Хана Хауъл
Шотландски воин (19)

Деветнадесета глава

Това нямаше да бъде приятно, помисли си Юън, гледайки надолу към ухилената Хелена, която милваше здравия камшик с деликатните ръце на любовница. Започваше да разбира защо тя обича Хю. Те бяха еднакви. Това, което не разбираше, което никога не успя да разбере, бе защо таят толкова дълбока омраза към него. Това, че бе леърд на земите, които Хю смяташе за свои, не му се виждаше достатъчно добра причина.

— Трябваше да дадеш име на момчето — каза той на Хелена и почти се усмихна, като видя как думите му я стреснаха.

Тя сви рамене.

— Никога не съм мислела, че малкото копеле ще оцелее. Господи, но той беше упорит. Не успях да прочистя утробата си от него дори след като се роди, а след като ме измъчи по време на раждането, той сякаш ставаше все по-силен. Веднъж реших, че треската ще го вземе, но проклетата сестра на Хю, Мери, успя да го излекува.

— Ние, Макфингал, сме трудни за убиване.

— Доволна съм да го чуя, защото искам смъртта ти да се проточи колкото се може по-дълго.

Беше странно да чуе толкова жлъчни думи от един толкова изкусителни устни. Юън все още можеше да я погледне и да види, че е красива, но тази красота вече не му влияеше. Сега можеше да види гнойта под красивата кожа. Беше толкова дълбоко и толкова силно, че за миг се зачуди как е възможно да не е избила над красивата й външност. Вече знаеше как изглежда истинската красота. Фиона може да имаше белези, тялото й може да не бе с такива извивки, но тя бе по-красива, отколкото Хелена някога би могла да мечтае да бъде. Фиона бе нежна, мила и щедра по природа, нещо, което липсваше на Хелена и което вероятно щеше да сметне за слабост. Юън се почувства леко засрамен, задето е бил, дори за кратко, толкова заслепен от похотта си, че не бе видял що за жена е Хелена в действителност.

— Имам един въпрос, преди да започнете с игричките си — промърмори той.

— Какъв е? — попита Хю, когато Юън не каза нищо повече.

— Ще призная, че съм малко любопитен какво е родило тази омраза, която изпитвате ти и Хелена към мен. Освен за земята, която вярваш, че е открадната от теб, Хю, не мога да си спомня някакъв грях, който може да съм извършил срещу някой от вас.

— Скарглас трябваше да бъде мой! — изкрещя Хю. — Баща ти успя да убеди братовчед си, че е добър човек, и ми го отне. Аз трябваше да го наследя, не ти. Аз трябваше да съм леърд, не ти. От мига, в който се роди, ти, дете на този глупак Фингал и дъщерята на стария леърд, ние изгубихме шанса да си върнем тази земя. Ти беше внук на стария леърд. Нямаше значение какво ще се случи с Фингал или какво ще му причиним, ти беше законният наследник в очите на краля, на църквата и на закона. Не трябваше да се раждаш.

— Но ти нямаш нужда от тези земи. Ти си леърд на свои.

— Нищожно, безполезно парче от камениста земя. Със земите на Скарглас, добавени към моите, можех да съм много могъщ леърд. — Той погледна в посоката, където беше крепостта Скарглас — И крепостта е много по-хубава. Достойна за мъж като мен. Можех да съм уважаван, заможен мъж, ако притежавах тази крепост.

Все още за Юън в това нямаше никакъв смисъл. Хю изглежда смяташе, че е можел да стане наследник на Скарглас просто така, и че са ограбили великото бъдеще, което би могъл да има, и което съществуваше единствено във въображението му. Юън все още имаше чувството, че зад всичко това се крие нещо повече, нещо, което единствено изкривеният ум на Хю можеше да разбере. В някакъв момент от живота си Хю бе решил, че загубата на Скарглас е причината за всичко, което се е провалило в живота му, и тъй като Юън бе наследникът, той трябваше да страда. Фактът, че Юън бе направил син на любовницата на Хю, когато бе очевидно, че той не е способен да го направи, изглежда бе усложнило нещата.

— Ами ти, Хелена? — попита той.

— Ти уби семейството ми — отвърна тя. — Майка ми и сестра ми.

— Не, не съм.

— Може би не със собствените си ръце, но кланът ти го стори. Те бяха убити по време на едно от нападенията ви. Баща ми намери убитите им тела и от мъка се обеси. Загубих всичко заради вас, Макфингал. — Тя се усмихна на Хю. — Бях сама и изгубена, преди Хю да ме открие.

— Мъжете ми не убиват жени.

— Вие, Макфингал, плячкосвате земите на Хю. Мъжете ти са видени близо до дома му. Само ме обиждаш с отрицанието си. Кой друг може да го е сторил?

Баща ти, помисли си Юън, но не каза нищо, просто продължи да я гледа. Инстинктите му казваха, че и Хелена го знае, че предпочита да не се изправя пред истината и затова вини клана му и него за случилото се. Те просто са имали лошия късмет да са наблизо в онзи ден.

Беше почти смешно по някакъв суров, объркан начин. Той не бе сторил зло на никой от тях. Щеше да бъде измъчван и убит за престъпления, които не бе извършил, и неправди, за които обърканите им умове виняха него. Той бе техният демон, този, който бяха решили да обвинят за собствените си грешки, провали и загуби. От години се опитваше да види смисъл в това, което се оказа, че е напълно безсмислено.

— Достатъчно приказки — провлече Хю, пристъпвайки към Юън с кинжал в ръка. — Само си губим времето.

— Убивайки ме, няма да получиш Скарглас — каза Юън.

— Така е, но ще ме направи много щастлив.

— Хю, ти каза, че аз ще съм първа — изскимтя Хелена. — Затова си донесох камшика. Ако започнеш да го кълцаш, той ще бъде целия в кръв и ще изпадне в безсъзнание, преди да успея да го накажа за това, че ме докосна.

— Ти ме докосна — промърмори Юън. — Не си издавах тайните прекалено бързо, затова ме примами в леглото си с надеждата, че като ме прелъстиш, ще ти кажа всичко. Може да спреш да се правиш на невинна девойка, обезчестена от гнусния Макфингал. Всичко знаят какво точно се случи.

И сега тя вече въобще не бе красива, помисли си Юън, докато гледаше как лицето й се изкривява грозно от омраза и гняв. Сега ясно можеше да види какво е сърцето й. Може би не бе мъдро да казва това, което бе казал, но му беше писнало да го обвиняват, че е прелъстил тази курва.

— Нека да го накарам да си плати за това, Хю — изсъска тя. — Нека го накарам да кърви.

— Но ще те спра, ако стигнеш прекалено далеч, любов моя — каза Хю, отстъпвайки крачка назад. — Ще ти позволя да получиш отмъщението си, но не за сметка на моето. Обърнете го — нареди той на мъжете си.

Започваше се, помисли си Юън, и въпреки борбата му, бе обърнат така, че Хелена да може удря гърба му с камшика си. Той се молеше да има силата да изтърпи това, без да им достави удоволствието да видят болката му. Пък и колкото повече издържеше, толкова повече нарастваше шансът някой да го спаси. Някой скоро ще забележи, че го няма по-дълго от обикновено и че този път е излязъл сам. Грегор знаеше, че той ще е тук, нещо, което Грей очевидно не се бяха досетили. Когато Хелена заби камшика си в гърба му, той стисна зъби, за да сдържи вика си, и започна да се моли някой да дойде скоро да го потърси.

 

 

— Искам да убия и двамата — каза Фиона, докато гледаше съпруга си, гол и кървящ, и все пак борещ се срещу мъжете, които го обръщаха, за да застане лице в лице с Хю Грей.

— Точно това смятаме да направим — каза Грегор.

— Може да го направим бавно — промърмори Сигимор, наблюдавайки я внимателно. — Да им дадем да опитат от това, което поднасят на мъжа ти.

— О, как ме изкушаваш, Сигимор — каза тя, поемайки си дълбоко дъх, за да постави под контрол гнева, който я разяждаше при вида на съпруга. — Но не. Въпреки че така ще е най-справедливо, няма да падаме на нивото им.

— Както желаеш. Готова ли си?

Фиона придърпа надолу деколтето на роклята си и прокара пръсти през косата си, за да я накара да бухне.

— Да, така мисля. Как изглеждам?

— Апетитно.

— Можеш ли да видиш някой от кинжалите ми?

— Нито един.

— Значи съм готова.

— Бъди внимателна, Фиона — каза Грегор. — Ако решиш дори за миг, че ще те нападнат или наранят, бягай. Виждал съм те да бягаш и знам, че си способна да стоиш далеч от лапите им, поне докато отвлечем вниманието им от теб.

— Съгласна съм.

Фиона бе благодарна на гнева, който разпалваше кръвта й, защото той прогони страха, когато вдигна кошницата си и се насочи към Грей. Макар всички да мислеха, че планът й е добър, тя знаеше, че нещата могат ужасно да се объркат. Никой не знаеше точно колко Грей може да са чули за нея. Ако знаеха прекалено много, щяха да я разпознаят на мига и така тя да се изложи на по-голяма опасност.

— Чичо Роби — изчурулика тя, когато тръгна към колибата. — Ехооо! Донесох ти питки. — Тя се препъна и погледна Грей така, сякаш едва сега ги забелязваше. — О, божке. Не осъзнах, че чичо Роби има гости. Щях да донеса повече питки.

Юън примигна. Не беше възможно да вижда пред себе си Фиона. Болката го караше да халюцинира.

Тогава той погледна към Хю и мъжете му, забеляза похотливите им изражения и осъзна, че жена му наистина стои пред тях. Съпругата му изглеждаше толкова сладко объркана, красивата й коса се стелеше нежно около слабото й тяло, а деколтето й бе издърпано толкова надолу, че той можеше да забележи леко подаващите се ареоли на зърната й. Едно по-силно поемане на дъх или леко извиване и гърдите й щяха да изскочат пред погледите на всички мъже. Когато се освободеше, щеше да разбере кой й е позволил да направи това и щеше да го убие… бавно.

Тогава тя го погледна и в очите й зърна само за миг гняв и болка, преди тя да ги прикрие. Сега на лицето й бе изписано само бегло любопитство, без никакъв знак, че го познава. Всъщност, имайки предвид, че гледа към окървавен гол мъж, а изражението й бе сладко и спокойно, човек би се зачудил дали тя е с всичкия си. Разсеяно се зачуди колко ли кинжала е скрила под дрехите си.

— Коя, по дяволите, си ти? — поиска да узнае Хю.

Начинът, по който Хю гледаше гърдите на Фиона, накара Юън да се моли някой час по-скоро да дойде и да го убие. След бърз поглед към похотливите изражения на мъжете на Хю, Юън едва не каза на жена си да се прибира у дома. Тогава видя изражението на Хелена. Жената поглеждаше от Хю към Фиона и обратното. Лицето й се бе превърнало в каменна маска, ръцете й стискаха силно окървавения камшик. Той реши, че трябва да наблюдава внимателно именно нея.

Заби поглед в Хелена, докато Фиона играеше пиесата си. Ако не друго, поне го караше да не се оглежда за мъжете, за които се надяваше, че ще се появят. Колкото и нетърпелива да бе жена му, знаеше, че не би опитала да го спаси сама. Тя бе прекалено интелигентна и много добре знаеше как се водят битки. Юън се бореше да не се поддава на болката, за да може да наблюдава Грей, търсейки знак, че могат да нападнат Фиона или глупаците да си спомнят, че трябва да охраняват периметъра.

— Защо? Аз съм племенница на стария Роби — отвърна Фиона, усмихвайки се на Хю. — Често идвам да посетя него и сладката му съпруга.

— Той няма никакви роднини — сопна се Хелена.

— Ами, нямаме кръвна връзка, но все пак се считаме за семейство.

— Тук нещо не е наред, Хю — каза Хелена, пристъпвайки към него, за да сграбчи ръката му и се намръщи, когато той й хвърли бегъл поглед, преди отново да насочи цялото си внимание към гъвкавото тяло на Фиона. — Отпрати кльощавата кучка или я убий.

— О, колко нелюбезно! — проплака Фиона.

Юън гледаше как погледите на всички мъже се насочиха към нея, когато тя притисна ръка към гърдите си. Ако помощта не дойдеше бързо, много скоро те щяха да се нахвърлят на нея като глутница изгладнели вълци. Или ревнивата Хелена щеше да я нападне. Тогава Юън едва не се усмихна. Хелена щеше да направи голяма, а може би и фатална, грешка, ако нападнеше жена му.

— Но аз ти прощавам — каза Фиона, — защото предполагам, че тези петна по лицето ти те карат да се чувстваш много неудобно и доста унижена.

— Петна?! Нямам никакви петна — изпищя Хелена, докато прокарваше ръце по лицето си.

— О, моите извинения. Сигурно ми се е привидяло. Грешката е моя. — Фиона погледна към Юън. — Вероятно трябва да облечете някакви дрехи на горкия човек. Тази гледка не е за очите на една дама. Да види такова превъплъщение на мъжкото съвършенство може да засегне деликатните чувства на всяка жена.

— Ти си идиотка.

— Затваряй си устата, Хелена — каза Хю. — А ти, момиче — той погледна Фиона, — какво правиш тук?

— Чакам — отвърна Фиона.

— Какво чакаш?

— Чакам да умреш.

Хю не бе единственият изненадан от промяната в тона на Фиона. Юън не мислеше, че някога е чувал гласа на жена да звучи толкова твърдо, толкова студено и заплашително. Той се напрегна, когато тя започна бавно да отстъпва към него. С ъгъла на окото си забеляза червена коса и едва не се усмихна. Вече единствените му тревоги бяха смелата му малка жена да не се нарани, когато битката започне.

— Ти си луда. Със сигурност не може да мислиш, че дребно момиче като теб би могло да ме нарани.

— Ами да, мога, но смятам да го оставя на някой друг.

— На кой?

— На мен — заяви Сигимор и се ухили, когато Хю се завъртя, за да се изправи лице в лице с него.

Фиона застана близо до Юън, когато започна битката. Тя остави кошницата до себе си и се въоръжи с кинжал във всяка ръка. Искаше й се да може да достигне въжето и да го освободи, но не само, че бе прекалено високо, но и се боеше да откъсне поглед от Грей.

— Когато се освободя и се излекувам от нараняванията си, смятам да те напердаша — заяви Юън.

— Може да опиташ — отвърна Фиона. — Битката ще е кратка.

— Много кратка. — Тогава той видя Хелена да насочва погледа си към Фиона, сякаш току-що бе осъзнала, че са ги изиграли. — Внимавай, Фиона.

Фиона се напрегна, когато Хелена приближи. Жената очевидно бе замаяна от битката. Фиона си спомни, че бе чула шума от камшика няколко пъти. И след като Хелена вече не го държеше, тя предположи, че мъжете на Юън са й го взели. Искаше й се да я бяха убили, когато са сторили това. Сега обаче Хелена стоеше пред нея и държеше голям остър нож.

— Ти си тази, за която се е оженил, нали? — изсъска Хелена.

— Да, имам тази чест — отвърна Фиона.

— Чест? Да си омъжена за него? Е, предполагам, че след като сте се венчали, си взела някой друг.

— А ти си идиотка.

— Аз смятам да те убия — заяви Хелена. — А след това смятам да накълцам това прасе на малки грозни парченца. По-добре бягай, малка глупачке, тъй като аз съм тази, която му направи всичките белези.

— Знам го, но ще съм милостива към теб и няма да те накарам да страдаш, преди да те убия.

Юън прокле въжетата, с които бе завързан, когато Хелена нападна Фиона. Само след миг се успокои и заглежда жена си с възхищение. Уменията й бяха очевидни, грациозните й движения по време на битката бяха удивителна гледка. На Хелена й трябваха няколко мига да осъзнае, че си играят с нея, и че тази дребна жена вече можеше да я е убила, ако го желаеше. За един кратък миг страх изкриви изражението й, но тогава тя погледна Фиона.

— Ще те взема с мен — сопна се Хелена, мълчаливо признавайки, че е наясно, че ще изгуби битката.

— Не, няма.

Миг по-късно всичко приключи. Фиона спокойно почисти острието си в полите на мъртвата жена.

Тъкмо се изправяше, за да погледне Юън, когато и последният Грей падна на земята. Той изпита леко съжаление, когато осъзна, че не е видял смъртта на Хю.

— Сигимор го накара да се изпоти — каза Фиона.

— Можеш да четеш мислите ми, нали?

— Не, но след това, което ти стори, не е голяма изненада какво може да мислиш.

Грегор и Сигимор го развързаха. Той се срина на колене, краката му бяха прекалено слаби, за да го държат. Не се наложи много да го убеждават да отпусне глава в скута на Фиона. Затвори очи и вдиша дълбоко аромата й, когато тя започна да почиства нежно раните му. Около себе си можеше да чуе звука от мъжете му, които разчистват телата на мъртвите Грей.

— О, Юън — прошепна Фиона, нежно почиствайки кръвта от разранения му гръб. — Иска ми се да можем да ги убием отново. Горкият ти хубав гръб.

— Ще се излекува — каза той. — Хелена няма силата, която би имал един мъж, и не ме е наранила прекалено зле.

— Не съжалявам, че я убих.

— Добре. Не бива да съжаляваш. Ах, скъпа, пое голям риск да спасиш задника ми.

— Нямах избор.

Искаше да я попита какво има предвид, но брат му Грегор пристигна с одеяло и бричовете му. Фиона му помогна да седне, а Грегор внимателно му облече бричовете. Опита се да разбере значението на думите на Фиона, но щеше да почака, докато се възстанови достатъчно, че да може да мисли трезво. Емоциите, които бе доловил, можеше да не са нищо повече от естествена реакция на жена, изживяла подобно изпитание. Или можеше да значи, че тя изпитва нещо по-силно към него, помисли си той щастливо. По-късно, когато ума му се прочистеше, той щеше да помисли много внимателно над това.

— Можеш ли да седиш на коня? — попита го Грегор.

— Не и ако не съм завързан за седлото или ако някой не ме държи — отвърна Юън. — Откъде знаехте какво се е случило?

— Осъзнах, че си тръгнал без мен, и те последвах. Открих Сигимор вече тук. Той те е проследил, макар че не ми каза защо — каза Грегор и се намръщи към Сигимор, седящ до Фиона. — Защо беше тук?

— Помислих, че се държи странно — отвърна Сигимор. — Предположих, че може да си е хванал любовница, и бях тук да му набия малко разум в главата.

Фиона се изкикоти, от една страна заради спокойно изречената заплаха на Сигимор и от друга от облекчение, че не е единствената, която е мислила, че Юън ходи при друга жена.

— Някой ще трябва да държи здраво Юън, ако трябва да се върне в Скарглас на гърба на коня и освен това трябва да се погрижим за гърба му.

— Аз ще го направя. Може да седи зад мен и да обвие ръце около кръста ми, ще му завържем ръцете, в случай, че припадне.

— Никога не припадам — промърмори Юън, но Сигимор само се усмихна.

След това Сигимор помогна на Юън да се изправи на крака и погледна гърба му.

— Тази жена е обичала камшика си. Какво точно си сторил, за да я накараш да те мрази толкова много?

— Тя ме винеше за смъртта на майка си и сестра си — отвърна Юън, облягайки се тежко на Сигимор, докато отиваха към коня, който Саймън току-що бе довел до сечището. — От историята, която разказа, вярвам, че баща й е бил луд и е убил жените, преди да се самоубие. Смятам, че Хелена го е подозирала, но в онзи ден Макфингал са били в земите на Грей и затова тя е решила да обвини нас.

— А Хю е искал Скарглас.

— Да, но и той също е омотал всичко в ума си, докато не е решил, че аз съм виновен. — Виждайки, че Фиона изостана назад, за да говори със Саймън, Юън се обърна към Сигимор.

— Ами хората в колибата? Слава на бога, Хю забрави за тях.

— Имаш предвид старата двойка и сина ти?

— О, по дяволите, Фиона е видяла детето.

— Да, той и двойката са в Скарглас. Трябваше да й кажеш.

— Аз знам едва от три дни. Опитвах се да измисля най-добрия начин да кажа на Фиона.

— Е, докато се възстановяваш, ще имаш време да обмислиш внимателно как да успокоиш темперамента й.

— Ядосана е, нали? — Юън направи гримаса, виждайки погледа на Сигимор, който ясно му показваше, че въпросът му е глупав. — Да, разбира се, че е ядосана. Трудно е едно момиче да приеме копелето на съпруга си.

— О, тя не е ядосана, че имаш копеле. Брат й Дърмот има пет. И Фиона е достатъчно умна да разбира, че това се е случило много преди да я срещнеш, и че по онова време все още е била момиче. Не, тя е ядосана, задето не си й казал. Може би просто я боли.

— Предполагам, че не знаеш как един мъж може да пълзи в краката на жена си, без да личи, че го прави.

Той въздъхна, когато Сигимор се разсмя.

Докато го настаниха на коня с ръце, завързани около кръста на Сигимор, Юън знаеше, че скоро ще излезе лъжец, тъй като бе на път да припадне. Той погледна надолу към Фиона, когато тя спря до коня и погали бедрото му с трепереща ръка. Юън знаеше, че не си е въобразил емоциите на лицето й. Имаше много повече от загрижеността на вярната съпруга.

— Ще се оправя, Фиона — каза той. — Качвай се на коня си и да тръгваме. И си дръпни нагоре деколтето. Мога да видя зърната ти.

Той едва не се засмя, когато тя се изчерви и дръпна роклята си, поглеждайки го лошо, преди забързано да се насочи към коня си. Щеше да бъде по-добре да бе останал в плен на този емоционален момент и да го използва да я накара да му каже какво изпитва, но Юън знаеше, че сега не бе правилното време. Той се успокояваше със знанието, че тя изпитва дълбоки чувства към него. Бе го видял ясно в изпълнените й със сълзи очи. По-късно, когато се възстановеше, щеше да намери начин да я накара да му признае чувствата си. Погледът й му бе дал надежда, но той имаше нужда да чуе думите. Това бе последната му ясна мисъл, преди Сигимор да подкара коня си и Юън издържа само няколко минути, преди болката да го изпрати в несвяст.