Хана Хауъл
Шотландски воин (17)

Седемнадесета глава

Трябваше да обърне внимание на песимистичната си страна, помисли си Юън, докато гледаше съобщението в ръката си. Нима едва миналата нощ си бе помислил, че всичко е толкова добре? Сега призракът на миналото се бе появил, за да хвърли сянка над живота му.

Хелена му бе родила дете или поне така се твърдеше в съобщението. Сега това дете бе отглеждано в малка къща в края на земите му. Не го изненада това, че Хелена го бе изоставила. Въпросът бе защо бе чакала толкова дълго, че да го стори?

Юън напусна кабинета си, търсейки Грегор. Тази неочаквана поява на дете, за което не бе чувал досега, на мига събуди подозренията му. Хелена бе Грей и вече веднъж го бе предала. Беше възможно това да е капан, поредната лъжа целяща да го постави в опасност.

Той откри Грегор в спалнята му, докато имаше уредена среща с една от прислужниците. След като отпрати момичето, Юън погледна Грегор и поклати глава. Може би беше време да сложи край на това всеки да използва жените, работещи в крепостта. Ако жените не бяха в обсега им, Грегор и братята му нямаше толкова често да се разсейват от работата си.

— Ставаш много благочестив, Юън — заяви му Грегор, усмихвайки се на неодобрителния поглед на брат си. — Тя беше повече от щастлива.

— Знам го — отвърна Юън. — Мейси раздава свободно прелестите си. Затова и има три деца. Да не би да искаш да направиш още едно копеле? — Той осъзна, че гневът и тревогата му бяха направили гласа му по-остър, когато зърна изненадата на Грегор. — Получих съобщение, заради което съм малко по-изнервен, стане ли въпрос за създаване на копелета. — Той подаде бележката на Грегор.

Проклятие се откъсна от устните на брат му, когато прочете съобщението.

— Вярваш ли на това?

— И не, и да. Има малък шанс тя да е родила дете от мен. Изливайки семето си на чаршафите невинаги предотвратява появата на бебе.

— Тогава защо никога не ти е казвала? Защо не го е довела тук? Не мога да повярвам, че Грей може да искат детето ти при себе си.

— Не. Ако това е истина и ако детето е живяло последните… колко… седем години при врага ми, само мога да си представя колко е бил труден животът му. Истината е, че се чудя защо не са убили детето. Грей виждат всички Макфингал като сган. Съмнявам се, че заради младостта или заради факта, че носи кръвта на Хелена, те са го държали досега.

— Значи е лъжа и това е капан.

Юън застана до прозореца в стаята на Грегор и погледна навън.

— Боя се, че да, и все пак трябва да бъде сигурен. Ами ако в онази колиба наистина е моето дете? Не мога да го оставя сега, след като съмнението за съществуването му се е загнездило в главата ми.

— Тогава ще изпратя мъже да го вземат и доведат тук — предложи Грегор.

— Да го представят пред Фиона?

Грегор отново изруга.

— Не мисля, че тя би се държала зле с момчето, или би причинила проблеми за нещо, което се е случило преди осем години.

— Все още? — попита Юън поглеждайки към Грегор. — Там се корени проблемът. Все още. Тя е чувала за Хелена и по тази причина няма защо да крия от нея старата си афера. Но дете? Жените могат да се държат странно, щом разберат, че мъжът им е направил дете на друга жена. За нас това е просто грешка, дори и да ни е грижа за детето. Но жените виждат в това много повече, виждат доказателство за някаква връзка между мъжа и жената. Може би ти не можеш да си спомниш всички спорове между татко и съпругите му, но аз мога. Копелето, родено от друга жена, винаги им се виждаше като огромна обида, по-голяма от тази, че им е изневерил, за да го създаде.

Грегор направи гримаса заради болезнените спомени, които Юън събуди с думите си.

— Смяташ сам да отидеш в тази колиба, нали?

— Да. Ако е капан, не мога умишлено да изпратя друг мъж в него. Ако е истина и Хелена е оставила там сина ми, аз трябва да го видя. Не мога да реша нищо окончателно, докато не видя детето и докато не се убедя, че е мое.

— Но как може да кажеш твое ли е, или не?

— Изглежда гените на Макфингал са много силни. Дори малкият Нед, момчето на Маб, прилича на Макфингал въпреки светлата си коса. Татко го знае, макар непрестанно да мърмори. Но ми се налага да реша какво точно да правя, как да отида и все пак да не падна в капана, който може да ме чака.

— Ще дойда с теб — каза Грегор, нахлузвайки ботушите си. — Ако сме само двамата, можем да се промъкнем незабелязано в колибата, да се огледаме и да преценим опасността. Познавам мястото и знам прикритие, което можем да използваме. Проблемът ще е да решим точно колко далеч да оставим конете си, преди да се приближим до мястото.

Юън кимна.

— Това е план и точно от това имах нужда. В мига, в който идеята за детето се загнезди в ума ми, вече не можех да мисля за нищо друго.

Грегор го потупа по гърба и двамата тръгнаха да излизат от стаята му.

— Веднага ще решим това. Разбира се, ако там наистина има дете, ти ще трябва да се справяш с Фиона. — И това, помисли си Юън, бе нещото, което го тревожеше най-много. Инстинктите и това, че познаваше Фиона, му подсказваха, че тя ще приеме детето, ще се грижи за него и няма да му създава проблеми заради стара афера. Но това не бе достатъчно силно, че да прогони страховете му. Той се боеше, че това може да разтвори пропаст помежду им, да породи хлад, който да прогони цялата топлина в брака му.

Прогонвайки тревогите си, той се концентрира върху задачата да напусне Скарглас без дузина въоръжени мъже да тръгнат след него и Грегор. Ако го чакаше капан, Грей щяха да се оглеждат точно за група мъже, тъй като никой Макфингал не пътуваше без ескорт.

След като напусна селото, изричайки куп лъжи на останалите, той и Грегор обърнаха конете си в мига, в който вече смятаха, че никой не ги вижда. Когато достигнаха до гората, знаейки, че дори мъжете на наблюдателните кули не могат да ги видят, те се придържаха към по-сенчестите пътеки.

Бяха на доста голямо разстояние от колибата, когато решиха да слязат от конете и да продължат пеша. Той и Грегор се движеха между дърветата и през малките сечища с умения, които винаги караха баща им да се усмихва гордо. Най-после стигнаха до каменната бойница, откъдето можеха да наблюдават внимателно колибата.

— Нищо не виждам — заяви Грегор — и по пътя насам не видях нищо.

— Нито пък аз, а Грей никога не са били добри в криенето — каза Юън.

— Не, и ако са достатъчно добри, че да се скрият, така че да не ги видим, значи досега щяхме да сме мъртви или заловени.

Юън се напрегна и се наведе напред, когато белокос мъж излезе от колибата. Той остави вратата зад себе си широко отворена и Юън не видя никакви мъже вътре. Тъй като колибата бе малка, ако имаше някой вътре, щяха да го забележат с лекота, тъй като мястото се състоеше от една-единствена голяма стая с кът за спане. Точно в тази колиба нямаше как да се скрие човек.

— Старият Роби не се държи така, сякаш има нещо нередно, и не виждам друг вътре, освен старата му жена. Мисля, че до масата седи дете, но е прекалено тъмно, за да съм сигурен — каза Грегор. — Да почакаме ли още, или да вървим?

— Да вървим. Тук няма друг, освен стария Роби и жена му. — Юън се изправи, но се поколеба.

— Да не си промени решението?

— Не, трябва да отида, нали? Просто се приготвям. Проблемът е, че предпочитам да няма дете, обаче сега, когато представата се е загнездила в ума ми, мисля, че ще съм разочарован, ако няма.

— Мисля, че разбирам. — Грегор прескочи стената и тръгна към колибата. — Има само един начин да разберем истината. — Той махна на стария Роби, докато го приближаваше.

Юън си пое дълбоко дъх, за да се успокои и последва Грегор. Старият мъж погледна към него и отговори на въпроса, който му бе задал Грегор. Юън знаеше, че го пита дали има дете в колибата. Стягайки се, той го последва вътре.

— Ето го — каза стария Роби, насочвайки изкривения си мръсен пръст към малкото момче, което седеше на масата и ядеше овесена питка.

Един поглед му бе достатъчен и Юън изруга безгласно. Той пристъпи към масата и седна на пейката срещу момчето. То го погледна в отговор. Лицето му бе красиво като на Хелена, обаче имаше острите черти на Юън, пречейки му да е прекалено хубаво. Гъста черна коса се стелеше по слабите рамене на момченцето — още един знак, доказващ, че е Макфингал.

Емоциите преминаха през Юън като опустошителна буря и той прие с радост халбата ейл, която му предложи стария Роби, бързо отпивайки голяма глътка в опит да се успокои. Силен гняв изгаряше съществото му заради лъжите на Хелена. Тя трябваше да му каже за детето, трябваше да го изпрати при него преди години. Сега момчето бе на повече от седем години и го гледаше с предпазливост, която свиваше сърцето на Юън. Но той също така почувства и топлота при гледката на детето, родено от неговото семе, което бе част от него така, както бяха ръцете и краката му. А под всичко това бе най-голямата му тревога. Как щеше да каже на Фиона? Как можеше да отведе това дете у дома?

— Как е името ти, момче? — попита Грегор, заставайки на стража пред вратата.

— Момче.

— Сигурен ли си? Странно име. А как те наричат останалите хора?

— Копеле. — Той погледна към възрастната двойка. — Те ме наричат момче. Повече ми харесва, отколкото копеле.

В Юън пламна толкова силен гняв, че му се наложи да си поема няколко дълбоки глътки дъх, за да се успокои. Можеше да чуе как Грегор ругае зад него. Начинът, по който детето го гледаше изплашено, показа на Юън, че гневът му е прекалено очевиден и той се опита да го потисне. По-късно щеше да го успокои и да го насочи накъдето трябва.

— Ще трябва да ти намерим друго име. Знаеш ли дали си кръстен?

— Не, не съм. Чувах как хората си говорят. Аз не съм благословен и ще отида в ада, не мога да бъда погребан на света земя, защото дяволът ще открадне душата ми, ако все още не го е сторил…

— Моля те, момче. Стига толкова. Това е достатъчно. Повече от достатъчно — прошепна Юън, преди да погледне детето в очите. — Аз съм Юън Макфингал, леърд на Скарглас. Това име говори ли ти нещо?

Момчето кимна.

— Ти си мъжът, който майки ми мрази. — То се намръщи. — Мисля, че доста хора те мразят. Хю също те мрази.

— Това не ме тревожи. Момче, аз съм баща ти. — Той остана неподвижен, докато момчето го изучаваше внимателно, а прекалено познатите му очи се разшириха леко.

— Ти приличаш на мен.

— Да, макар че ти си по-красив. Човекът до вратата е чичо ти Грегор.

— Майка ми казва, че има много от вас, проклетите Макфингал.

— Така е. Майка ти каза ли ти защо те изпраща при мен? — Той видя как от очите на детето потекоха сълзи и понечи да отиде при него, но Кейт, съпругата на стария Роби, го изпревари, и Юън реши, че вероятно така е по-добре. Той бе напълно непознат за детето.

— Майка ми каза, че й е писнало от мен — прошепна детето. — Казах й, че може да отида при Мери, която ме харесва, но майка ми каза, че не ме иска около себе си и че ще ме изпрати там, където повече няма да ме вижда.

— Намерих го на прага си преди ден — каза стария Роби. — Само той, тънко одеяло и писмо. С Кейт не можем да четем, затова не знаехме какво да правим с него. Обаче той ни прочете малко от писмото, когато го слагахме в леглото и разбрахме при кой трябва да отиде. Изпратихме съседското момче да ви донесе писмото.

— Значи можеш да четеш, така ли? — попита Юън момчето.

— Да, малко. Мери ме научи.

— Коя е тази Мери?

— Малката сестра на Хю. Той не е като нея. Тя куца, защото веднъж Хю я хвърли по стълбите и тя си нарани крака. Казах й, че съм плакал за нея, но тя ми отвърна, че не е трябвало, защото само си е счупила крака. Но, знаете ли, тя можеше да си счупи врата.

Ад, помисли си той. Детето му бе прекарало седем години в Ада. Грей бяха по-лоши, отколкото бе мислил. Зачуди се дали някои от тях няма да са му благодарни, ако ги отърве от леърда им. Ако не друго, то поне щеше да направи подарък на тази жена, Мери.

— Ще дойда ли сега с теб? — попита момчето.

Юън направи гримаса.

— Не днес. Ти беше изненада за мен, момче. Майка ти никога не ми е казвала за теб. Не бях сигурен дали наистина си мой син. Сега съм и затова трябва да се върна в Скарглас и да подготвя всичко за пристигането ти.

— И да ми измислиш име?

— Да, ти ще имаш име и ще се погрижа да бъдеш кръстен.

Очите на детето се разшириха и в тях се появи искра надежда.

— Ще може ли да спя вътре?

— Да — каза Юън, без да се изненадва от дрезгавината на гласа си, тъй като бе прекалено близо до сълзите. — Скоро, момче. Обещавам ти, ще бъде много скоро.

След като убеди възрастната двойка, че ще им изпрати провизии, Юън докосна леко главичката на детето си, преди да излезе от колибата. Той можеше да чуе как Грегор го следва, докато почти избяга в гората. Щом стигна до прикритието на дърветата, спря. Сложи ръце на бедрата си и се загледа в слънчевите лъчи, процеждащи се през листата на дърветата, докато се бореше да обуздае емоциите, който го изпълваха, и желанието да залови Хелена и Хю и да ги убие на мига.

— Все още не можеш да ги убиеш — каза Грегор, докато седеше облегнат на един дънер и наблюдаваше Юън.

Малко стреснат от лекотата, с която Грегор бе прочел мислите му, Юън погледна брат си.

— Тя дори не му е дала име. Как може една жена да износи и роди дете и да не му даде име?

— Е, всички знаем, че Хелена е кучка по сърце и по държание. Не можеш да се разкъсаш на парчета заради това, което е сторила тя, Юън. Единственото, което може да сториш, е да направиш нещата по-добри за него. И, разбира се, да намериш начин да убиеш Хю и Хелена. — Грегор направи гримаса. — Грешно е да говоря за убийството на жена, но, милостиви боже, тя заслужава да умре.

— Кой ще е леърд, ако Хю умре?

— Мисля, че следващият син е момче на име Уолъс. Защо?

— Трябва да открием колкото се може повече за него. Хю е мъртвец. Въпрос на време е. Но се чудя дали със смъртта му ще се сложи край на проблемите с Грей. Ако това копеле е мъртво, може да успеем да сключим мир с новия леърд. Хю никакви синове ли няма?

— Не и доколкото знам. Знаеш ли, че той се ожени за Хелена? — Юън кимна и Грегор продължи. — Чудя се дали това не е причината, поради която са се отнасяли така зле с детето ти. Тъй като тя ти е родила син, а на Хю не е. Нито едно дете, да не говорим, че не му е дала сина, за който копнее.

Юън се насочи обратно към мястото, където бяха оставили конете.

— Време е да научим колкото се може повече за врага ни. Тъй като сестра му Мери изглежда е добра жена, започвам да се чудя дали през всичките тези години наш враг не е бил най-вече Хю, отколкото всички Грей. Знам, че баща му бе ядосан от загубата на Скарглас, но не си спомням между нас и Грей да е имало толкова сблъсъци в ранните години.

— Може би си прав. Най-добре да говорим с татко. Всичко, което знам аз, е, че сблъсъците с Грей винаги са били тежки и смъртоносни, и са започнали почти веднага след като Хю е станал леърд. Когато се случи, все още бях голобрад младеж. Чувах слухове оттук-оттам, но не много. Сега като се замисля, онова клане, в което избиха почти целия клан, се случи, след като Хю стана леърд. Мъжът изпитва по-голям гняв и омраза, отколкото някога би могъл да породи баща ни, или поне така мисля.

— Той със сигурност изпитва силна омраза към мен — каза Юън. — Досега се биехме най-вече, за да защитим земите и живота си. Сега искам да го унищожа. Първата крачка е да разберем колкото се може повече за Грей.

— Съгласен съм. Ами какво ще правим със сина ти? Ти му обеща, че ще го отведеш в Скарглас.

— И ще спазя обещанието си, но имам нужда от време. Не е лесно да кажа за това на жена си. Трябва да го направя по правилния начин, за добро на детето. Когато го отведа в Скарглас, искам да е добре дошъл, искам Фиона да го иска в дома ни и да желае да му бъде майка. Чувствам, че ще го приеме, и все пак, когато й кажа… — Той сви рамене, защото мислите му бяха прекалено объркани, че да ги облече в думи.

— Мисля, че тревогите ти са неоснователни, но да, все пак е новина, която трябва да поднесеш нежно и внимателно. Старият Роби и Кейт ще се грижат за момчето. И освен това мисля, че винаги трябва да доближаваш внимателно тази колиба. Може все още да те чака капан.

Юън кимна, като стигнаха до конете и ги яхнаха.

— Трябва да пазим това в тайна, поне засега. Между мен и теб, нали?

— Да — съгласи се Грегор и двамата потеглиха към Скарглас. — Със сигурност няма да е от полза, ако Фиона научи за момчето, преди да й кажеш. Но не чакай дълго, Юън. Тази колиба не е близо до крепостта, но новината за детето може да достигне до портите ни.

 

 

Тази възможност все още измъчваше Юън, когато той се присъедини към Фиона в спалнята им същата вечер. След като се бе върнал от колибата, той я избягваше, потъвайки в мислите и чувствата си, докато се опитваше да състави план. Подозираше, че е забелязала странното му поведение и разсеяността му, тъй като го наблюдаваше внимателно.

И тя не бе единствената, помисли си той и вътрешно направи гримаса. Братовчед му Сигимор също го гледаше внимателно. Мъжът бе неприятно надарен с остър ум и зрение. Освен това Юън си помисли как бе доказал, че не е особено добър в прикриването на чувствата си, що се отнася до този въпрос. Налагаше се час по-скоро да измисли план.

Когато Фиона развърза косата си, той мина зад нея и се зае да я разреши. Тя бе станала много важна за него, огромна част от живота му и цялото му бъдеще. Част от него искаше просто да я попита какво изпитва тя, но бе страхливец. Ако тя не изречеше думите, които искаше да чуе, това щеше да го улучи право в сърцето, а той потръпваше само при мисълта за подобна болка. И все пак незнанието му пречеше да й признае каквото и да е било.

Той просто не можеше да е сигурен как тя ще приеме новината за сина му и дали изпитва достатъчно дълбоки чувства към него, та това да не я отблъсне завинаги.

— Юън, нещо тревожи ли те? — попита Фиона, когато той остави четката настрани и започна да сплита косата й. — Изглеждаш потънал в мисли.

— Наоколо станаха много промени, затова много често се оказвам изгубен в мислите си.

— Промените са за добро — каза тя, качвайки се на леглото, преди бързо да се мушне в прегръдките му, когато той легна зад нея. — Има много придобивки.

— Много и всичките са добре дошли. Изглежда и баща ми се променя към добро. Сега осъзнавам, че братята ми имат шанс да направят нещо по-добро за себе си, отколкото да стоят тук като мои воини. — Той започна да целува шията й, наслаждавайки се на тихите й стонове на удоволствие — Просто има много неща, с които трябва да свикнем. Преди бяхме напълно сами, а сега имаме съюзници. Това е нещо, за което мечтаех от толкова дълго време, че се боя да повярвам, че най-после желанието ми се е сбъднало.

Повдигна лицето й към себе си и я целуна. Начинът, по който тя прие целувката и докосването му с готовност, разпали на мига страстта му. Той осъзна, че се бои да не изгуби именно това. Боеше се, че точно тук може да се настани хлад, породен от гняв или наранени чувства. Колкото повече се боеше да не се случи нещо подобно, толкова по-отчаяно правеше любов с нея.

Юън издърпа нощницата й и положи Фиона да легне по гръб. Игнорира изчервяването й, като я изпиваше с поглед. Красотата й караше дъха да засяда в гърлото му и една част от него се зачуди докога ли ще бъде благословен да й се наслаждава. Опасността да я загуби подклаждаше страстта му, карайки го да иска да я маркира, да разпали огъня и глада й до такава степен, че да й е невъзможно да устои на докосването му.

Докато я целуваше, той нежно улови китките й и ги притисна нагоре до леглото. Преди нощта да свърши, Юън смяташе да я изтощи от любов до такава степен, че тя да не може да мръдне дори пръста си. Страстта, която споделяха, бе единственото нещо, в което той бе сигурен, и смяташе да използва пълната й сила.

Фиона простена, когато той зацелува гърдите й, дразнейки ги с езика си и покривайки ги с нежни целувки, докато тя повече не можеше да си поеме дъх. Имаше нещо различно в страстта им тази нощ, малко повече решителност, дори отчаяние. Когато той най-после й даде това, което желаеше, поемайки твърдото зърно в устата си и засмуквайки го силно, тя реши, че по-късно ще се тревожи за настроението му. Каквото и да се случваше в сърцето и ума му, удоволствието, което й доставяше, бе прекалено прекрасно, за да го прекъсва, задавайки си въпроси и тревожейки се за нещо, което не знае какво е.

— О, скъпа, имаш вкус на мед — промърмори той, докато прокарваше пътечка от целувки към корема й. — Един мъж може да се опияни от теб.

— Нека те докосна, Юън — помоли му се тя.

— Не, не и този път. Ако ме докоснеш и малкото контрол, който имам, ще се изпари под меките ти ръце.

Очите й се разшириха, когато той целуна къдриците между бедрата й. Тя опита да стисне бедрата си, но широките му рамене й попречиха. Шокът се задържа в ума й само за миг, преди докосването на езика му да я накара да се предаде. Страстта се надигна в нея, докато той й доставяше удоволствие с устни и език. С тих стон на примирение и страст, тя се разтвори за него, приемайки тази нова интимност.

— Юън — извика тя, когато усети тръпките на освобождението да завладяват тялото й.

— Не, тихо, скъпа, дай ми го.

С дрезгав стон тя го стори. Все още се бореше да си поеме въздух след невероятно изживяване, когато той започна да я целува отново, изкачвайки се нагоре по тялото й. За нейно удивление първото докосване на устните му до гърдите й отново разпали желанието в нея. Обви бедра около него, когато Юън съедини с лекота телата им. За миг той се движеше в нея бавно и нежно, но скоро нуждата и на двама им нарасна прекалено много, надвивайки нежността. Последната й ясна мисъл, преди той да отведе и двама им във висините, бе, че за човек, който твърди, че има малко опит, Юън се бе оказал любовник, който можеше да я убие със страстта си.

Немощно Фиона милваше гърба на Юън, докато той лежеше в обятията й. Тя реши с усмивка, че може да отнеме дни да се възстанови след правенето им на любов. След лека почивка знаеше, че ще е повече от готова той да опита отново да я подлуди със страстта си. Но бе доволна, че в момента не я гледа. Щеше да й отнеме известно време да спре да се срамува заради интимните му целувки.

Фиона знаеше, че е малко глупаво да изпитва пристъпи на скромност. Тя не ги изпитваше, когато му доставяше удоволствие с устните си, и ако той изпитваше същото, то тя щеше да се научи да не страда от такова неудобство, защото не искаше да му се налага да утешава чувствата й, след като всеки път правеха любов.

Лека усмивка докосна устните й, когато осъзна, че той е заспал. Тя се зачуди отново за странното настроение, в което бе той, след като се върна от ездата с Грегор. Нещо го тревожеше, бе сигурна в това. На Фиона й се искаше да сподели с нея какво е, за да може да му помогне с проблема, но не го бе сторил. Болеше я, но си каза да не го приема присърце. Юън се бе справял с проблемите и отговорностите си сам толкова дълго време, че нямаше да му е лесно изведнъж да започне да ги споделя с новата си съпруга. Щеше да го гледа и да чака, държейки очите си отворени, ако изскочи възможност да му помогне. Целувайки нежно главата му, тя се закле, че ще бъде търпелива. Реши, че няма да навреди, ако се помоли, какъвто и да е проблемът, той да се реши без кръвопролитие.