Рик Риърдън
Знакът на Атина (51)

LI. Анабет

Анабет бе виждала много странни неща, но не и дъжд от леки коли. Когато таванът на пещерата се срути, слънчевата светлина я заслепи. Тя видя как Арго II надвисва над нея. Приятелите й явно бяха използвали балистите, за да си прибият път право през земята.

Парчета асфалт с големината на гаражни врати западаха надолу заедно с шест или седем италиански автомобила. Един от тях за малко да смачка Атина Партенос, но бляскавата аура на статуята я защити като силово поле и колата се отблъсна. Право към Анабет, за съжаление.

Тя отскочи на една страна и кракът й се изкриви. Заля я вълна от агония и тя едва не припадна. Въпреки това успя да падне по гръб и да види как един яркочервен „Фиат 500“ се пльосва право върху копринения капан на Арахна, пробива пода на пещерата и изчезва заедно с гигантския китайски капан.

Докато падаше, Арахна запищя като влак, наближаващ катастрофа, но воят й бързо заглъхна. Навсякъде около Анабет падаха парчета асфалт, пробиващи нови и нови дупки в пода.

Статуята на Атина остана незасегната, макар мраморът под пиедестала да се бе превърнал в калейдоскоп от пукнатини. Анабет бе покрита с паяжини. Тя премахна нишките, напомнящи конци на марионетка, и с учудване разбра, че нищо не я е ударило. Искаше й се да вярва, че това е заради магията на статуята, но подозираше, че става дума за чист късмет.

Армията от паяци изчезна. Или се бяха скрили обратно в мрака, или бяха паднали в бездната. Когато дневната светлина освети пещерата, гоблените на Арахна станаха на прах. За Анабет това бе особено болезнено. Най-мъчно й стана за гоблена, на който бе изтъкана с Пърси.

Нищо от това обаче нямаше значение, когато чу гласа му.

— Анабет!

— Тук съм! — изхлипа тя.

Ужасът сякаш я напусна с този вик. Когато Арго II се спусна, тя видя Пърси облегнат на релинга. Усмивката му бе по-красива и от най-добре изтъкания гоблен на света.

Стаята продължи да се тресе, но Анабет успя да се изправи. Подът под краката й изглеждаше стабилен. Раницата й липсваше заедно с лаптопа на Дедал. Бронзовия кинжал, който бе носила от седемгодишна възраст, също го нямаше. Вероятно бе паднал в пропастта. Но на Анабет не й пукаше. Беше жива.

Приближи до зейналата при удара на фиата пропаст. Неравните каменни стени се спускаха в тъмнината, докъдето поглед стигаше. Тук-там имаше малки неравности и издатини, но Анабет не видя нищо върху тях, освен нишки паяжина, увиснали като коледни гирлянди. Запита се дали Арахна е казала истината за пропастта. Наистина ли пропадаше чак до Тартара? Опита се да се успокои с тази идея, но това я натъжи. Арахна наистина бе създала някои красиви неща. Вече бе страдала хилядолетия наред. Сега и последните й гоблени се бяха разпаднали. След всичко това падането в Тартара звучеше като прекалено сурова съдба.

Анабет смътно осъзна, че Арго II е застанал на около 12 метра от пода. От него се спусна въжена стълба, но Анабет остана замаяна и загледана в тъмното.

И тогава до нея се появи Пърси, който я хвана за ръката. Той нежно я отдръпна от бездната и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му и избухна в плач.

— Всичко е наред — каза той, — вече сме заедно.

Не каза: „Ти си добре!“ или „Живи сме!“. След всичко, което бяха преживели през последната година, най-важно бе да останат заедно. Заради тези думи го обикна дори по-силно.

Приятелите им се събраха около тях. Там бе и Нико ди Анджело, но мислите на Анабет бяха твърде объркани и това не й се стори изненадващо. Изглеждаше редно той да е с тях.

— Кракът ти — каза Пайпър и коленичи до увитата в полиетилен шина. — О, Анабет, какво се е случило?

Тя започна да разказва. В началото не бе лесно, но постепенно думите започнаха да излизат сами от устата й. Пърси не пусна ръката й, което я накара да се почувства малко по-уверена. Когато завърши, видя как приятелите й я зяпат.

— Богове на Олимп — каза Джейсън, — сторила си всичко това сама. И то със счупен глезен.

— Е, в началото не бях със счупен глезен.

— Накарала си Арахна да оплете сама капана си? — ухили се Пърси. — Знаех си, че си добра, но, в името на Хера… Анабет, ти успя. Направи това, което поколения деца на Атина не можаха. Намери свещената статуя!

Всички загледаха Атина Партенос.

— Какво да я правим? — попита Франк. — Огромна е.

— Ще трябва да я вземем със себе си в Гърция — отвърна Анабет. — Мощта й е огромна. Нещо в нея ще ни помогне да спрем гигантите.

— В злато и бяло е на гигантите гибелта — цитира пророчеството Хейзъл, — ще се спечели тя с мъка от коварна плетка. — Тя погледна възхитено към Анабет. — Затворът на Арахна. Ти я излъга да си го изплете.

С цената на много болка — помисли си Анабет.

Лио вдигна ръце и погледна към статуята през пръсти, все едно й взима мерки.

— Ще трябва малко да пренаредим нещата, но можем да я набутаме в конюшните. Ако се подава от края, можем да я увием с някакво знаме.

Анабет потрепера. Представи си как Атина Партенос стърчи от триремата с надпис на пиедестала, който гласи: „Случаен превоз“. След това си спомни останалите редове от пророчеството: Близнаците на ангела ще отнемат дъха, а в него е ключът към безкрая на смъртта.

— А с вас какво стана? — попита тя. — Какво се случи с гигантите?

Пърси й разказа за това как бяха спасили Нико, за появата на Бакхус, за битката с гигантите в Колизея. Нико не каза почти нищо. Приличаше на човек, изкарал шест седмици в пустиня. Пърси й обясни, че бяха намерили местонахождението на Портите на Смъртта и сега трябваше да ги затворят и от двете страни.

Въпреки слънцето, което се процеждаше отгоре, пещерата сякаш потъмня от новината на Пърси.

— Значи смъртната страна е в Епир — каза тя. — Това поне е място, което можем да стигнем.

— Но другата страна е в Тартара — направи гримаса Нико, — а това вече е проблем.

Думите му сякаш отекнаха в пещерата. От пропастта под тях нахлу студен въздух. Така Анабет разбра със сигурност, че ямата наистина стига до най-дълбокото място в Подземното царство.

Пърси също го усети. Той я дръпна още малко настрани от ръба на пропастта. От ръцете и краката й се влачеха нишки като сватбено було. Искаше й се кинжалът й да е в нея, за да се отърве от тях. Почти помоли Пърси да свърши това с Въртоп, но преди да успее, той каза:

— Бакхус ми каза, че моето приключение ще е по-трудно от очакваното. Не знам защо…

Стаята се разтърси. Статуята на Атина Партенос се килна на една страна. Главата й се закачи на една от поддържащите нишки на Арахна, но мраморната основа под пиедестала се разпадаше.

Анабет усети вълна от гадене. Ако статуята паднеше в ямата, целият й труд отиваше на вятъра. Подвигът им щеше да се провали.

— Хванете я! — извика тя.

Приятелите й я разбраха веднага.

— Занг! — извика Лио. — Ела с мен на руля веднага! Тренерът е останал там сам.

Франк веднага се превърна в огромен орел и двамата се извисиха към кораба.

Джейсън прегърна Пайпър и се обърна към Пърси.

— Връщам се веднага.

След това призова вятъра и се издигна във въздуха.

— Подът няма да издържи още дълго — предупреди ги Хейзъл, — трябва да се покатерим на стълбата.

Облаци прах и паяжини се издигаха от ямите на пода. Защитните нишки на Арахна се разтърсиха като огромни струни на китара и започнаха да се късат. Хейзъл се стрелна към края на въжената стълба и махна на Нико да я последва, но той не бе в състояние да тича.

Пърси стисна здраво ръката на Анабет.

— Всичко ще е наред — промърмори той.

Погледнаха нагоре и видяха как от Арго II се изстрелват въжета с куки, които захващат статуята. Едното се уви около шията на Атина като ласо. Лио започна да раздава заповеди, а Джейсън и Франк — да хвърчат наляво-надясно, за да закрепят въжетата.

Нико стигна края на стълбата, когато Анабет усети болка в ранения си крак. Тя изпъшка и се олюля.

— Какво става? — попита Пърси.

Опита се да тръгне към стълбата. Защо обаче вървеше назад? Краката й поддадоха и тя падна по очи.

— Глезенът й! — извика Хейзъл от стълбата. — Отрежи го! Веднага!

Но на Анабет й бе причерняло от болка. Да отрежат глезена й?

Пърси също не разбра думите на Хейзъл. Тогава нещо дръпна Анабет назад и я повлече към пропастта. Пърси се стрелна напред и я хвана за ръката, но инерцията повлече и него.

— Помогнете им! — извика Хейзъл.

Анабет видя как Нико тръгва към тях, а Хейзъл се опита да откачи кавалерийския си меч от въжената стълба. Останалите им приятели все още се суетяха около статуята.

Виковете на Хейзъл бяха заглушени от целия шум в пещерата.

Анабет изхлипа, когато удари ръба на пропастта. Краката й пропаднаха. Твърде късно разбра какво точно се случва. Бе оплетена в паяжината. Трябваше да я отреже веднага. Бе помислила, че това е остатъчна нишка и не бе забелязала, че кракът й е в капан, че е оплетен в паяжина, чийто друг край изчезва надолу в пропастта, свързан за нещо огромно и тежко.

Нещо, което я дърпаше към бездната.

— Не — каза Пърси, най-сетне разбрал какво става, — мечът ми…

Нямаше обаче начин да стигне Въртоп, без да пусне ръката на Анабет, а самата Анабет вече нямаше сили за нищо. Тя се претърколи от другия край на ръба. Пърси падна с нея.

Тялото й се удари в нещо. За миг Анабет изгуби съзнание от болката. Когато погледът й се проясни, видя, че е паднала и виси над бездънната яма. Пърси бе успял да се хване за една издатина на около четири метра под ръба на пропастта. Държеше се с една ръка, а с другата бе хванал Анабет за китката.

Тежестта върху крака й обаче бе твърде голяма.

— Няма да се измъкнеш — долетя глас отдолу. — Аз отивам в Тартара, а ти идваш с мен.

Анабет не бе сигурна дали наистина чува Арахна, или просто полудява.

Ямата се разтърси. Пърси бе единственото нещо, което я задържаше. Едва се държеше за издатината, не по-голяма от полица за книги.

Нико се приведе от ръба на пропастта и протегна ръка, за да им помогне, но бе прекалено далеч, за да може. Хейзъл крещеше на останалите, но те нямаше как да ги стигнат навреме, дори да ги чуеха.

Анабет чувстваше крака си така, сякаш ще се откъсне. От болка целият й свят почервеня. Силата на Подземното царство имаше собствена гравитация. Тя нямаше сили да се съпротивлява. Знаеше, че е потънала твърде дълбоко, за да бъде спасена.

— Пърси, пусни ме — изстена тя. — Не можеш да ме издърпаш.

Лицето му бе пребледняло от усилието. Прочете в погледа му, че ситуацията е безнадеждна.

— Никога — каза той, след което се обърна към Нико. — От другата страна, Нико! Ще се видим от другата страна! Разбираш ли!

Очите на Нико се изцъклиха.

— Но…

— Отведи ги там! — извика Пърси. — Обещай ми!

— Аз… обещавам.

В мрака под тях се разнесе зловещ кикот.

— Жертвоприношения. Хубави жертвоприношения за богинята.

Пърси стисна китката на Анабет още по-здраво. Лицето му бе изопнато и издраскано, а косата му бе цялата в паяжини. Въпреки това никога не й се бе струвал толкова хубав.

— Оставаме заедно — обеща й той, — никога повече няма да се разделим. Никога.

Чак сега Анабет разбра какво предстои. Еднопосочно пътуване. С тежко кацане.

— Винаги заедно — отвърна тя, — докато сме живи. — Чу как Нико и Хейзъл викат за помощ. Видя слънцето далеч, далеч над тях. Може би го виждаше за последно.

А след това Пърси пусна малката издатина и двамата с Анабет, хванати за ръка, паднаха във вечния мрак.