Рик Риърдън
Знакът на Атина (20)

XX. Анабет

Новата гражданска война бе започнала. Лио някак си бе останал невредим след падането. Анабет го видя как тича от портик на портик и цели с пламъци огромните орли, спускащи се към него. Римските герои се мъчеха да го настигнат, като прескачаха гюллета и се разминаваха с туристи, които пищяха и тичаха в кръг. Туристическите гидове не спираха да викат: „Това е само възстановка!“, макар да не звучаха много уверени в думите си. Мъглата променяше това, което виждат смъртните, но дори нейната сила си имаше предел.

В средата на двора един боен слон — може би Франк? — тичаше около флагщоковете, карайки римляните да се пръснат във всички посоки. На около петдесет метра от него бе Джейсън, който се дуелираше с як центурион. Устните на врага му изглеждаха почервенели от кръв. Това бе или начинаещ вампир, или някой, който бе силно пристрастен към черешовите газирани напитки. Докато Анабет гледаше, Джейсън извика:

— Съжалявам за това, Дакота! — след което прескочи центуриона като акробат и го удари с дръжката на гладиуса си в тила.

Дакота се свлече на земята.

— Джейсън! — извика Анабет.

Той огледа бойното поле, докато не я видя. Тя посочи към мястото, на което бе акостирал Арго II.

— Заведи останалите на борда! Отстъпваме!

— Ами ти? — извика той.

— Не ме чакайте!

Анабет хукна, преди той да е успял да възрази. Беше й трудно да си проправя път сред тълпите туристи. Как можеше толкова много хора да са отишли да разглеждат Форт Съмтър в тази жега? Анабет обаче бързо разбра, че тълпите бяха спасили живота им. Без хаоса, създаван от паникьосаните смъртни, римляните досега щяха да са ги обкръжили.

Анабет се шмугна в една малка стая, която явно някога бе била част от гарнизона. Опита се да успокои дишането си. Представи си какво ли им е било на съюзническите сили на този остров през 1861 година, обкръжени от врагове, без подкрепления на хоризонта, с намаляващи храна и запаси. Сред тях бе имало и деца на Атина. Те скрили тук важна карта — нещо, което не са искали да попадне в ръцете на врага. Къде щеше да го скрие Анабет, ако бе на тяхно място?

Внезапно стените блеснаха, а въздухът се затопли. Анабет се запита дали не халюцинира. Готвеше се да побегне към изхода, когато вратата се затръшна. Хоросанът пред нея се напука. Мехурчетата по повърхността му се напукаха и от тях излязоха хиляда малки черни паячета.

Анабет не можеше да помръдне. Сърцето й сякаш бе спряло. Паяците покриха стените, покатериха се един върху друг и се пръснаха по пода като плътна пелена. Бавно я обкръжиха.

Това бе невъзможно. Това не можеше да е истина. Ужасът я потопи в спомените й.

Отново бе на седем години, сама в спалнята на дома им в Ричмънд, Вирджиния. Паяците идваха нощем. Излизаха на вълни от шкафа й, чакаха я в сенките. Тя викаше баща си, но той бе винаги на работа. Той отсъстваше винаги, когато тя имаше нужда от него.

Вместо това идваше мащехата й.

— Нямам нищо против да играя ролята на лошото ченге — бе казала тя на баща й веднъж, когато си мислеше, че Анабет не я чува. — Всичко е във въображението ти — караше й се тя за паяците. — Плашиш братчетата си.

— Те не са ми братчета — възразяваше Анабет, което още повече ожесточаваше мащехата й. Очите й бяха почти толкова страшни, колкото и паяците.

— Лягай да спиш — настояваше тя. — И недей да пищиш повече.

В мига, в който мащехата й напуснеше стаята, паяците се връщаха. Анабет се опитваше да се скрие под завивките, но бе безполезно. Накрая заспиваше от изтощение. Когато се събудеше на сутринта, разбираше, че цялата е нахапана. Откриваше паяжини по очите, по устата, по ноздрите си.

Ухапванията избледняваха още преди тя да се преоблече, така че не можеше да покаже на мащехата си нищо освен паяжини. Мащехата й смяташе, че това е някакъв хитър номер.

— Стига с тези паяци — казваше твърдо тя. — Вече си голямо момиче.

На следващата нощ паяците дойдоха отново. Мащехата й продължаваше да играе ролята на лошото ченге. Не разрешаваше на Анабет да безпокои баща си за глупости.

— Не — казваше тя, — той няма да се върне отново.

На третата нощ Анабет избяга от къщи.

По-късно в лагера на нечистокръвните бе научила, че всички деца на Атина се боят от паяци. Преди много години Атина бе дала на смъртната тъкачка Арахна болезнен урок. Проклела я бе заради гордостта й, превръщайки я в първия паяк.

Оттогава насам паяците мразеха децата на Атина.

Знанието обаче не помагаше срещу страха й. Веднъж едва не бе убила Конър Стол, задето бе сложил тарантула в леглото й. След години се бе паникьосала в един воден парк в Денвър, когато с Пърси бяха нападнати от механични паяци. А през последните няколко седмици Анабет всяка нощ бе сънувала паяци — как пълзят по нея, как я задушават, как я оплитат в паяжините си.

Сега — в казармите на Форт Съмтър — бе обкръжена. Кошмарите й се бяха превърнали в реалност. Един сънлив глас пророни в главата й: „Скоро, миличка. Скоро ще срещнеш тъкачката“.

— Гея? — промърмори Анабет и макар да се страхуваше от отговора, попита: — Коя е тъкачката?

Паяците се развълнуваха, покатериха се по стените, завъртяха се около краката на Анабет подобно на черен водовъртеж. Единствено надеждата, че това е илюзия, задържаше Анабет в съзнание.

„Надявам се да оцелееш, дете — каза гласът на жената. — Предпочитам твоята кръв да ме събуди. Но, от друга страна, трябва да позволим на тъкачката да отмъсти…“

Гласът на Гея затихна. На далечната стена, в центъра на морето от паяци, блесна червен символ — фигура на сова, подобна на онази, която бе нарисувана върху сребърната драхма. Совата сякаш гледаше Анабет. Тогава, точно както ставаше в кошмарите й, Знакът на Атина грейна и изпепели паяците, докато в стаята не останаха само гнусните им пепелища.

„Хайде — прошепна друг глас. Майката на Анабет. — Отмъсти за мен. Последвай Знака.“

Червеният символ на совата избледня. Вратата на гарнизона бе отворена. Анабет стоеше смаяна в средата на стаята, без да е сигурна дали е видяла нещо реално, или просто е имала видение.

Експлозия разтърси сградата. Анабет си спомни, че приятелите й са в опасност. Твърде дълго бе останала тук.

Насили се да помръдне. Пристъпи навън все още трепереща. Въздухът на океана сякаш освежи ума й. Погледна към двора, отвъд паникьосаните туристи и сражаващите се герои — към края на укрепленията, където имаше огромно оръдие, което гледаше към морето.

Може би си въобразяваше, но то сякаш грееше в червено. Тя се спусна към него. Един орел я нападна, но тя се наведе, без да спира да тича. Нищо не можеше да я уплаши така, както паяците.

Римските герои се бяха подредили в стройни редици и напредваха към Арго II, но над главите им се бе образувала малка буря. Макар денят да бе ясен навсякъде около тях, над римляните отекваше гръм и проблясваха светкавици. Дъжд и вятър ги пресрещаха на всяка крачка.

Анабет не спря, за да помисли какво става. Тя стигна оръдието и постави ръка на дулото му. От другата страна имаше запушалка, която блокираше отвора. Знакът на Атина грейна в нея и описа червения силует на сова.

— В оръдието — каза си Анабет, — разбира се.

Тя опита да махне запушалката с пръсти, но без успех. Прокле и извади кинжала си. Веднага след като докосна запушалката с небесния си бронз, тя се сви и отхлаби.

Анабет я извади и пъхна ръка в дулото. Пръстите й уловиха нещо студено, гладко и метално. Тя извади малък диск от бронз с размерите на чинийка за чай. Върху него бяха изографисани малки букви и илюстрации. Тя реши да го изследва по-късно. Пъхна го в раницата си и се обърна.

— Бързаш да си тръгнеш? — попита Рейна.

Преторът стоеше на около три метра от нея. Бе в пълно бойно снаряжение и държеше златно копие. Металните хрътки до нея изръмжаха.

Анабет се огледа. Бе съвсем сама. Битката се бе прехвърлила на доковете. Надяваше се приятелите й да са се качили на борда. Трябваше обаче да отплават незабавно, иначе римляните щяха да надделеят благодарение на численото си превъзходство.

Анабет трябваше да побърза.

— Рейна — каза тя, — случилото се в лагер „Юпитер“ стана по вина на Гея. Тя изпрати ейдолони. Това са призраци, които обсебват жертвите си…

— Запази обясненията си за процеса — прекъсна я Рейна.

Кучетата изръмжаха и пристъпиха към нея. Този път явно нямаше значение, че Анабет казва истината. Опита се да измисли план за бягство. Съмняваше се, че може да победи Рейна в битка, дори кучетата да ги нямаше.

— Ако позволиш на Гея да раздели двата лагера — каза Анабет, — гигантите вече са спечелили. Те ще унищожат гърците, римляните, боговете и целия свят на смъртните.

— Мислиш ли, че не го знам? — процеди Рейна. Гласът й бе по-твърд от стомана. — Ти не ни остави никакъв избор. Октавиан настърви и насъска легиона. Не мога да го спра. Предай се. Ще те върна в Нов Рим. Там процесът няма да е честен. Ще бъдеш екзекутирана по най-жесток начин. Но можеш да предотвратиш по-нататъшното насилие. Октавиан няма да се засити с твоята смърт, но мисля, че ще мога да убедя останалите да свалят оръжие.

— Но аз не съм виновна!

— Няма значение! — излая Рейна. — Някой трябва да плати за това, което се случи! Нека бъдеш ти. Това е по-добрият вариант.

Кожата на Анабет настръхна.

— Какъв тогава е лошият?

— Използвай прословутата си мъдрост — каза Рейна, — ако избягаш и днес, няма да те последваме. Вече ти казах, дори луд не би доближил древното море. Но ако Октавиан не успее да отмъсти на екипажа ви, ще насочи вниманието си към лагера на нечистокръвните. Легионът ще тръгне към вашата територия. Ще опустошим лагера ви и ще покрием земята със сол, та нищо повече да не израсте.

„Избий римляните — чу тя шепота на майка си. — Те никога няма да станат твои съюзници!“

На Анабет й идеше да заплаче. Лагерът на нечистокръвните бе единственият й истински дом, а в знак на приятелство тя бе казала на Рейна точното му местонахождение. Не можеше да остави приятелите си там на милостта на римляните и да отиде на другия край на планетата.

Но, от друга страна, ако не стигнеше древните земи, всички подвизи, които бе извършила, всичко, което бе преживяла, за да си върне Пърси, щеше да е напразно. Освен това не бе сигурна, че Знакът на Атина ще я изведе до отмъщението.

„Ако намеря пътя към къщи…“ — бе казала майка й.

„Как ли ще използваш това, което си намерила? — бе попитала Афродита. — За мир или за война?“

Отговор имаше и Знакът на Атина можеше да я отведе до него, стига тя да оцелееше.

— Тръгвам — каза на Рейна, — ще намеря Знака на Атина в Рим.

— Нямаш идея какво те чака там — поклати глава преторът.

— Напротив, имам — каза Анабет. — Мога да поправя грешката, разделила нашите два лагера.

— Нашата вражда трае вече хилядолетия. Как може един човек да ни помири?

На Анабет й се щеше да даде на Рейна убедителен отговор, да й покаже триизмерна диаграма или брилянтна схема, но не можеше. Трябваше просто да опита. Спомни си изражението на лицето на майка си и думите й: „Трябва да се върна вкъщи“.

— Този подвиг трябва да бъде извършен — каза тя. — Можеш да опиташ да ме спреш и тогава ще трябва да се борим до смърт. А можеш и да ме пуснеш. Тогава ще опитам да спася и двата лагера. Ако трябва да вървите към лагера на нечистокръвните, поне опитай да забавиш Октавиан.

Рейна присви очи.

— Аз също съм дъщеря на богиня воин, признавам смелостта ти. Избягаш ли сега обаче, обричаш лагера си на тотално унищожение.

— Не подценявай лагера на нечистокръвните — предупреди я Анабет.

— Никога не си виждала силата на легиона — отвърна Рейна.

От доковете долетя познат глас, понесен от вятъра.

— Избийте ги! Избийте ги всичките!

Октавиан не се бе удавил. Сега се бе скрил зад стражите си и окуражаваше другите римски герои, които се мъчеха да стигнат до кораба, вдигнали щитове, за да се защитят от бурята, която бушуваше около тях.

Пърси и Джейсън бяха застанали заедно на борда на Арго II, кръстосали мечове. Анабет усети, че я полазват тръпки, когато разбра, че момчетата действат заедно и призовават силите на небето и морето. Вятърът и водата действаха като едно. Вълни се удряха в укрепленията, проблясваха светкавици. Огромните орли падаха от небето. Останките от летящата колесница горяха във водата, а тренер Хедж въртеше арбалета на кораба и целеше гигантските птици в небето.

— Виждаш ли — каза Рейна с горчивина, — копието е хвърлено. Нашите родове отново са във война.

— Това няма да продължи, ако успея.

Изражението на Рейна бе същото като онова, което бе направила, когато бе разбрала, че Джейсън си е намерил друга приятелка. Като претор тя бе сама, предадена и пълна с горчилка. Не можеше да повярва, че нещата могат да се наредят.

Анабет зачака нападението й.

Вместо това Рейна махна с ръка. Металните кучета отстъпиха.

— Анабет Чейс — каза тя, — когато се срещнем отново, ще сме врагове на бойното поле.

Преторът се обърна и тръгна към укрепленията. Хрътките я последваха.

Анабет се страхуваше, че това е някакъв номер, но нямаше време да се съмнява. Затича се към кораба. Ветровете, които тормозеха римляните, нямаха ефект върху нея. Анабет мина покрай редиците на врага.

— Спрете я! — извика Октавиан.

Едно копие прелетя покрай ухото й. Арго II вече напускаше пристанището. Пайпър бе на мостика, протегнала ръка. Анабет скочи и я улови. Мостчето падна в морето, а двете момичета се претърколиха на палубата.

— Да тръгваме! — извика Анабет. — Давайте!

Двигателите изръмжаха, греблата се завъртяха. Джейсън промени посоката на вятъра, а Пърси призова масивна вълна, която повдигна кораба над стените на укреплението и го изпрати към морето. Когато Арго II достигна максимална скорост, Форт Съмтър бе само петно в далечината.

Вече плаваха към древните земи.