Рик Риърдън
Знакът на Атина (45)

XLV. Пърси

На Пърси му бе писнало от водата. Ако кажеше това на глас, вероятно щеше да обиди целия двор на баща си, но вече не му пукаше. След като едва не бе изгубил живота си в нимфеума, просто искаше да се върне на повърхността. Искаше да е на сухо и да се препича на слънце — за предпочитане в компанията на Анабет.

За нещастие, той нямаше представа къде е Анабет. Франк, Хейзъл и Лио също отсъстваха. Трябваше да спаси Нико ди Анджело, стига вече да не бе твърде късно. Оставаше и въпросът с гигантите, които искаха да унищожат Рим, да събудят Гея и да завладеят света.

Хайде бе! Тези богове и чудовища бяха на няколко хиляди години! Не можеха ли да изчакат още няколко десетилетия и да оставят Пърси на мира? Явно не.

Пърси поведе групата надолу по отходната тръба. След около десет метра стигнаха по-широк тунел. Вляво от тях Пърси чу скърцане като от машина, която се нуждае от смазване. Нямаше никакво желание да разбира какво издава този звук и поради това реши, че трябва да отидат точно натам.

След няколко десетки метра тунелът зави. Пърси вдигна ръка, за да даде знак на Джейсън и Пърси да спрат, след което надникна иззад завоя.

Коридорът преминаваше в огромна зала с висок шест метра таван и редици поддържащи колони. Изглеждаше като огромния гараж, който Пърси бе видял в сънищата си. Сега обаче бе претъпкан с различни предмети.

Скърцането идваше от огромни зъбци и лостове, които вдигаха и сваляха различни части от пода без видима причина. Вода (О, супер, още вода) течеше от открити канали, които захранваха водни колела, задвижващи странни машинарии. Имаше и други машини, задвижвани от адски хрътки, затворени във въртележки като за гигантски хамстери. Пърси не можа да не се сети за Госпожа О’Лиъри. Тя щеше да намрази въртележките веднага.

От тавана висяха клетки с всевъзможни животни. Имаше лъв, няколко зебри, цяло стадо хиени и дори една осмоглава хидра. Конвейери, направени от кожа и древен на вид бронз, се въртяха и влачеха брони и оръжия. Това му напомни за склада на амазонките в Сиатъл, но това място бе по-древно и не така добре организирано.

Лио щеше да се влюби в него — помисли си Пърси. Цялата стая приличаше на огромна, страшна и ненадеждна машина.

— Какво има? — попита Пайпър.

Пърси дори не знаеше какво да отговори. Не видя гигантите и затова махна на приятелите си да пристъпят напред и да видят сами за какво става дума.

На около шест метра напред една дървена фигура на гладиатор в реален размер изскочи от пода. Тя затрака и се понесе по един конвейер, закачи се за едно въже и се издигна през дупка в тавана.

— Какво беше това? — попита Джейсън.

Влязоха навътре. Пърси огледа стаята. Имаше няколко хиляди предмета за гледане, повечето от които се движеха. Пърси си даде сметка, че в хиперактивността му има и едно хубаво нещо — чувстваше се добре насред целия този хаос. На около стотина метра от тях забеляза издигнат подиум, на който бяха разположени два огромни преторски стола. Между тях имаше бронзова делва, достатъчно голяма, че да побере в себе си жив човек.

— Вижте — посочи я той на приятелите си.

— Прекалено е лесно — намръщи се Пайпър.

— Така е — съгласи се Пърси.

— Но нямаме избор — отвърна Джейсън, — трябва да спасим Нико.

— И това е така — Пърси тръгна към делвата, като внимателно обикаляше конвейерите и подвижните платформи.

Адските хрътки във въртележките не им обърнаха никакво внимание. Бяха твърде заети с това да търчат като полудели. Червените им очи блестяха като фарове. Животните в другите клетки ги погледнаха с отегчение, все едно искаха да кажат: „Бихме ви убили, но това е твърде изморително“.

Пърси се опита да се огледа за капани, но в това място всичко изглеждаше като възможен капан. Той си спомни как преди няколко години едва не бе загинал в Лабиринта. Искаше му се Хейзъл да е с тях. Уменията й да се ориентира под земята щяха да им помогнат, а и тя отново щеше да види брат си.

Прескочиха един канал и минаха под няколко висящи клетки, пълни с вълци. Бяха минали половината път до бронзовата делва, когато таванът над тях се отвори. Спусна се една платформа, а върху нея, застанал като актьор с вдигнати ръка и глава, бе гигантът Ефиалт.

Точно както в съня на Пърси, Голямото Ф бе дребен по стандартите на гигантите с височината си от около три-четири метра. Компенсираше обаче с ярките си дрехи. Беше сменил гладиаторската си броня с хавайска риза, която дори Дионис би намерил за просташка. Върху нея имаше отвратителна рисунка на умиращи герои, ужасяващи мъчения и лъвове, които ядяха роби в Колизея.

Косата на гиганта бе сплетена на плитки, украсени със сребърни и златни монети. На гърба си той носеше триметрово копие, което никак не отиваше на ризата му. Имаше светли дънки и кожени сандали на… е, не на краката си, а на извити змийски глави. Змиите съскаха и се гърчеха — вероятно не бяха много доволни от това, че трябва да поддържат тежестта на цял гигант.

Ефиалт се усмихна на героите, сякаш наистина бе много доволен да ги види.

— Най-сетне! — извика той. — Толкова съм щастлив! Не мислех, че ще успеете да минете през нимфите, но така стана по-добре. Много по-забавно! Дойдохте тъкмо навреме за голямото шоу!

Джейсън и Пайпър приближиха към Пърси. Компанията им го накара да се почувства малко по-добре. Този гигант бе по-малък от много чудовища, които бе надвивал, но нещо в присъствието му го накара да настръхне. Очите на Ефиалт блещукаха с налудничав плам.

— Тук сме — каза Пърси, което прозвуча малко ненужно. — Пусни приятеля ни!

— Разбира се! — отвърна Ефиалт. — Макар да се страхувам, че срокът му на годност е изтекъл! Отис, къде си, братчето ми?

Един камък се плъзна настрана, подът се отвори и от една платформа се издигна вторият гигант.

— Най-после! — радостно извика Голямото Ф. — Не си облечен като мен! Облечен си като… — Внезапно върху изражението на Ефиалт се изписа пълен ужас. — Отис! Какво си облякъл!

Отис изглеждаше като най-големия и сърдит балетист на света. Носеше прилепнало светлосиньо трико, което, за съжаление на Пърси, не оставяше нищо на въображението. Върховете на танцувалните цвички бяха отрязани, за да могат змиите да дишат. Диамантена тиара (Пърси реши да бъде положително настроен и си каза, че това трябва да е корона.) почиваше върху сплетената му с пиратки коса. Изглеждаше мрачен и очевидно му бе неудобно, но успя да се поклони като танцьор. Предвид змийските крака и огромното копие на гърба му, това си бе истински подвиг.

— Богове и титани! — развика се Ефиалт. — Как можа да се облечеш така точно за голямото шоу!

— Не исках да нося гладиаторската броня — нацупи се Отис. — Мисля, че един балет ще е идеалното представление за Армагедона. — Той погледна обнадеждено към героите. — Имам няколко резервни костюма…

— Не! — кресна му Ефиалт.

Пърси установи, че този път е съгласен за нещо с Голямото Ф.

Гигантът с червената коса се обърна към Пърси и се ухили толкова широко, че изглеждаше като ударен с електрошок.

— Моля, извинете поведението на брат ми — каза той. — Има ужасно сценично присъствие. Никакъв вкус.

— Добре — отвърна Пърси, като реши да не споменава хавайската риза на Ефиалт, — говорихме за приятеля ни…

— Оф, да — изсъска гигантът, — искахме да го убием на сцената, но се оказа, че той също няма сценично присъствие. Спи вече дни наред, не репетира, не се упражнява. Никакъв спектакъл не може да се направи с него. Отис, отвори делвата!

Отис се понесе към подиума, като от време на време спираше, за да направи пирует. Той събори делвата, отворът й падна и от вътрешността й изпадна Нико ди Анджело. Сърцето на Пърси прескочи удар, когато видя мъртвешки бледото лице и болезнено кльощавата фигура на момчето. Пърси не знаеше дали приятелят му е жив, или мъртъв. Искаше да се втурне към него и да провери, но Ефиалт стоеше на пътя му.

— А сега трябва да побързаме — отсече Голямото Ф, — да ви кажем какво се очаква да правите. Хипогеумът ни очаква!

Пърси бе готов да посече този гигант надве и да се махне оттук, но Отис бе застанал над Нико. Ако започнеше битка, синът на Хадес оставаше беззащитен. Пърси трябваше да му спечели малко време, докато се посъвземе.

— Няма да бъдем част от нелепото ви представление — намеси се Джейсън и надигна златният си гладиус. — И какво е това нещо хипо… там както го казахте!

— Хипогеумът! — кресна Ефиалт. — Какъв римлянин си ти, щом не знаеш какво е това? Но пък щом не знаеш какво е и къде е, значи сме си свършили добре работата…

— Аз знам какво е — каза Пайпър. — Хипогеумът е бил под Колизея. В него са се намирали всички необходими предмети за специалните ефекти.

Ефиалт изръкопляска развълнуван.

— Браво, моето момиче! Сигурно си учила история на театъра, нали, миличка?

— Ами не точно… татко е актьор.

— Но това е чудесно! — Ефиалт се обърна към брат си. — Чу ли това, Отис?

— Актьор — промърмори сърдито Отис. — Всички стават актьори. Никой не умее да танцува.

— Дръж се възпитано! — кресна му Ефиалт. — Така или иначе, ти си съвсем права, момичето ми. Този хипогеум обаче е много специален. Предполагам, знаеш, че в стари времена някои гиганти били затворени под земята и от време на време причинявали земетресения, докато се опитвали да се освободят? Е, ние направихме нещо много по-полезно! Отис и аз сме пленени под Рим вече векове наред, но вместо да мързелуваме, си построихме наш собствен хипогеум. Сега ще сътворим най-голямото представление в историята на Рим. Последното му представление!

Нико потрепера в краката на Отис. Пърси почувства сърцето си като адска хрътка на въртележка за хамстер. Нико бе жив. Сега трябваше само да победят гигантите — по възможност без да унищожават града, да измъкнат момчето и да спасят приятелите си.

— Така значи — каза Пърси с надеждата отново да привлече вниманието на гигантите върху себе си. — Казахте, че трябва да ни обясните нещо преди голямото шоу?

— Да! — отвърна Ефиалт. — Така, по принцип за твоята глава и тази на момичето има обявена награда, обаче, да ти кажа правата, момичето вече си е пътник. Надявам се, не възразяваш, че ще се отклоним малко от сценария.

Пърси усети горчив вкус в устата си, все едно бе пил от водата на нимфите.

— Пътник? Нали нямате предвид, че е…

— Мъртва? — попита гигантът. — Не, още не! Но не бери грижа! Освен това вече сме затворили и останалите ви приятели.

Пайпър простена задавено.

— Лио? Хейзъл и Франк?

— Същите — весело потвърди Ефиалт. — Ще използваме тях за жертвоприношението. Ще оставим и момичето на Атина в лапите на уважаемата госпожа, това ще я зарадва много. А вие тримата ще сте звездите на представлението! Наистина Гея няма да е много доволна, но според мен нещата се нареждат перфектно. Смъртта ви ще е много по-забавна.

— Ще ти дам аз една забава — изръмжа Джейсън.

Пайпър пристъпи напред и някак си успя да се усмихне мило.

— Имам по-добра идея — каза тя на гигантите. — Защо просто не ни пуснете? Това ще е невероятен обрат в сценария. Ще изненада хората и ще покаже на целия свят колко сте готини.

Нико се размърда. Отис погледна надолу към него и змийските му крака облизаха главата на момчето.

— Освен това! — бързо добави Пайпър. — Преди да избягаме, ще потанцуваме малко? Примерно балет? Това би било чудесно!

За момент Отис забрави Нико. Той се размърда и размаха пръст на Ефиалт.

— Ето, виждаш ли! За това става дума! Ще бъде страхотно!

За миг Пърси реши, че Пайпър е успяла. Отис гледаше умолително към брат си, а Ефиалт подръпна брадичката си, все едно сериозно обмисляше идеята. Накрая обаче поклати глава.

— Тц. Няма да стане. Разбираш ли, момичето ми, аз съм Антидионис и си имам репутация. Дионис само си мисли, че знае как да празнува. Само че греши. Тъпите му мистерии бледнеят пред шоуто, което ще забъркам аз. Старият ни номер, когато натрупахме планини една върху друга, за да стигнем Олимп…

— Казах ти, че нищо няма да излезе — промърмори Отис.

— Докато в същото време брат ми се покри с месо и мина покрай ято дракони…

— Каза, че Хефест ТВ ще го предава на живо! — възкликна Отис. — А какво стана? Никой не ме видя!

— Така или иначе, това празненство ще е още по-яко — обеща Ефиалт. — Римляните винаги са искали хляб и зрелища. Ние ще им предложим и от двете. Ето ви тийзър!

Нещо падна от тавана и се приземи в краката на Пърси — нарязан хляб в бяла найлонова опаковка на червени и жълти точици.

— „Чуден хляб“? — вдигна го Пърси.

— Великолепно, нали? — очите на Ефиалт блеснаха лудешки. — Задръж този хляб. Смятам да дам милиони порции от него на римляните. За мезе към зрелищата, които ще ги унищожат!

— Хлебчето хич не е лошо — обади се Отис. — Макар че римляните ще трябва да потанцуват за него.

Пърси погледна към Нико, който отново се бе размърдал. Щеше му се момчето да е в съзнание, когато битката започне, за да може поне да допълзи до безопасно място.

Освен това имаше нужда от още информация за Анабет и това къде са останалите им приятели.

— Може би няма да е зле да докарате всичките ни приятели тук — предложи Пърси. — Нали знаете. Щом ще се мре, трябва да е по-пищно, с повече жертви.

— Хмм… — Ефиалт започна да човърка с пръст едно от копчетата на хавайската си риза. — Не! Вече е късно да променяме хореографията. Ти обаче не се безпокой. Циркът ще стане супер! Ама като казвам цирк, не си представяй модерната версия. В нея има клоуни, а аз мразя клоуните!

— Всички мразят клоуните! — каза Отис. — Дори самите те се мразят едни други!

— Точно така — съгласи се брат му. — Ние сме замислили много по-яки номера. Вие тримата ще умрете в агония на място, което всички богове и смъртни ще могат да гледат. А това е само церемонията по откриването! В стари времена игрите продължавали дни, а понякога дори седмици наред. Нашият спектакъл — унищожението на Рим, ще трае цял месец, докато Гея се пробуди.

— Я чакайте малко — каза Джейсън. — Гея ще се пробуди след месец?

— Да, да — отвърна Ефиалт, все едно това не бе важно. — Първи август било хубава дата за унищожение на човечеството. За мен това няма значение. В безкрайната си мъдрост Майката Земя се съгласи, че най-напред трябва да унищожим Рим. Бавно и запомнящо се. Така трябва!

— Значи… — Пърси не можеше да повярва, че говори за края на света с опаковка хляб в ръце. — Вие сте нещо като подгряваща група за Гея.

— Не сме никаква подгряваща група! — потъмня лицето на Ефиалт. — Ще пуснем чудовища и диви животни по улиците! Специалните ни ефекти ще отприщят вулкани и земетресения! Пропасти ще зейнат навсякъде и без видима причина! Ще има дори духове!

— Тая работа с духовете няма да стане — намеси се Отис. — Според социологическото проучване, което поръчахме, това няма да привлече голям интерес.

— Плюя аз на социолозите! — кресна Ефиалт. — Всичко в нашия хипогеум ще привлече интерес!

Ефиалт се втурна към една близка маса, покрита с голям чаршаф. Той дръпна чаршафа и разкри колекция от лостове и копчета, почти толкова сложна, колкото и контролния пулт на Арго II.

— Този бутон? — каза Ефиалт. — Той ще освободи глутница бесни вълци на Форума. Този ще изпрати гладиатори автоматони, които да нападнат туристите на фонтана „Треви“. Онзи ще накара Тибър да излезе от коритото си, за да пресъздадем морска битка на площад „Навона“! Пърси Джаксън, като син на Посейдон, поне ти трябва да оцениш това!

— Ъ-ъ — каза Пърси, — мисля, че ще е по-добре да ни пуснете.

— Той е прав — опита отново Пайпър. — Ако продължите с плана си, ще трябва да се биете с нас. Сценарият ще се обърка. Знаете ли, ние победихме доста гиганти напоследък. Не бихме искали нещата да излязат извън контрол.

Ефиалт кимна замислено.

— Права си.

— Така ли? — премигна Пайпър.

— Не можем да оставим нещата извън контрол — съгласи се гигантът. — Всичко трябва да е изчислено перфектно. Ти обаче не бери грижа. Аз изготвих хореографията на смъртта ви. Ще ви хареса много.

Нико започна да пълзи настрана, стенейки при всяко движение. На Пърси му се искаше другото момче да се движи малко по-бързо и да пъшка малко по-малко. Изкуши се да му подхвърли хляба.

Джейсън раздвижи ръката с меча си.

— Ами ако откажем да съдействаме?

— Е, вие не можете да ни убиете — засмя се Ефиалт, все едно идеята е безумна. — С вас няма богове, а това е единствената ви надежда за успех. Така че ще е по-добре да се съгласите да умрете бавно и болезнено. Съжалявам, но шоуто трябва да продължи.

Пърси осъзна, че този гигант е дори по-лош от морския бог Форкис в Атланта. Ефиалт не бе Антидионис. Той бе полудял Дионис без никакви задръжки. Наистина Дионис покровителстваше разюзданите празненства. Ефиалт обаче бе символ на разрухата и безцелното унищожение.

Пърси погледна към приятелите си.

— Ризата на този тип взе да ми омръзва.

— Време е за битка? — попита Пайпър и сграбчи рога на изобилието.

— Мразя нарязан хляб — допълни Джейсън.

И с тези думи тримата нападнаха.