучи много внимателно всички начини, при които да те държи дълго време в агония, без да позволи да умреш.

— Брат ти не ме залови нито веднъж за всичкото това време. Не смятам, че е чак такава заплаха.

— Нима? Мислиш ли, че ще се откаже, ако му отнеме много време, преди да те залови? Може би трябва да спреш за миг и да помислиш какъв човек е, спомни си за миг всички истории за това как е станал леърд на петнадесет години, за всичко, което е постигнал, и всичко, което е спечелил. Да те залови, дори да му отнеме години, за него ще е като едното нищо. Никога няма да можеш да избягаш достатъчно бързо или достатъчно далеч, никога няма да можеш да спреш да поглеждаш през рамо, за да видиш дали не е зад теб. И един ден ще те залови и в този ден ще започнеш да страдаш дълго и мъчително. Да — добави тя почти с шепот, усмихвайки се ледено, — тогава ще започнеш да пищиш.

Начинът, по който я гледаше, накара Фиона да си помисли, че може би най-после бе успяла да го уплаши. Тогава той започна да се смее и сърцето й се сви, а куражът й изчезна. Времето не й бе донесло нищо. Заплахите не бяха накарали Мензайъс да почувства колебание или страх. Тя стисна силно зъби, за да не си позволи да извика, когато върхът на меча му разряза панделката на робата й.

И започна да се моли. Молеше се за кураж да преживее това, което й готвеше Мензайъс. Молеше се за някакво чудо, молеше се ръката на съдбата да посегне към нея и да я отведе в безопасност. Освен това се молеше фактът, че бе спасявана няколко пъти от този мъж, да не бе изчерпал шансовете и малките чудеса.