Рик Риърдън
Знакът на Атина (31)

XXXI. Пърси

Нищо не вдъхновяваше за велики идеи така, както пълният провал. Докато Пърси си седеше обезоръжен и победен, в главата му се оформи план. Той бе свикнал Анабет да му разказва за старогръцката митология и затова бе смаян, че си спомня нещо полезно. Трябваше обаче да действа бързо. Не можеше да допусне нещо да се случи с приятелите му. Нямаше да изгуби Анабет. Не и отново.

Хризаор бе непобедим. Поне в битка. Ако обаче останеше без своя екипаж, героите може би щяха да го победят заедно.

Как обаче да се справи с екипажа? Пърси подреди пъзела в главата си. Пиратите бяха превърнати в делфини преди хилядолетия, когато бяха отвлекли погрешния човек. Пърси знаеше тази история. Всъщност въпросният човек бе заплашил да превърне и него в делфин. А когато Хризаор бе казал, че екипажът му не се бои от нищо, един от делфините го бе поправил. „Да — съгласил се бе Хризаор. — Но него го няма.“

Пърси погледна към задната част на кораба и забеляза как Франк наднича иззад една балиста в човешката си форма. Пърси едвам сподави усмивката си. Едрото момче непрекъснато твърдеше, че е непохватно и безполезно, но винаги бе точно там, където Пърси искаше да бъде.

Момичетата… Франк… леденото ковчеже.

Идеята беше шантава, но както обикновено Пърси не разполагаше с нищо по-добро.

— Добре! — извика той толкова силно, че привлече вниманието на всички. — Отведете ни. Стига капитанът ни да разреши.

Златната маска на Хризаор се огледа наоколо.

— Какъв капитан? Хората ми претърсиха кораба. Тук няма никой друг.

Пърси драматично вдигна ръце.

— Богът се появява само когато пожелае, но той е истинският ни водач. Той е господарят на лагера и героите. Нали така, Анабет?

Анабет схвана бързо идеята му.

— О, да — кимна ентусиазирано тя. — Господин Д.! Великият Дионис!

Хората делфини се размърдаха неспокойно. Един от тях изтърва меча си.

— Стойте мирно! — кресна Хризаор. — На този кораб няма никакъв бог! Хлапетата се опитват да ви уплашат!

— Трябва да се плашите от гнева на Дионис! — каза Пърси и хвърли изпълнен със съчувствие поглед към екипажа. — Великият бог ще се разяри, задето сте забавили пътуването ни. Ще накаже всички ни. Не забелязахте ли как момичетата паднаха, поразени от лудост?

Хейзъл и Пайпър бяха спрели да се преструват и стояха на палубата, загледани в Пърси. Когато обаче момчето ги погледна, те отново започнаха да треперят и да се мятат като риби на сухо.

Хората делфини внимателно се отдалечиха от тях.

— Измама! — изрева Хризаор. — Млъквай, Пърси Джаксън. Директорът на вашия лагер не е тук. Той бе призован обратно на Олимп. Всички знаят това!

— Значи признаваш, че Дионис е нашият директор! — попита го Пърси.

— Беше — поправи го Хризаор, — всички знаят това.

Пърси посочи към златния воин така, все едно онзи бе признал загубата си.

— Виждате ли? Обречени сме. Ако не вярвате, отворете леденото ковчеже!

Пърси приближи вълшебния хладилник. Никой не му попречи. Той вдигна капака и започна да рови из леда. Трябваше да има поне една напитка! Намери сребристо-червено кенче кола и го размаха към делфините, все едно бяха буболечки, които се канеше да напръска с „Райт“.

— Треперете! — извика Пърси. — Това е любимата напитка на бога, ужасяващата диетична кола!

Хората делфини започнаха да се паникьосват. Пърси чувстваше, че са на ръба на паниката.

— Богът ще плени кораба ви — предупреди Пърси, — ще ви превърне в обикновени делфини или ще ви подлуди. А може би ще ви превърне в луди делфини! Единствената ви надежда е да се махнете оттук незабавно!

— Нелепо! — Гласът на Хризаор бе станал писклив. Той обаче не знаеше към кого да насочи меча си. Дали към Пърси? Или пък към собствения си екипаж!

— Спасете се! — предупреди Пърси. — За нас вече е късно! — след това ахна и посочи към мястото, където се криеше Франк.

— О, не! Франк се превръща в луд делфин!

Нищо не се случи.

— Казах — повтори Пърси, — че Франк се превръща в луд делфин!

Франк изскочи от нищото и театрално се хвана за гърлото.

— О, не — каза той с тона на телевизионен говорител, — превръщам се в луд делфин! — след което започна да се променя. Носът му се удължи в муцуна, кожата му стана хлъзгава и сива. Той падна на палубата като делфин, а опашката му заудря дъските.

Пиратите се разбягаха, обзети от ужас. Не спираха да писукат и започнаха да хвърлят оръжията си, забравяйки напълно както за пленниците си, така и за заповедите на Хризаор. Те скочиха зад борда, а в суматохата Анабет се промъкна до Хейзъл, Пайпър и тренер Хедж и сряза въжетата, с които ги бяха овързали.

За броени секунди Хризаор бе останал сам и обграден. Пърси и приятелите му нямаха други оръжия освен ножа на Анабет и подковите на Хедж, но убийствените им погледи явно убедиха златния воин в това, че е обречен.

Той отстъпи към релинга.

— Това не е краят, Джаксън — изрева Хризаор. — Ще си отмъстя…

Думите му бяха прекъснати от Франк, който отново бе сменил формата си. Четиристотинкилограмовата мечка гризли прекрати всякакви разговори, като цапна Хризаор с лапа и свали златната маска от шлема му. Пиратът изпищя и скри лицето си с две ръце, след което цопна във водата.

Изтичаха до релинга. Хризаор бе изчезнал. Пърси се замисли дали не трябва да го последва, но нито познаваше тези води, нито изгаряше от желание отново да се изправи сам срещу него.

— Това беше гениално! — каза Анабет и го целуна, което донякъде оправи настроението му.

— Беше отчаяно — поправи я Пърси. — Освен това трябва да се отървем от тази пиратска трирема.

— Дали да не я изгорим? — попита Анабет.

Пърси погледна към диетичната кола в ръцете си.

— Не. Имам по-добра идея.

 

Отне им повече време, отколкото Пърси се надяваше. Докато работеха, той продължаваше да се взира в морето в очакване Хризаор и пиратите му делфини да се завърнат. Те обаче не го направиха.

Лио отново бе на крака благодарение на малко нектар. Пайпър се погрижи за раните на Джейсън, но и той не бе така сериозно ранен, колкото изглеждаше. Бе засрамен, че го бяха победили отново. Пърси го разбираше прекрасно.

Върнаха запасите си на място и подредиха кораба, който бе разхвърлян след атаката, докато тренер Хедж разглеждаше вражеския кораб и чупеше всичко, до което успееше да се докопа с бейзболната си бухалка.

Когато приключи, Пърси премести оръжията на врага на пиратския кораб. Той бе пълен със съкровища, но Пърси настоя да не ги пипат.

— Тук има злато на стойност шест милиона долара — каза Хейзъл, — диаманти, рубини…

— Шест милиона? — заекна Франк. — Канадски или американски долари?

— Оставете ги — отсече Пърси. — С тях ще отдадем чест.

— Чест ли? — попита Хейзъл.

— О — кимна Пайпър, — Канзас.

Джейсън се ухили. Той също бе срещнал бога на Виното.

— Добра идея. Харесва ми.

Най-накрая Пърси отиде на пиратския кораб и отвори клапаните за отводняване. Помоли Лио да направи още няколко дупки на дъното на корпуса с инструментите си. Лио с радост свърши тази работа.

Екипажът на Арго II се събра на релинга и отсече абордажните куки. Пайпър извади новия рог на изобилието и по идея на Пърси го накара да изплюе диетична кола. Тя излезе като струя от пожарникарски маркуч и покри вражеската палуба.

Пърси смяташе, че това ще отнеме часове, но корабът потъна невероятно бързо, пълнейки се с морска вода и диетична кола.

— Дионис — извика Пърси, като вдигна златната маска на Хризаор — или Бакхус. Няма значение. Спечелихме благодарение на теб, макар да не бе тук. Враговете ти треперят пред твоето име… или твоята кола. Затова ти благодарим. — Пърси с мъка изрече думите, но успя да не се задави. — Почитаме те с този кораб. Надяваме се да ти хареса.

— Шест милиона долара в злато — промърмори Лио. — По-добре да му хареса.

— Шшт! — скара му се Хейзъл. — Благородният метал не е толкова важен. Повярвай ми.

Пърси хвърли златната маска на борда на кораба, който потъваше с все по-голяма бързина. Кафявата газирана напитка излизаше от отворите за греблата и от трюма, а морето се покри с кафеникава пяна.

Пърси призова вълна и вражеският кораб потъна. Лио зави с Арго II, докато пиратският съд изчезваше под водата.

— Това не е ли замърсяване? — попита Пайпър.

— На твое място не бих се безпокоил — каза Джейсън, — ако Бакхус хареса дара, корабът ще изчезне.

Пърси не знаеше дали това е станало, но чувстваше, че е сторил всичко, което е по силите му. Не знаеше дали Дионис може да ги чуе и дали му пукаше за тях, съмняваше се, че ще им помогне в битката с близнаците, но трябваше да опита.

Докато Арго II плаваше на изток в мъглата, Пърси реши, че поне едно хубаво нещо се е случило след битката му с Хризаор — смирил бе гордостта си до степен, че бе почел бога на Виното.

 

След битката с пиратите решиха да прелетят остатъка от пътя си до Рим. Джейсън настоя, че се чувства достатъчно добре, за да застане на пост заедно с тренер Хедж, който все още усещаше прилива на адреналин и размахваше брадвата си с диви викове всеки път, когато корабът попаднеше в турбуленция.

До съмване оставаха няколко часа и Джейсън предложи на Пърси да поспи още малко.

— Всичко е наред, човек — каза му Джейсън. — Дай и на останалите шанс да спасят кораба, става ли?

Пърси се съгласи, но този път не заспа лесно. Загледа се в бронзовия фенер на тавана, замислен за това колко лесно бе загубил от Хризаор. Златният воин можеше да го убие без усилие. Пърси бе останал жив само защото друго същество искаше да отнеме живота му по-късно. Чувстваше се така, сякаш стрела бе проникнала през процеп на бронята му. Все едно още носеше благословията на Ахил и някой бе намерил слабото му място. Колкото по-голям ставаше, толкова повече приятелите му разчитаха на него и силите му. Дори римляните го бяха направили претор, издигайки го върху щит, а с тях се познаваше от две седмици.

Пърси обаче не се чувстваше могъщ. Колкото повече подвизи извършваше, толкова по-ясно му ставаше, че силите му са ограничени. Чувстваше се като мошеник. Искаше да предупреди приятелите си, че не е толкова велик, за колкото го смятат. Провалите му — като този от изминалата нощ — го доказваха. Може би затова бе започнал да се страхува от удавяне. Не се ужасяваше толкова от това, че може да потъне в морето или земята, колкото го бе страх, че ще се задуши от очакванията на хората. Щом мислеше такива неща, значи прекарваше твърде много време с Анабет.

Някога Атина го бе предупредила за най-голямата му слабост — безкрайната му лоялност към приятелите. Той не можеше да види цялостната картина. Ако можеше да спаси приятел, щеше да го направи, дори светът да изчезнеше при това му действие. Дълго време Пърси не бе обръщал внимание на думите й. Лоялността според него не можеше да бъде лошо качество. Освен това нещата се бяха наредили в битката с титаните. Той бе спасил приятелите си и беше победил Кронос. Сега обаче започваше да се чуди. С радост щеше да се нахвърли върху всяко чудовище, бог или гигант, за да опази приятелите си. Какво обаче щеше да стане, ако нямаше нужната сила, за да ги защити? Ами ако някой друг трябваше да свърши тази работа?

Щеше да му бъде много трудно да признае това. Беше му трудно дори да остави Джейсън да застане на пост. Не искаше да разчита на някой друг за безопасността си. На някой, който можеше да бъде ранен заради него.

Майката на Пърси бе отчасти виновна за това. Тя бе прекарала живота си във връзка с рядко отвратителен смъртен само защото мислеше, че така ще защити Пърси от чудовищата. Най-добрият му приятел Гроувър го бе защитавал почти цяла година, преди Пърси да разбере, че е полубог. Така Гроувър едва не бе загинал от рогата на минотавъра.

Пърси вече не беше дете. Не искаше някой, когото обича, да рискува живота си за него. Трябваше да е достатъчно силен, за да съумее да се защити сам. Сега обаче от него се очакваше да пусне Анабет самичка по следите на Знака на Атина с ясното съзнание, че тя може да умре. Ами ако се стигнеше до избор между това да спаси Анабет и да извърши подвига, който им е заръчан? Можеше ли Пърси наистина да избере подвига?

Най-накрая умората го надви и той потъна в сън, а гръмотевиците от бурята, развихрила се навън, преминаха в смеха на Гея, зловещата богиня на Земята. Пърси сънуваше, че е застанал на верандата на Голямата къща в лагера на нечистокръвните. Спящото лице на Гея се появи на хълма на нечистокръвните. Сенките по обраслите в трева могили оформяха чертите й. Устните й не се движеха, но гласът й отекна в долината.

— Това значи е домът ти — промърмори Гея, — виж го за последно, Пърси Джаксън. Трябваше да се върнеш тук. Така щеше да умреш редом до приятелите си, покосен от римските копия. Сега кръвта ти ще плисне далеч от дома, в камъни, по-древни от родината ти, а аз ще се събудя.

Земята се разтърси. Борчето на Талия, застанало на върха на хълма, избухна в пламъци. Горите около лагера се разпаднаха на прах, тревата по хълмовете стана на пясък. Реката и езерото пресъхнаха. Хижите и Голямата къща се разпаднаха на шепи пепел. Когато земетресението спря, лагерът на нечистокръвните приличаше на пустош, преживяла ядрена атака. Единственото оцеляло място бе верандата, на която бе застанал Пърси.

Прахта до него се завъртя и образува фигурата на жена. Очите й бяха затворени, а тя ходеше насън. Робата й бе в горскозелен цвят, поръсена със златно и бяло, наподобявайки слънчевата светлина, която преминаваше през листата на дърветата. Косата й бе черна като петрол. Лицето бе красиво, но усмивката, изкривила устните й, бе студена и далечна. Пърси почувства, че тя може да гледа как герои умират и градове стават на пепел, без да спира да се усмихва.

— Когато си върна земята — каза Гея, — ще оставя това място пусто навеки, за да ми напомня за вашия вид и за това колко безплодни са били усилията ви да ме спрете. Няма значение кога точно ще се провалите, моя малка сладка пионко. За мен е все едно дали ще паднеш от ръката на Форкис, Хризаор или на някой от обичните ми близнаци. Най-накрая ще се провалиш и аз ще бъда там, за да те погълна. Единственият ти избор е в това дали ще паднеш сам, идвайки при мен доброволно с момичето, или ще повлечеш останалите. Може пък да пощадя това място, което толкова обичаш. Ала ако не ми се подчиниш… — Гея отвори очи. Те се завъртяха в зелено и черно, дълбоки като недрата на земята. Богинята виждаше всичко, а търпението й бе безкрайно. Тя се будеше бавно, но веднъж надигнала се, щеше да бъде непобедима.

Кожата на Пърси настръхна, ръцете му изтръпнаха. Той погледна надолу и осъзна, че става на прах, подобно на чудовищата, които бе победил.

— Наслади се на Тартара, моя малка сладка пионко — измърка Гея.

Металическо ТРАК-ТРАК-ТРАК го изтръгна от дълбинита на кошмара. Той рязко отвори очи. Разбра, че е чул свеждането на колесника за кацане. Някой почука на вратата му и Джейсън подаде глава в стаята му. Синините по лицето му бяха избледнели. Сините му очи блестяха от вълнение.

— Хей, човек — каза той, — спускаме се над Рим. Наистина трябва да видиш това.

 

Небето бе кристално ясно, все едно бурята изобщо не се бе състояла. Слънцето се издигаше над далечните хълмове и всичко под тях блестеше, като че ли цял Рим бе минал през автомивка.

Пърси бе виждал големи градове и преди. Все пак бе родом от Ню Йорк. Въпреки това размерите на Рим спряха дъха му. Градът сякаш не се интересуваше от законите на географията и се простираше през хълмове и долини, през река Тибър, която прескачаше с дузини мостове, та чак до хоризонта. Улиците без видима причина криволичеха през кварталите. Стъклени офис сгради стояха до древни реликви. Една катедрала се издигаше до редица римски колони, а до тях имаше модерен футболен стадион. В някои квартали старинни вили с червени покриви ограждаха калдъръмени улици и ако Пърси погледнеше натам, можеше да си представи, че се е върнал в древността. Навсякъде, накъдето погледнеше, имаше площади и задръстени от движение улици. Градът бе нашарен от паркове и градини, в които имаше невероятни колекции от палми, борове, кипариси и маслинови дървета, сякаш Рим не можеше да реши към коя част на света принадлежи.

Или може би смяташе, че светът принадлежи на него.

Рим.

Вечният град!

Изглеждаше така, сякаш знаеше за сънищата на Пърси, сякаш е готов за богинята на Земята, която се канеше да унищожи цялата човешка цивилизация. Този град, който се издигаше на това място от хиляди години, като че ли й отговаряше и я предизвикваше: „Искаш да унищожиш този град ли, кална повлекано? Само опитай!“.

С други думи, това бе тренер Хедж на градовете на смъртните.

Само дето бе по-висок.

— Ще кацнем в онзи парк — съобщи Лио, като посочи широко зелено пространство, осеяно с палмови дървета. — Да се надяваме, че мъглата ще ни придаде вид на гигантски гълъб или нещо такова.

Пърси съжали, че Талия, сестрата на Джейсън, не е с тях. Тя умееше да манипулира мъглата така, че хората виждаха това, което тя иска. Пърси никога не бе владял това умение добре. А сега просто си мислеше: „Не гледай към мен!“ и се надяваше, че римляните няма да забележат огромната бронзова трирема, която се спускаше към града в сутрешния час пик.

Това, изглежда, проработи. Пърси не забеляза коли, които излизат от пътя, или римляни, които сочат към небето и крещят: „Извънземни!“. Арго II кацна на една тревиста поляна и греблата му се прибраха. Шумът от трафика бе навсякъде, но самият парк изглеждаше спокоен и изоставен. Вляво от тях една зелена ливада се спускаше към малка горичка. Стара вила се гушеше в сянката на странни борови дървета с тънки стволове, които се издигаха на десетина метра, преди да се разперят в пухкав гъсталак. Напомниха на Пърси за книгите за д-р Сюз^[1], който майка му четеше като малък.

Вдясно от тях, застанала на върха на хълм, имаше широка тухлена стена с пространство за стрелци, може би останала от Средновековието, а може би от Античността. Пърси не можеше да прецени.

На север от тях, на около километър и половина през възвишенията на града, над покривите се издигаше върхът на Колизея. Когато го видя, краката му потрепериха. Мислил бе пътуването си до Аляска за екзотично, но сега бе в сърцето на старата Римска империя, вражеска територия за всеки гръцки герой. По някакъв начин това място определяше живота му точно толкова, колкото и родният му Ню Йорк.

Джейсън посочи към основата на крепостната стена, където стълби се спускаха към някакъв тунел.

— Знам къде сме — каза той, — това е гробницата на Сципион.

— Това не беше ли пегасът на Рейна? — намръщи се Пърси.

— Не — намеси се Анабет, — става дума за стар благороднически род от Рим. Това място е невероятно.

— Изучавал съм стари карти на града — кимна Джейсън, — винаги съм искал да го посетя, но…

Никой не си направи труда да довърши изречението. Пърси видя по лицата на приятелите си, че те са удивени като него. Бяха успели. Бяха кацнали в Рим.

В истинския, стария Рим.

— Какъв е планът? — попита Хейзъл. — Нико ще оцелее най-много до залез слънце. А градът се очаква да бъде унищожен още преди това.

Пърси излезе от унеса си.

— Права си. Анабет, можеш ли да намериш мястото, което търсеше на бронзовата карта?

Сивите й очи потъмняха, а Пърси разбра значението на погледа й: „Дръж спомена за съня си за себе си“.

— Да — отвърна бавно тя, — то е по течението на река Тибър. Мога да го направя, но трябва…

— Да ме вземеш със себе си — довърши Пърси. — Да, така е.

Анабет го изгледа на кръв.

— Това не е…

— Безопасно — отново довърши мисълта й той. — Не е безопасно един герой да крачи сам из Рим. Ще дойда с теб, докато стигнем Тибър. Ще използваме онова препоръчително писмо, стига да срещнем бог Тиберин. Може би той ще помогне. От там нататък продължаваш сама.

Погледите им се срещнаха, но Пърси не отстъпи. Когато с Анабет бяха станали гаджета, майка му бе казала: „Доброто възпитание изисква да изпратиш любимата си до вратата“. Щом беше така, то доброто възпитание се предполагаше да изисква и да я изпратиш до началото на нейния смъртоносен подвиг.

— Хубаво — промърмори тя. — Хейзъл, сега, след като стигнахме града, можеш ли да разбереш къде точно е Нико?

Хейзъл премигна, все едно излизаше от хипноза. Беше се загледала в надприказващите се Пърси и Анабет.

— Ами, надявам се. Ако успея да го приближа. Но ще трябва да обходим града. Франк, ще дойдеш ли с мен?

— Естествено — грейна той.

— Лио, ти също — добави Хейзъл. — Ще е добре да дойдеш с нас. Рибокентаврите предупредиха, че ще имаме механичен проблем.

— Ами добре — съгласи се Лио, — няма проблем.

Усмивката на Франк заприлича на маската на Хризаор.

Пърси не разбираше много-много от свалки, но загря, че между тримата има известно напрежение. След като бяха прекосили Атлантическия океан, те не се държаха съвсем нормално. Не беше просто битка между две момчета за сърцето на Хейзъл. Тримата като че ли бяха заедно в някаква загадка като герои на криминален роман. Все още обаче не се знаеше кой ще е жертвата.

Пайпър извади ножа си и го постави на релинга.

— Засега с Джейсън ще пазим кораба. Ще проверя какво мога да видя в отражението на Каторпсис. Искам обаче да ми обещаете, че ако Хейзъл намери къде е скрит Нико, няма да тръгнете сами. Върнете се и ни вземете. Всички ще трябва да се изправим заедно срещу гигантите. — Не спомена очевидното: че дори заедно нямаше да могат да ги победят, освен ако някой бог не им се притечеше на помощ.

Пърси реши да не го напомня.

— Добра идея — каза той, — нека се уговорим за среща тук в… колко?

— Три следобед? — предложи Джейсън. — Ако е по-късно, няма да можем да намерим гигантите и Нико. Наложи ли се да сменим плана, изпратете съобщение по Ирида.

Другите закимаха в съгласие, но Пърси забеляза, че поглеждат крадешком към Анабет. Никой не искаше да напомня, че тя ще има друга задача. Можеше да се върне в три, а можеше и да не се върне никога. Така или иначе, щеше да търси статуята на Атина Партенос сама.

— Тъкмо ще имам време да изям кокосовите орехи — изръмжа тренер Хедж. — Искам да кажа, да почистя кокосовите орехи от палубата. Пърси, Анабет, не искам да ви пускам сами. Само се дръжте прилично. Чуя ли, че сте правили глупости, ще стоите наказани, докато Стикс^[2] замръзне.

Идеята да бъдат наказани, когато им предстоеше битка на живот и смърт, се стори толкова смешна на Пърси, че той не можа да не се усмихне.

— Ще се върнем скоро — обеща той и погледна към приятелите си, като се опита да не мисли за това, че може би ги вижда за последно. — Късмет на всички.

Лио спусна подвижния мост на кораба. Пърси и Анабет слязоха първи.