Рик Риърдън
Знакът на Атина (9)

IX. Пайпър

Пайпър не искаше да използва ножа.

Но седейки в каютата на Джейсън в очакване той да се събуди, се чувстваше сама и безпомощна. Лицето на Джейсън бе бледо като на мъртвец. Пайпър не можеше да забрави ужасния звук, който се бе разнесъл при удара на тухлата в челото му. Сега Джейсън бе ранен само защото се бе опитал да я предпази. Пайпър не беше сигурна, че той ще е добре, когато се събуди, въпреки нектара и амброзията, които бяха натъпкали насила в устата му. Ами ако отново загубеше паметта си? Ако този път забравеше и нея? Това щеше да е най-жестоката шега на боговете, но те обичаха жестоките игри.

Тя чуваше как Глийсън Хедж си тананика войнишка песен в съседната каюта. Останал без сателитна телевизия, сатирът навярно препрочиташе стари броеве на списание „Оръжия и амуниции“, излегнат на кревата си. Той не беше лош отговорник, но определено бе най-военнолюбивият козел, който Пайпър бе срещала някога.

Тя, разбира се, бе благодарна на сатира. Той беше помогнал на баща й, филмовата звезда Тристан Маклийн, да се изправи на крака след отвличането му от гигантите миналата зима.

Преди няколко седмици Хедж бе помолил приятелката си Мели да поеме грижите за имението Маклийн, за да може той да потегли на това пътешествие. Тренер Хедж се държеше така, сякаш това е била изцяло негова идея, но Пайпър подозираше, че баща й се тревожи. През последните няколко месеца и той, и Мели постоянно я питаха какво не е наред при всяко нейно позвъняване у дома.

Може би нещо в гласа й я бе издало. Пайпър обаче не можеше да сподели виденията, които бе получила. Те бяха прекалено плашещи. Освен това баща й беше изпил отвара, която бе изтрила всичките му спомени за геройската същност на Пайпър. Но дори така той разбираше кога дъщеря му е изплашена. Беше сигурна, че той бе помолил тренер Хедж да се погрижи за нея.

Не трябваше да вади острието. Това само щеше да влоши нещата.

Но накрая изкушението се оказа прекалено силно. Тя извади Каторпсис. Той не изглеждаше като нещо специално — просто триъгълно острие с обикновена дръжка. Някога обаче кинжалът бе принадлежал на Елена от Троя.

Пайпър се загледа в бронзовото острие. Първоначално видя само собственото си отражение. След това светлината затанцува по метала. Видя група римски герои на форума. Русото кльощаво момче Октавиан говореше на тълпата и размахваше юмрука си. Пайпър не можеше да го чуе, но посланието беше ясно:

— Да избием гърците!

Рейна бе застанала до него. Лицето на претора изглеждаше изопнато от стаени чувства. Горчивина? Гняв? Пайпър не беше сигурна. Беше готова да намрази Рейна, но така и не успя. По време на пиршеството Пайпър се бе възхитила на начина, по който римлянката бе скрила чувствата си, макар веднага да се бе досетила, че Джейсън и Пайпър са гаджета. Като дъщеря на Афродита Пайпър разбираше тези неща. Въпреки всичко Рейна бе останала любезна и бе запазила самообладание. Поставила бе интересите на лагера си над своите. Дала бе шанс на гърците… докато Арго II не бе започнал да руши града й.

Пайпър почти се почувства виновна, задето е гадже на Джейсън, макар това да беше глупаво. Джейсън никога не бе ходил с Рейна.

Самата Рейна може и да не беше толкова лоша, но това вече нямаше значение. Бяха прецакали нещата. Шансът за мир с римляните беше отлетял. Силата на Пайпър този път се бе оказала безполезна.

Тайният й страх? Че може би не бе опитала всичко. Пайпър никога не бе искала да се сприятелява с римляните. Страхуваше се, че Джейсън ще се върне към стария си живот. Може би подсъзнателно не бе дала всичко от себе си, прилагайки силата си на убеждение.

И сега Джейсън бе ранен. Корабът бе почти унищожен. А според кинжала й ненормалният убиец на плюшени мечета Октавиан готвеше римляните за война.

Сцената на кинжала й се промени. Пред очите й премина серия от видения, които тя не разбираше: Джейсън, яхнал кон, влизаше в битка, но очите му вместо сини изглеждаха златни; жена в старовремска южняшка рокля, застанала в парк до океана с палмови дървета; бик с лице на брадат човек излизаше от река; двама гиганти в жълти тоги дърпаха въже на скрипец и теглеха огромна бронзова ваза от гигантска яма. Накрая дойде и най-лошото видение. Тя бе в тъмна кръгла стая, подобна на кладенец, потънала до кръста във вода. Пърси и Джейсън бяха до нея, а по стените се движеха призрачни сенки. Пайпър дращеше по стените в опит да избяга, но нямаше къде да иде.

Водата стигна гърдите им.

Джейсън потъна. Пърси се препъна и изчезна.

Как можеше едно дете на морски бог да се удави? Пайпър не знаеше, но продължи да гледа смаяна случващото се сама в мрака, докато водата не покри и главата й.

Тя затвори очи. — Не ми показвай това отново — помоли се. — Покажи ми нещо полезно.

След това се насили да погледна към острието отново.

Този път видя пуста магистрала, която минаваше през поля с жито и слънчоглед. Надписът върху близка пътна табела гласеше: ТОПЕКА 32. На края на пътя стоеше човек с къси панталони и червена лагерна тениска. Лицето му се губеше в сянката на широкопола шапка, обрасла с лозя. В ръката си държеше сребърен бокал. Той махна към Пайпър. Тя разбра, че по някакъв начин човекът й предлага подарък — лек или противоотрова.

— Хей — изграчи Джейсън.

Пайпър толкова се изненада, че изтърва кинжала.

— Ти си буден!

— Не бъди толкова изненадана. — Джейсън докосна превързаната си глава и се намръщи. — Какво стана? Спомням си взривовете и после…

— Помниш ли коя съм?

Джейсън опита да се засмее, но лицето му бързо се изкриви в болезнена гримаса.

— Последния път, когато проверих, беше моето страхотно гадже Пайпър. Надявам се това да не се е променило, след като съм припаднал?

Пайпър се почувства толкова облекчена, че почти заплака. Помогна му да се изправи и му даде да пие нектар, докато му разказваше случилото се. Тъкмо бе стигнала до момента, в който Лио обясняваше плана си да оправи кораба, когато чу конски тропот по палубата над главата си.

Не след дълго Лио и Хейзъл спряха на прага им. Двамата мъкнеха огромно парче небесен бронз.

— Богове на Олимп — каза Пайпър, когато видя Лио, — какво е станало?

Косата му беше зализана, на челото му имаше работни очила, а на бузата му — следа от червило. По ръцете и ризата му бяха надраскани татуировки, които гласяха: ГОТИН ПИЧ, ОГНЕНО МОМЧЕ и ТИМ ЛИО.

— Дълга история — каза той. — Другите върнаха ли се?

— Още не — отвърна Пайпър.

Лио изруга, след което забеляза, че Джейсън е станал, и се усмихна.

— Хей, човек! Радвам се, че си по-добре. Отивам да поработя по двигателя! — след което се отдалечи тичешком с парчето бронз и остави Хейзъл сама на прага.

— „Тим Лио“? — попита я Пайпър и повдигна вежда.

— Срещнахме Нарцис — каза Хейзъл, което всъщност не обясни нищо — и Немезида, богинята на Отмъщението.

— Все изпускам веселата част — въздъхна Джейсън.

В този миг от палубата се разнесе шумно ТУП, все едно нещо тежко се бе приземило. Анабет и Пърси се появиха тичешком по коридора. Пърси носеше огромна пластмасова кофа, от която пушеше нещо невероятно смрадливо. По косата на Анабет се бе залепило някакво черно вещество. Цялата риза на Пърси бе полепнала с него.

— Катран? — предположи Пайпър.

Франк се появи зад тях, което напълни коридора с полубогове. На лицето на Франк имаше огромно катранено петно.

— Натъкнахме се на катранени чудовища! — каза Анабет, след което добави: — Хей, Джейсън, радвам се, че си буден. Хейзъл, къде е Лио?

— Оправя двигателя — отговори Хейзъл и посочи надолу.

Внезапно целият кораб се наклони наляво. Героите се олюляха, а Пърси едва не разля катрана.

— Какво беше това? — попита той.

— О — обади се Хейзъл притеснено, — ами ние ядосахме нимфите, които живеят в езерото. Всичките.

— Страхотно — каза Пърси и подаде кофата на Франк и Анабет, — идете да помогнете на Лио. Аз ще удържа водните духове, доколкото мога.

— Дадено — обеща Франк.

Тримата хукнаха по задачите си и Хейзъл отново остана сама на вратата на каютата. Корабът отново се разклати и тя се хвана за стомаха, все едно ще повърне.

— Само ще… — преглътна тя, посочи немощно надолу по коридора и избяга.

Джейсън и Пайпър останаха в каютата, докато корабът се клатушкаше напред-назад. Пайпър отново се почувства напълно безполезна. Вълните се разбиваха в корпуса на Арго II, а отгоре долитаха гневни гласове — Пърси викаше нещо, тренер Хедж крещеше към езерото, Фестус започна да бълва огън. Нататък по коридора Хейзъл стенеше в каютата си, а от помещението с двигателя се чуваха звуци, все едно Лио и останалите танцуваха ирландски танци с котви, закачени за краката. Мина цяла вечност, но двигателят най-накрая заръмжа. Греблата изскърцаха жално и Пайпър усети, че корабът се издига във въздуха.

Треперенето престана. Корабът се успокои и притихна, ако не се брояха машините. Лио най-после се появи от помещението с двигателя. Беше изпотен, покрит с вар и катран, а тениската му изглеждаше така, все едно бе сдъвкана и изплюта от ескалатор. Надписът на гърдите му вече гласеше само ИМ ЛИО, но въпреки това той бе ухилен до уши и съобщи, че всичко вече е наред.

— Събиране в столовата след час — обяви той. — Откачен ден, а?

 

След като всички се поизчистиха, тренер Хедж пое руля, а седемте героя се събраха долу за вечеря. За пръв път сядаха заедно в столовата. Може би присъствието им трябваше да успокои Пайпър, но вместо това само й напомни, че Пророчеството на седмината бе започнало да се сбъдва. Нямаше вече да чакат Лио да завърши кораба. Нямаше да играят в лагера на нечистокръвните, преструвайки се, че бъдещето е все още далеч. Бяха тръгнали на път, а по петите ги следваха гневни римляни. Напред ги очакваха древните земи и гигантите. Гея се пробуждаше. И ако не успееха да извършат подвига си, светът щеше да загине.

Другите вероятно чувстваха същото, защото атмосферата в столовата напомняше за електрическа буря. Което не беше невъзможно, като се имаха предвид уменията на Джейсън и Пърси. В един миг и двамата понечиха да седнат на един и същи стол — този в края на масата. От пръстите на Джейсън изхвърчаха искри. Двамата се изгледаха, все едно всеки от тях си мислеше: „Сериозно ли бе, пич?“, след което отстъпиха стола на Анабет и седнаха един срещу друг на масата.

Екипажът сравни преживяванията си в Солт Лейк Сити, но дори безумната история на Лио не можа да развесели групата.

— Сега накъде? — попита Лио, докато дъвчеше парче пица. — Позатегнах кораба, колкото да се измъкнем от езерото, но по него има още доста щети. Преди да преминем Атлантическия океан, ще трябва да кацнем някъде, за да оправя и тях.

— Първо трябва да се отдалечим от лагер „Юпитер“ — отговори Пърси, който ядеше парче изцяло син пай. Глазурата, пълнежът и дори кремът му бяха сини. — Франк забеляза, че над Соленото езеро кръжат орли. Предполагаме, че римляните не са далеч зад нас.

Това вкисна още повече настроението на героите около масата. Пайпър не искаше да се намесва, но се чувстваше длъжна да го направи. Длъжна и малко гузна.

— Дали да не опитаме пак да преговаряме с тях… може би не съм приложила достатъчно убеждение…

— Вината не е твоя, Пайпс — вдигна ръка Джейсън и добави: — нито пък на Лио. Каквото и да е станало, вината е на Гея. Тя се опитва да раздели двата лагера.

Пайпър бе благодарна за помощта му, но все още се чувстваше неудобно.

— Може би ако успеем да обясним това…

— Без доказателства? — намеси се Анабет. — Без да знаем какво точно е станало? Оценявам загрижеността ти, Пайпър. Разбирам, че не искаш да се караме с римляните. Но да се върнем назад, е самоубийство. Трябва първо да разберем какво е замислила Гея.

— Тя е права — обади се Хейзъл. Още изглеждаше замаяна от морската болест, но поне опитваше да изяде няколко соленки. Краищата на чинията й бяха посипани с дребни рубини, за които Пайпър бе сигурна, че не са били там в началото на вечерята. — Рейна може и да ни послуша. Октавиан обаче не. Римляните смятат, че се оскърбени. Първо ще отмъстят и после ще задават въпроси.

Пайпър се загледа в собствената си вечеря. Вълшебните чинии можеха да се пълнят с голямо разнообразие от вегетариански храни. Тя обожаваше авокадо и кесадиля с чушки, но тази вечер просто нямаше апетит. Сети се за виденията, които бе видяла в ножа си — Джейсън със златни очи, бик с човешка глава, двама гиганти в жълти тоги, които теглеха бронзова делва от яма. И най-лошото — спомни си как се дави в черната вода.

Пайпър винаги бе обичала водата. Имаше прекрасни спомени от ходенето на сърф с баща си. Откакто обаче бе видяла видението в Каторпсис, все повече и повече мислеше върху старата история на индианците чероки, която дядо й бе разправял, за да я държи далеч от реката близо до дома им. Казал й бе, че индианците вярват в добри речни духове, подобни на гръцките наяди^[1], но също и в зли речни духове — канибалите на водата, които поразявали смъртните с невидими стрели и от всичко най-много обичали да давят малки деца.

— Прави сте — призна накрая, — трябва да продължим. И не само заради римляните. Трябва да побързаме.

— Немезида каза, че имаме още щест дни, преди Нико да загине и Рим да бъде унищожен — напомни Хейзъл.

— Имате предвид истинския Рим, а не Нов Рим? — намръщи се Джейсън.

— Така мисля — отговори Хейзъл, — но ако е така, не ни оставя много време.

— И защо точно шест дни? — учуди се Пърси. — И как смятат да унищожат Рим?

Никой не му отговори. Пайпър не искаше да съобщава още лоши новини, но трябваше да го направи.

— Трябва да ви кажа нещо — каза тя, — което видях в ножа си.

Франк замръзна с вилица спагети, изминала наполовина разстоянието между чинията и устата му.

— Какво си видяла?

— Няма голям смисъл — каза Пайпър. — Отделни видения. Видях двама гиганти, облечени еднакво. Може би близнаци.

Анабет се загледа в кадрите от лагера на нечистокръвните, които се излъчваха на стената. В момента се виждаше дневната на Голямата къща. В камината гореше огън, а препарираният леопард Сеймор похъркваше над него.

— Близнаци като в пророчеството на Ела — каза Анабет. — Ще ни бъде от помощ, ако успеем да разгадаем какво се има предвид в тези редове.

— Дъщерята на Мъдростта върви сама — изрецитира Пърси, — а Рим се осветява от Знака на Атина. Анабет, това трябва да е за теб. Юнона ми каза, че… че те очаква трудна задача в Рим. Тя не вярва, че ще се справиш. Но аз съм сигурен, че бърка.

Анабет си пое дълбоко въздух.

— Рейна се канеше да ми каже нещо важно, когато корабът откри огън по нас. Каза, че римляните имат някаква стара легенда, свързана с Атина. Каза, че може би в нея се корени причината гърци и римляни да воюват.

Лио и Хейзъл се спогледаха притеснени.

— Немезида спомена нещо подобно — призна Лио. — Каза, че някаква стара неправда трябва да бъде поправена.

— Нещо, което да успокои двете природи на боговете — спомни си Хейзъл.

Пърси се намръщи, докато похапваше от синия пай.

— Бях претор за около два часа. Джейсън, да си чувал подобна легенда?

Джейсън все още държеше ръката на Пайпър. Пръстите му бяха изстинали.

— Не съм сигурен — каза той, — трябва да помисля.

— Не си сигурен? — сви очи Пърси.

Джейсън не отговори. Пайпър искаше да го попита какво не е наред. Тя виждаше, че той не иска да обсъжда старата легенда. Срещна погледа му и прочете молбата в тях: „По-късно“.

Хейзъл наруши мълчанието.

— Ами другите редове? — попита тя. — Близнаците на ангела ще отнемат дъха, а в него е ключът към безкрая на смъртта.

— В злато и бяло е на гигантите гибелта — добави Франк, — ще се спечели тя с мъка от коварна плетка.

— На гигантите гибелта… — повтори Лио. — Щом е гибел за гигантите, е добро за нас, нали? Това трябва да намерим. Ако успеем да излекуваме боговете от шизофренията им, нещата ще се наредят.

— Не можем да убием гигантите без помощта на боговете — кимна Пърси.

— Но нали убихте онзи гигант в Аляска без помощта на боговете? — обърна се Джейсън към Франк и Хейзъл.

— Алкионей беше специален — отвърна Франк, — той беше безсмъртен само на територията, в която е роден. В Аляска. Но не и в Канада. Щеше ми се да мога да избия всички гиганти, като ги пренеса от Аляска до Канада, но… — Той сви рамене. — Пърси е прав, няма да се справим без помощта на боговете.

Пайпър се загледа в стените. Искаше й се Лио да не ги бе омагьосвал така, че да показват лагера на нечистокръвните. Те й приличаха на врата към дома, която никога нямаше да може да използва. Видя как огънят на Хестия позеленя, когато хижите изгасиха светлините си след вечерния час.

Замисли се какво ли мислят Франк и Хейзъл. Те бяха римляни, никога не бяха стъпвали в лагера на нечистокръвните. Дали той не им се виждаше чужд? Дали не смятаха, че е редно и лагер „Юпитер“ да бъде представен? Дали й те страдаха за дома си?

След това Пайпър се сети за другите редове от пророчеството. Какво се имаше предвид под плетка? Как можеха близнаците да отнемат дъха на ангел? И какво се имаше предвид под ключ към безкрая на смъртта? Не звучеше много оптимистично.

— Е… — Лио се отдръпна от масата. — Всичко трябва да се върши едно по едно. Първо трябва да кацнем някъде, за да довърша поправките.

— По-добре ще е да кацнем близо до някой град — предложи Анабет. — В случай, че ни трябват провизии. Но да е встрани от пътя, за да не ни намерят римляните. Да имате някакви идеи?

Никой не отговори. Пайпър си спомни видението от ножа си — странния човек в червена дреха, който й предлагаше бокал. Той бе застанал пред знак, на който пишеше: ТОПЕКА 32.

— Ами — обади се тя накрая, — какво мислите за Канзас?