Рик Риърдън
Знакът на Атина (15)

XV. Пърси

Пърси излезе на палубата и възкликна: „Уха!“. Бяха кацнали близо до билото на един хълм. В подножието му имаше комплекс от бели сгради, напомнящи музей или университет, сгушени до една борова гора вляво от тях. Надолу се простираше Атланта. Множество от кафяви и сребристи небостъргачи, което като че ли се издигаше от сивата безкрайност на магистрали, влакови релси, къщи и зелени петна гора на около три километра от тях.

— Хубаво местенце — каза тренер Хедж и вдиша от утринния въздух, — добър избор, Валдес.

— Просто избрах най-близкия висок хълм — сви рамене Лио. — Това там май е президентската библиотека или поне така казва Фестус.

— За това не знам — излая Хедж, — но би трябвало да се сещате какво се е случило на този хълм. Франк Занг, поне ти би трябвало да знаеш!

— Аз ли? — потръпна Франк.

— Някога тук е стоял син на Арес! — извика възмутено Хедж.

— Аз съм римлянин… син на Марс.

— Няма значение! Това място е било ключово за американската Гражданска война!

— Но аз съм канадец!

— Няма значение! Тук е бил генерал Шърман от страната на съюзническите сили. Стоял е на този хълм и е гледал как Атланта изгаря. Оставил следи от разрушенията си от тук та чак до морето. Изпепелил и разграбил почти всичко по пътя си. На това му се вика герой!

— Ами добре — съгласи се Франк и се отдалечи от сатира.

Пърси не се вълнуваше много от историята, но се замисли дали кацането тук не е лоша поличба. Беше чувал, че повечето граждански войни в историята започвали като конфликти между гръцките и римските полубогове. Сега стояха на място, на което се бе състояла такава битка.

Целият град под тях бил сравнен със земята по заповед на дете на Арес. Пърси допускаше, че в лагера има деца, които биха издали подобна заповед. Клариса ла Рю например не би се поколебала. Не можеше обаче да си представи такава жестокост от Франк.

— Нека този път минем без частта с изпепеляването — предложи Пърси.

Треньорът изглеждаше разочарован.

— Добре. Накъде да вървим тогава?

Пърси посочи към центъра.

— Съмняваш ли се в нещо, започни от средата.

 

Оказа се, че намирането на транспорт в Атланта не е толкова трудно, колкото си мислеха. Тримата първо отидоха до президентската библиотека, която се оказа центърът „Картър“, и попитаха персонала откъде могат да хванат такси или автобус. Пърси можеше да призове Блекджак, но не искаше да безпокои пегаса толкова скоро след катастрофата миналия път. Франк не искаше да се превръща в нищо. Освен това на Пърси му се щеше да попътува като смъртен.

Една от библиотекарките, която се казваше Естер, настоя лично да ги откара. Беше толкова мила, че Пърси я сметна за чудовище под прикритие, но Хедж го дръпна настрана и го увери, че Естер мирише на нормален човек.

— С нюанс от розови листа — каза той — и малко детелини. Вкуснотия!

Тримата се качиха в големия черен кадилак на Естер и тя ги закара до центъра. Беше толкова дребничка, че едвам надзърташе над волана. Това обаче явно не я притесняваше. Тя си проправяше път през трафика и в същото време им разказваше весели истории за различните известни фамилии в Атланта — старите собственици на плантации, основателите на „Кока Кола“, спортните звезди, новинарите от Си Ен Ен. Изглеждаше толкова начетена, че Пърси реши да си опита късмета.

— Естер — обърна се към нея той, — имам един труден въпрос. Да има солена вода някъде из Атланта? Нещо да ти идва наум?

— Много си сладък — засмя се възрастната жена, — но това не е труден въпрос. Та нали там плуват китовите акули!

Франк и Пърси се спогледаха.

— Китовите акули? — попита нервно Франк. — Нима има китови акули в Атланта?

— В градския аквариум, сладък — отговори Естер. — Много е известен! Точно в центъра на града е. Там ли искахте да отидете?

Аквариум. Пърси се замисли. Не знаеше какво би търсил един древногръцки бог в аквариум, но не му идваха никакви други идеи.

— Да — отговори Пърси, — точно това е мястото, което търсим.

Естер ги свали пред главния вход, където вече се събираше опашка. Тя настоя да им даде мобилния си телефон, в случай че изникнеше нещо спешно или им се наложеше да поискат пари за такси, за да се върнат в центъра „Картър“. Даде им също кутия сладко от праскови, които по някаква причина държеше в багажника си. Франк прибра кутията в раницата си и благодари на Естер, която вече го наричаше „синко“.

Когато тя се качи в колата си и се отдалечи, Франк попита:

— Дали всички в Атланта са толкова мили?

— Надявам се, че не — изръмжа Хедж. — Не мога да се бия с тях, ако са мили. Да идем да се сборим с китовите акули! Те трябва да са опасни!

На Пърси не му бе хрумнало, че ще трябва да платят, нито, че ще им се наложи да чакат зад опашка от семейства и деца от летни лагери. Когато видя учениците, облечени в шарени лагерни тениски, Пърси си спомни за лагера на нечистокръвните и се натъжи. Сега трябваше да е там, да приготвя хижата си за лятото, да обучава малките на бой с мечове, да се шегува с другите отговорници. Хлапетата тук си нямаха и представа колко готин можеше да е един летен лагер.

— Предполагам, че ще трябва да се наредим на опашката — въздъхна той, — някой от вас да има пари.

— Три денария от лагер „Юпитер“ — провери джобовете си Франк — и пет канадски долара.

Хедж извади това, което намери в джобовете на шортите си.

— Няколко петачета, гумен ластик и малко целина. Ще свърши ли работа? — Той захрупа целината и се загледа в монетите и ластика, сякаш се чудеше кое да изяде след нея.

— Чудно — измърмори Пърси. Неговите джобове бяха празни, ако не се броеше вълшебната химикалка, която се превръщаше в меча Въртоп. Чудеше се дали няма да могат да се промъкнат вътре, когато до тях застана широко усмихната жена в синьо-зелена риза с лого на аквариума в Джорджия.

— А, ВИП гости! — възкликна тя. Имаше трапчинки на бузите, къдрава черна коса, прибрана на две странични опашки, скоби на зъбите и дебели очила. Вероятно гонеше трийсет, но приличаше на престараваща се ученичка — сладка, но странна. Освен ризата на аквариума, носеше черни панталони и черни маратонки. Стъпваше на петите си и леко подскачаше, сякаш не можеше да удържа енергията си. На табелката с името й пишеше: КЕЙТ.

— Виждам, че носите пари — каза тя, — отлично!

— Моля? — изненада се Пърси.

Кейт взе трите денария от ръката на Франк.

— Толкова стигат. Последвайте ме! — Тя се завъртя на пети и енергично закрачи към главния вход.

Пърси погледна към Франк и тренер Хедж.

— Капан?

— Вероятно — съгласи се Франк.

— Тя не е смъртна — обади се Хедж, който душеше въздуха. — Вероятно е зъл козеяден демон от Тартара, който обича да хрупа герои за закуска.

— Вероятно — кимна Пърси.

— Страхотно! — ухили се Хедж. — Да вървим!

Кейт ги преведе покрай опашката за билети и четиримата влязоха в аквариума без никакъв проблем.

— Насам — усмихна се Кейт на Пърси. — Експозицията е страхотна. Няма да останете разочаровани. Толкова рядко имаме ВИП гости!

— Имате предвид герои? — попита Франк.

Кейт му се усмихна дяволито и постави пръст на устните си.

— Нататък са животните от северните океани: пингвини, белуги и какво ли още не. А насам… е тук са рибите.

За жена, която работи в аквариум, тя, изглежда, не се вълнуваше особено от видовете по-дребни риби. Минаха покрай огромен аквариум, пълен с тропически риби, и когато Франк попита за една от тях, Кейт отговори:

— Тази е от жълтите.

Минаха покрай магазин за сувенири. Франк забави ход, за да разгледа масата с дрехи и играчки.

— Вземи каквото искаш — каза Кейт.

— Сериозно? — премигна Франк.

— Разбира се! Ти си ВИП гост!

Франк се поколеба, след което натъпка няколко ризи в раницата си.

— Човек — попита го Пърси, — какво правиш?

— Тя каза, че мога — прошепна Франк. — Освен това ми трябват още дрехи. Не бях готов за дълго пътуване! — взе и един глобус със снежинки, който според Пърси не приличаше много на дреха. След това Франк посегна към един плетен цилиндър с размера на вафла и надзърна в него.

— Какво…?

— Китайски капан за пръсти — отвърна Пърси.

— Че какво му е китайското? — попита Франк, който бе от китайски произход. Изглеждаше обиден.

— Не знам — отговори Пърси. — Така ги наричат. Това е майтапчийски подарък.

— Хайде, момчета! — извика Кейт от другия край на залата.

— После ще ти покажа — обеща Пърси.

Франк натъпка капана в раницата и двамата продължиха по пътя си. Минаха през акрилен тунел. Над главите им плуваха риби, а Пърси усети как в него се надига ирационален страх.

Това е нелепо — помисли си той. — Милион пъти съм бил под вода. А сега дори не съм във вода.

Истинската заплаха бе Кейт, напомни си той. Хедж вече бе надушил, че тя не е човек. Всеки момент можеше да се превърне в някакво ужасно същество и да ги нападне. За нещастие, Пърси не виждаше какво друго могат да направят, освен да продължат с нейната ВИП обиколка, докато не намереха морския бог Форкис.

Макар че навлизаха все по-навътре в капана.

Излязоха в зала, осветена от синя светлина. В другия й край бе най-големият аквариум, който Пърси бе виждал някога. Десетки огромни риби плуваха в кръг, включително и две петнисти акули, всяка от които бе два пъти по-голяма от Пърси. Те бяха дебели и бавни, а в зейналите им усти нямаше зъби.

— Китови акули — изръмжа тренер Хедж. — Предстои ни битка на живот и смърт.

— Глупав сатир — изкикоти се Кейт. — Китовите акули са миролюбиви животни. Те се хранят с планктон.

Пърси се намръщи. Не знаеше как Кейти бе разбрала, че тренерът е сатир. Освен шорти, Хедж носеше и специални обувки, които скриваха копитата му. Бейзболната му шапка покриваше рогата. Сатирите обикновено бяха облечени така, че да се скрият от смъртните. Колкото по-мило се държеше Кейт, толкова по-малко доверие й имаше Пърси. Тренерът обаче изглеждаше спокоен.

— Миролюбиви акули? — попита той с неприязън. — За какво съществуват изобщо?

Франк прочете надписа до аквариума.

— Те са единствените китови акули в света, които живеят в плен — удиви се той. — Това е невероятно!

— Тези са и доста малки — каза Кейт, — трябва да видите някои от другите ми бебчета на свобода.

— Другите ти бебчета ли? — попита Франк.

Ако съдеше по зловещия блясък в очите на Кейт, Пърси не искаше да се запознава с другите й бебчета. Реши, че е време да изяснят нещата. Не искаше да навлиза по-навътре в аквариума, отколкото се налагаше.

— Е, Кейт — каза той. — Търсим един човек… искам да кажа бог. Казва се Форкис. Познаваш ли го?

— Дали го познавам? — изсумтя Кейт. — Той ми е брат. При него отиваме, глупачета. Там, където е истинската изложба.

Тя посочи към далечната стена. Солидната черна повърхност се развълнува като водна и в нея се появи нов тунел, който водеше към блестящ аквариум.

Кейт влезе в него. Последното нещо, което Пърси искаше, бе да я последва, но ако Форкис наистина ги очакваше от другата страна и имаше информация, с която да им помогне за подвига… — Пърси си пое дълбоко въздух и последва приятелите си в тунела.

Веднага щом влязоха, тренер Хедж подсвирна:

— Това вече е интересно.

Над тях плуваха пъстроцветни медузи с размерите на контейнери за боклук. Всяка от тях имаше стотици пипала, напомнящи за бодлива тел. Едната от медузите бе парализирала триметрова риба меч, оплела се в хватката й. Медузата бавно затягаше пипалата около жертвата си.

— Виждаш ли — усмихна се Кейт на тренер Хедж, — забрави за китовите акули! Тук има толкова по-интересни неща.

Кейт ги въведе в още по-голяма зала, опасана от аквариуми. На едната стена имаше ярък червен надпис, който гласеше: СМЪРТТА ОТ ГЛЪБИНИТЕ, представена с любезното съдействие на „Чудовищни понички“.

Заради дислексията си Пърси трябваше да прочете надписа два пъти, докато го схване, а след това още два пъти, докато възприеме написаното.

— „Чудовищни понички“?

— О, да — отвърна Кейт, — те са едни от най-големите ни спонсори.

Пърси преглътна. Последната му среща с представител на „Чудовищни понички“ не бе приятна. Оказал се беше плюеща киселина многоглава хидра.

В друг аквариум безцелно плуваха дузина хипокампи — коне с опашки на риби. Пърси бе виждал много от тях на свобода в океана и дори бе яздил няколко от тях. Не бе виждал обаче нито един в аквариум. Той се опита да ги заговори, но те продължиха да плуват, като от време на време се удряха в стъклото. Изглеждаха замаяни.

— Това не е редно — промърмори Пърси.

След това се обърна и видя нещо още по-лошо. На дъното на един сравнително малък аквариум стояха нереиди — женски духове на морето. Те бяха седнали по турски и играеха карти. Изглеждаха невероятно отегчени. Дълги зелени кичури коса се носеха около лицата им. Очите им бяха наполовина затворени.

Пърси се почувства толкова ядосан, че едвам си поемаше дъх.

— Как можете да ги държите тук? — обърна се той към Кейт.

— Зная — въздъхна тя, — много са скучни. Опитахме да ги научим на разни номера, но без успех. Мисля, че това ще ти хареса много повече.

Пърси отвори уста, за да възрази, но Кейт вече бе продължила по пътя си.

— Козя майко! — възкликна тренер Хедж. — Вижте тези красавци! — Той бе зяпнал два огромни морски змея, дълги поне девет метра.

Зверовете имаха блестящи сини люспи и челюсти, които можеха да разкъсат китова акула на две. От циментова пещера в друг аквариум надзърташе сепия с размерите на камион. Устата й напомняше на огромни клещи. Трети аквариум бе пълен с дузина хуманоиди с тюленови тела, кучешки лица и човешки ръце. Те стояха на пясъка на дъното на затвора си и играеха с „Лего“. Въпреки това изглеждаха замаяни подобно на нереидите.

— Това не са ли…? — заекна Пърси.

— Телкини? — довърши Кейт. — Да! Единствените в плен.

— Но те се биха на страната на Кронос в последната война! — възкликна Пърси. — Много са опасни!

— Е, нали затова изложбата се нарича „Смъртта от глъбините“ — погледна го отегчено Кейт. — Това нямаше да е така, ако експонатите не бяха опасни. Но не се притеснявай. Всички те са упоени.

— Упоени? — попита Франк. — Че това не е ли незаконно?

Кейт явно не го чу. Тя продължи по пътя си, като сочеше и други експонати. Пърси погледна назад към телкините. Един от тях явно бе малък. Той се опитваше да направи меч от лего, но изглеждаше твърде сънен, за да събере парчетата. Пърси никога не бе харесвал морските демони, но сега му домъчня за тях.

— А тези морски чудовища — не спираше да говори Кейт — стигат дължина до 150 метра в океана. Имат повече от хиляда зъба. Онези обичат да ядат герои…

— Герои ли? — смая се Франк.

— Да, но като няма, се задоволяват с китове и малки лодки. — Кейт се обърна към Пърси и се изчерви. — Извинявам се, но обожавам чудовищата! Сигурна съм, че като син на Посейдон вече знаеш всичко това.

Ушите на Пърси звъняха като аларма. Не му харесваше, че Кейт знае толкова много за него. Не му харесваше как между другото споменава, че държат създанията упоени, или че бебчетата й обичат да похапват геройски мръвки.

— Коя си ти? — попита накрая той. — Кейт чия?

— Кейт? — За миг тя го погледна объркана, след това погледна към табелката с името си. — О! — засмя се тя. — Не, всъщност…

— Здравейте! — каза нов глас, който проехтя из цялото помещение. Един дребен човечец излезе от сенките. Той ходеше настрани като рак. Имаше криви крака, беше прегърбен и държеше ръцете си вдигнати, все едно носеше невидими чинии. Облечен бе в отровнозелен водолазен костюм, на който имаше надпис: ИЗЛОЖБАТА НА ПОРКИ.

Върху мазната си сива коса бе поставил слушалки с микрофон. Очите му бяха млечнобели, а едното стоеше по-високо от другото. Беше усмихнат, но не изглеждаше дружелюбен. Приличаше по-скоро на човек, чието лице е попаднало във въздушен тунел.

— Посетители! — възкликна мъжът и гласът му гръмна от микрофона. Имаше глас на диджей — дълбок и звучен, — който никак не пасваше на външния му вид. — Добре дошли на Изложбата на Форкис! — Той махна с двете си ръце в една посока, сякаш за да привлече вниманието им към част от експозицията.

Нищо не се случи.

— Проклети телкини! — изруга мъжът. — Когато махна с ръце, трябва да подскочите в синхрон, да се завъртите два пъти и да се приземите в пирамидална структура! Толкова пъти сме го отработвали!

Морските демони не му обърнаха никакво внимание.

Тренер Хедж се наведе към човека рак и подуши костюма му.

— Хубава дрешка! — Не звучеше иронично. Разбира се, сатирът носеше спортно облекло за удоволствие.

— Благодаря ти! — грейна мъжът. — Аз съм Форкис!

Франк пристъпи от крак на крак.

— А защо на костюма ви пише Порки?

— Глупава униформена компания! — излая Форкис. — Нищо не вършат като хората.

Кейт посочи табелката с името си.

— Казах им, че се казвам Кето. Те взели, че написали Кейт. А брат ми… вече е известен като Порки.

— Не съм! — скара й се мъжът. — Дори не приличам на него! И това име изобщо не пасва на изложбата! Що за шоу трябва да имаш, че да се казва „Изложбата на Порки“? Но вие, момчета, не сте дошли, за да слушате оплакванията ни. Насладете се на величието на гигантската сепия убиец! — и той посочи драматично към аквариума със сепията.

Този път пред стъклото избухнаха фойерверки, подобни на златни гейзери. От тонколоните проехтя музика. Светлините блеснаха и разкриха величието на празния аквариум.

Сепията вероятно се бе прибрала в пещерата си.

— Проклятие! — отново извика Форкис и се обърна към сестра си. — Кето, ти трябваше да обучиш тази проклета сепия! Да жонглира, поисках от теб да я научиш да жонглира! За големия финал може дори да разкъса нещо! Нима искам толкова много?

— Той е срамежлив — защити сепията Кето. — Освен това всяко едно от пипалата му има шейсет и две остри като бръснач власинки, които трябва да се подострят ежедневно! — с тези думи домакинката им се обърна към Франк. — Тази чудовищна сепия е единственото същество, което яде героите цели, направо с бронята им, и не получава стомашни болки след това? Истина е!

Франк се отдалечи от нея и прегърна стомаха си, сякаш за да се увери, че още е цял.

— Кето — скара й се Форкис и защрака с пръстите си. — Ще умориш гостите ни с безсмислената си информация! По-малко образование, повече забавление! Вече сме обсъждали това.

— Но…

— Няма но! Ние сме тук, за да представим „Смъртта от глъбините“, с любезното съдействие на „Чудовищни понички“!

Последните думи отекнаха в залата с допълнително ехо. Проблеснаха светлини. От пода се издигнаха облаци пушек, които се оформиха като колелца.

Или като понички.

— Можете да ги закупите на касата — посъветва ги Форкис, — но, така или иначе, вие сте похарчили своите изкарани с пот на челото денарии за нашата ВИП обиколка и няма да бъдете измамени! Елате с мен!

— Почакай малко — каза Пърси.

Усмивката на Форкис изчезна по рядко грозен начин.

— Да?

— Ти си морски бог, нали? — попита Пърси, — син на Гея.

Човекът рак въздъхна.

— Вече съм на пет хиляди години, а още ме знаят като момчето на Гея! Нищо, че съм един от най-старите морски богове в света. Много по-стар от онова парвеню баща ти, например. Аз съм бога на Незнайните глъбини! Господар на водните ужаси! Баща на хиляда чудовища! Но не, никой не ме помни. И само заради една малка грешка, само защото подкрепих титаните в последната война, бях заточен! И то в Атланта! Представяте ли си?

— Мислехме, че олимпийците са имали предвид Атлантида — обясни Кето, — но, уви, после разбрахме, че отново става дума за просташкото им чувство за хумор.

— Значи и ти си богиня? — присви очи Пърси.

— Да, аз съм Кето! — усмихна се тя щастливо. — Богинята на Морските чудовища! Китове, акули, сепии и всякакви други гигантски морски животни. Сърцето ми обаче винаги е принадлежало на чудовищата. Знаеше ли например, че младите морски змейове повръщат плътта на жертвите си и я изяждат отново? Така могат да се хранят шест години с едно и също ядене! Истина е!

Франк продължи да притиска ръце до стомаха си, все едно се канеше да повърне.

— Шест години? — подсвирна тренер Хедж. — Това е яко.

— Знам! — грейна Кето.

— А как точно сепията разкъсва жертвите си? — попита сатирът. — Аз много обичам природата, затова питам.

— Е, ами…

— Стига! — скара им се Форкис. — Проваляте представлението! Сега трябва да се насладите на нереидите гладиаторки, които ще се борят до смърт!

Една бляскава топка като от дискотека се спусна в аквариума на нереидите и хвърли разноцветни светлини по водата. На дъното паднаха два меча, които се забиха в пясъка. Нереидите не им обърнаха внимание и продължиха да играят карти.

— Проклятие! — затропа Форкис с кривите си крака.

— Не обръщай внимание на Порки — обърна се Кето към тренер Хедж. — Той е голям бърборко. Ела с мен, сладки ми сатире. Ще ти покажа цветни диаграми с ловните навици на създанията.

— Отлично!

Преди Пърси да може да възрази, Кето поведе тренер Хедж през лабиринт от аквариуми и остави него и Франк насаме с рачешкия бог.

Пърси усети как капка пот се спуска надолу по врата му. Той погледна нервно към Франк. Това му изглеждаше като римската стратегия „Разделяй и владей“. Не виждаше как тази среща може да свърши добре. Частица от него искаше да нападне Форкис тук и сега. Така изненадата щеше да е на тяхна страна. Все още обаче не бяха разбрали нищо полезно. Пърси не бе сигурен, че ще може да открие тренер Хедж отново. Не знаеше дори дали може да намери изхода.

Форкис явно прочете мислите му.

— Всичко ще е наред — успокои го богът. — Кето може да е малко досадна, но няма да нарани приятеля ти. А и най-добрата част от обиколката тепърва предстои.

Пърси се опита да помисли, но усети как го заболява глава. Не бе сигурен дали това е от удара вчера, от специалните ефекти на Форкис или от досадните лекции за чудовища на сестра му.

— Е… — каза той. — Дионис ни изпрати тук.

— Бакхус — поправи го Франк.

— Да. — Пърси се опита да сдържи яда си. Едвам помнеше имената на боговете, а сега разбираше, че имат по две. — Богът на виното. Няма значение. — Той погледна към Форкис. — Бакхус каза, че може би знаете какво са замислили майка ви Гея и двамата ви братя близнаци, Отис и Ефиалт. Ако знаете нещо за Знака на Атина…

— Бакхус е казал, че мога да ви помогна, така ли? — попита Форкис.

— Ами да — отвърна Пърси, — все пак вие сте Форкис. Всички говорят за вас.

Форкис килна глава на една страна, така че очите му почти застанаха на едно ниво.

— Нима?

— Разбира се. Нали, Франк?

— О… да! — съгласи се Франк. — Хората постоянно говорят за вас.

— И какво казват? — попита богът.

Франк изглеждаше неспокоен.

— Ами, че имате страхотни фойерверки. Чудесен глас. И, ъ-ъ, дискотечно кълбо.

— Вярно е! — Форкис нервно размърда пръстите си. — Освен това имам най-голямата колекция от пленени чудовища в света — изтъкна богът.

— И знаете много — добави Пърси. — Като например какво са замислили близнаците.

— Близнаците! — гласът на бога отново отекна в залата, а пред аквариума с морските змейове прехвърчаха искри. — Да, знам всичко за Отис и Ефиалт! Палячовци! Много дребни, за да бъдат истински гиганти, и с тези смешни змии за крака!

— Змии за крака? — попита Пърси и си спомни странните чехли, които братята носеха в съня му.

— Да, точно така — отвърна нетърпеливо Форкис. — Знаят, че не са особено силни, и затова разчитат на илюзиите и фокусите си. Надявам се, знаете, че Гея е създала гигантите с идеята, че всеки от тях трябва да победи точно определен бог. Отис и Ефиалт… заедно те са нещо като Антидионис.

Пърси се опита да схване идеята.

— Значи просто искат да сменят виното с нещо като сок от боровинки, например?

Морският бог изсумтя.

— Нищо подобно! Ефиалт и Отис винаги са искали да бъдат по-добри от Дионис! И да го убият, естествено. Но първо искат да го унижат, като покажат, че неговите купони не струват пред техните!

Франк погледна към искрите.

— И сигурно ще използват фойерверки и дискотечни топки?

Форкис се усмихна и отново заприлича на човек във въздушен тунел.

— Точно! Обучих близнаците на всичко, което зная, или поне се опитах. Те обаче никога не ме слушат! Първият им голям номер? Опитаха се да стигнат до Олимп, струпвайки планини една върху друга. Това беше илюзия, разбира се. Казах им, че е нелепа. Почнете с нещо малко, посъветвах ги. Срежете се един друг надве, извадете горгона от някоя шапка. Направете си костюми с пайети. Двама близнаци винаги трябва да имат такива!

— Това са прекрасни съвети — съгласи се Пърси, — но какво правят близнаците сега?

— Готвят се да гръмнат Рим — обясни Форкис. — Една от поредните тъпи идеи на мама. И държат някакъв затворник в делва. — Той се обърна към Франк. — Ти си дете на Арес, нали? Миришеш на такова. Навремето близнаците плениха баща ти по същия начин.

— Аз съм дете на Марс — поправи го Франк, след което се сепна. — Чакай малко. Как така са пленили баща ми в делва?

— Ами така, поредният им тъп номер — отвърна морският бог. — Как можеш да покажеш на хората кого си пленил, като го държиш в делва? В това няма никакъв смисъл. Гледайте аз как правя! — и той посочи хипокампите, които апатично удряха глави в стъклото на аквариума си.

Пърси опита да помисли. Имаше чувството, че летаргията на пленените морски създания е заразна.

— Казвате, че Гея им е дала идеята да унищожат Рим?

— Е — поколеба се той, — плановете на мама са многопластови като самата земя, както знаете. — Той се засмя. — Земята има пластове, плановете й също! Има логика в това, не мислите ли?

— Аха — съгласи се Пърси. — И планът й е…

— Е, тя обяви награда за главите на една група герои — каза Форкис. — На нея не й пука кой ще ги убие, стига някой да го направи. Всъщност каза, че двама й трябват живи, едно момче и едно момиче. Тартар само знае защо. Така или иначе, близнаците са готови със сценария за малкото си представление и се надяват да примамят тези герои в Рим. Мисля, че затворникът в делвата им е приятел или нещо подобно. Или май смятат героите за достатъчно глупави, че да потърсят Знака на Атина в териториите им.

Форкис сръчка Франк в ребрата.

— Това обаче е невъзможно, нали?

— Да — засмя се нервно Франк. — Ха-ха. Това би било наистина глупаво, защото…

Форкис присви очи.

Пърси пъхна ръка в джоба си и стисна Въртоп. Дори този изкуфял морски бог трябваше да знае, че те са героите, които майка му търси.

Форкис обаче само се ухили и отново сръчка Франк.

— Прав си, сине на Марс. Няма смисъл да обсъждаме това. Дори ако героите намерят картата в Чарлстън, никога няма да стигнат до Рим.

— Да, КАРТАТА В ЧАРЛСТЪН — повтори на висок глас Франк и погледна към Пърси, за да е сигурен, че приятелят му не е пропуснал информацията. Това беше толкова очевидно, че Форкис можеше да размаха карта с надпис: ЖОКЕР.

— Но стига вече с образователната програма! — каза Форкис. — Платили сте си за ВИП обиколката. Ще ми позволите ли да я довърша? Не мога да ви върна трите денария за входа, знаете го.

Пърси не искаше да гледа още фойерверки, димни колелца във формата на понички или депресирани морски създания. Когато обаче погледна към Франк, реши, че ще е по-добре да забавляват морския бог, поне докато намерят тренер Хедж и не стигнат до изхода. Освен това можеше да изтръгнат още информация от Форкис.

— А може ли — попита Пърси — да ви питаме още нещо след края на обиколката?

— Естествено! Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете. — Форкис плесна два пъти с ръце. На стената, под яркочервения надпис, се появи нов тунел, който водеше към друг аквариум. — Насам! — каза богът и припна към тунела.

Франк се почеса по главата.

— Трябва ли? — обърна се той към приятеля си.

— Няма как — отвърна Пърси, — да вървим.