Рик Риърдън
Знакът на Атина (18)

XVIII. Анабет

Тази нощ Анабет не сънува кошмари и затова се събуди притеснена — чувстваше се като сред затишие пред буря. Лио спря кораба на кея в пристанището на Чарлстън, точно до дигите край морето. До брега се издигаше старата част на града с високите си имения, палмови дървета и железни огради. Архаични оръдия бяха насочени към водата.

Когато Анабет излезе на палубата, откри, че Джейсън, Франк и Лио вече са тръгнали към музея. Според тренер Хедж те бяха обещали да се върнат по залез. Пайпър и Хейзъл бяха готови за тръгване, но преди това Анабет се обърна към Пърси, който се бе облегнал на релинга от дясната страна на кораба и гледаше към залива, и хвана ръката му.

— Какво ще правиш, докато ни няма?

— Ще скоча в пристанището — отговори той спокойно, както друго хлапе би казало, че ще хапне. — Искам да се свържа с местните нереиди. Може би те ще ми подскажат как мога да освободя пленените същества в Атланта. А и морето ще ме освежи. Онзи аквариум ме накара да се чувствам… нечист.

Косата му бе тъмна и рошава както обикновено, но Анабет си спомни за сивия кичур от едната й страна. Когато бяха на четиринайсет, и двамата бяха принудени да подпират небето. Тежестта ги бе белязала със сив кичур в косата. През последната година той бе изчезнал от косите им. Това бе притеснило и натъжило Анабет. Чувстваше, че е загубила символ на връзката си с Пърси.

Анабет го целуна.

— Късмет, водорасляк. Просто се върни, става ли?

— Обещавам — каза той, — но искам и ти да ми обещаеш същото.

Анабет се опита да потисне безпокойството, което усещаше, и се обърна към Пайпър и Хейзъл.

— Добре, дами. Нека да намерим призрака на Батъри.

 

На Анабет й се щеше да се бе гмурнала с Пърси. Или да бе отишла в музея с духовете. Не че компанията на Хейзъл и Пайпър й бе неприятна. Първоначално си изкарваха чудесно, разхождайки се из Батъри. Според знаците крайморският парк се наричаше „Уайт Пойнт Гардън“. От океана навяваше бриз, който ги предпазваше от лятната жега. Имаше и палмови дървета, под чиято сянка бе хладно. Оръдия от Гражданската война и статуи на исторически фигури опасваха пътя и караха Анабет да потръпва. Тя си спомни за статуите в Ню Йорк от войната с титаните. Те бяха оживели благодарение на Команда 23, завещана й от Дедал. Чудеше се колко ли статуи в страната са всъщност автоматони, които очакват да бъдат задействани.

Пристанището на Чарлстън блестеше на слънчевата светлина. На север и на юг заливът бе заобиколен от ивици земя, подобни на протегнати ръце. В близост до входа на пристанището се издигаше остров с каменна крепост. Анабет помнеше смътно, че тя бе играла важна роля по време на Гражданската война, но не прекара много време в мислене за това. Главно вдишваше от морския въздух и си мислеше за Пърси. Молеше се боговете да не ги разделят отново. Вече не можеше да посещава морето, без да си спомня за разбитото си сърце. Почувства се по-спокойна, когато навлязоха в тази част от парка, която гледаше към сушата.

Паркът не бе претъпкан. Анабет си представяше, че повечето от местните са отишли на почивка или са се прибрали вкъщи за следобеден сън. Слязоха по улица „Саут Батъри“, която бе опасана от четириетажни имения в колониален стил. Тухлените им стени бяха обрасли в бръшлян. По фасадите им се издигаха бели колони, които им придаваха вид на римски храмове. Градините пред тях бяха избуяли с розови храсти, орлови нокти и бугенвилия. Изглеждаше, все едно Деметра е минала оттук преди няколко десетилетия и после е забравила да се върне и да провери какво е израснало.

— Това ми напомня на Нов Рим — каза Хейзъл. — С тези големи имения и градини, с колоните и арките.

Анабет кимна. Тя си спомни за това, че американският Юг често се сравнявал с Рим по време на Гражданската война. Някога обществото им се бе стремяло да поддържа рицарска чест, която демонстрирало с пищна архитектура. Освен това там бе имало и робство. В Рим е имало роби, разсъждавали южняците, защо да нямаме и ние?

Анабет потрепера. Тя обожаваше архитектурата на това място. Къщите и градините бяха много красиви. Много римски. Тя обаче се замисли защо красивите неща трябваше да са свързани с тъмната част на историята. Или може би бе обратното? Може би злото се маскираше с красиви неща, за да скрие тъмната си същност.

Тя поклати глава. Пърси щеше да се подразни, ако разбереше как философства. Когато опиташе да го заговори на такива теми, очите му започваха да я гледат празно.

Другите момичета почти не продумваха. Пайпър се оглеждаше така, сякаш очакваше засада. Признала бе, че е видяла парка в ножа си, но не каза нищо повече. Анабет се досещаше, че я е страх да го направи. В крайна сметка, Пърси и Джейсън едва не се бяха убили при последния път, в който се бе опитала да гадае по видение от кинжала.

Хейзъл също изглеждаше замислена. Може би гледаше сградите и градините, може би се тревожеше за брат си. На Нико му оставаха по-малко от четири дни живот.

Анабет също бе притеснена от този срок. Винаги бе изпитвала смесени чувства към Нико ди Анджело. Подозирала бе, че той е влюбен в нея, още откакто го бяха спасили заедно с по-голямата му сестра Бианка от военното училище в Мейн. Анабет обаче не изпитваше никакво привличане към Нико. Той бе прекалено млад и прекалено мрачен.

В него имаше някаква тъмнина, която я притесняваше.

И въпреки това се безпокоеше за него. Последният път, когато се бяха срещнали, никой от двама им не знаеше за сестра му Хейзъл. Тогава Бианка бе единственият жив роднина на Нико. Но след като бе починала, Нико бе станал сирак без дом, скитащ самичък из света.

Анабет го разбираше прекрасно.

Потънала бе толкова дълбоко в мислите си, че можеше да продължи да се разхожда безцелно в парка, ако Пайпър не я бе хванала за ръка.

— Там — каза тя и посочи към пристанището.

На около стотина метра от тях една трептяща бяла фигура се носеше над водата. Първоначално Анабет помисли, че е шамандура или малка лодка, отразяваща слънчевата светлина, само дето блестеше и се движеше по-гладко от лодка. Идваше към тях в права линия. Когато приближи, Анабет разбра, че това е фигурата на жена.

— Призракът — каза тя.

— Не е призрак — обади се Хейзъл. — Няма призрак, който свети с такава светлина.

Анабет реши да й повярва. Тя не можеше да си представи какво е да си на мястото на Хейзъл — да загинеш толкова млад и да се върнеш от отвъдното, знаейки повече за мъртвите, отколкото за живите.

Пайпър приближи дигите като в транс. Едва избегна една каляска.

— Пайпър! — извика Анабет.

— По-добре да я последваме — каза Хейзъл.

Щом я настигнаха, разбраха, че привидението е вече само на няколко метра от тях.

Пайпър го погледна, сякаш му бе лично обидена, и изръмжа:

— Това е тя.

Анабет погледна към призрака, но той бе твърде ярък, за да успее да различи детайли. След това привидението се издигна над дигите и спря пред тях. Блясъкът му помръкна.

Анабет ахна. Жената бе невероятно красива и странно позната. Лицето й бе трудно за описване. Чертите й преливаха от тези на една филмова звезда в друга. Очите й блещукаха игриво — понякога бяха зелени, друг път сини или кехлибарени. Косата й бе ту дълга, руса и права, ту къдрава и шоколадовокафява.

Анабет усети, че я жегва завист. Винаги бе искала такава тъмна коса. Смяташе, че не я приемат насериозно, понеже бе блондинка. Трябваше да работи много по-усилено, за да я признаят като стратег, архитект, отговорник… всичко, свързано с умствена дейност.

Жената бе облечена като южняшка красавица, точно както я бе описал Джейсън. Роклята й имаше копринен розов корсаж, пола с обръч на три нива и бели дантели. Непознатата носеше дълги ръкавици от бяло кадифе, а до гърдите си държеше ветрило в розово и бяло.

Всичко в нея изглеждаше изпипано така, че да притесни Анабет — естествената грация, с която жената носеше роклята, съвършеният, но лек грим, начинът, по който излъчваше женствен чар, на който никой мъж не би могъл да устои.

Анабет знаеше, че завистта й е ирационална. Непознатата я караше да се чувства по този начин. Тя бе изпитвала това чувство и преди и успя да познае жената, макар лицето й да се променяше постоянно, ставайки все по-красиво.

— Афродита — каза тя.

— Венера? — ахна Хейзъл смаяна.

— Мамо — рече Пайпър без особен ентусиазъм.

— Момичета! — богинята разпери ръце, все едно искаше да прегърне всичките едновременно. Но героините не се стекоха към нея. Хейзъл дори отстъпи към една палма. — Толкова се радвам, че сте тук — каза Афродита. — Предстои ни война, ще се лее кръв. Така че остава само едно нещо, което можем да направим.

— И кое е то? — осмели се да попита Анабет.

— Да поговорим на чаша чай, разбира се. Елате с мен!

 

Афродита определено знаеше как да пие чай. Изведе ги до централната постройка в парка — беседка с бели колони, в която имаше маса, наредена със сребърни прибори, чаши от китайски порцелан и, разбира се, чайник с горещ чай, чийто аромат се променяше като външния вид на Афродита — ту бе на мента, ту на жасмин, ту на канела. Имаше чинии с кифлички, сладки и бисквити с масло и мармалад. От тях се дебелееше страхотно, реши Анабет, стига да не си безсмъртната богиня на Любовта.

Афродита седна царствено на плетен стол с широка облегалка. Отпи от чая си и им поднесе сладкиши, без изобщо да се оцапа. Позата й през цялото време бе безупречна, а усмивката й — ослепителна.

Анабет я намразваше все повече и повече.

— Ах, сладуранки такива — каза богинята, — обожавам Чарлстън. Сватбите, които уредих тук, на мястото, където седим, все още ме карат да плача. А какви елегантни балове имаше в дните на стария Юг! Бяха чудесни. Много от тези имения все още имат мои статуи в градините си, макар тук да ме наричат Венера.

— А ти коя си? — попита Анабет. — Венера или Афродита?

Богинята отпи от чая си, а очите й пробляснаха закачливо.

— Анабет Чейс, превърнала си се в красива млада дама. Само трябва да оправиш косата си, миличка. Хейзъл Левеск, при теб проблемът са дрехите.

— Дрехите? — Хейзъл погледна към смачканите си дънки, без да разбира какво точно не им е наред.

— Майко! — каза Пайпър. — Засрамваш ме.

— Не виждам защо — каза богинята. — Това, че ти не следваш съветите ми относно модата, Пайпър, не означава, че другите нямат нужда от тях. Мога да пременя Анабет и Хейзъл с рокли като моята…

— Майко!

— Добре — въздъхна Афродита, — ще отговоря на въпроса ти, Анабет. Аз съм както Афродита, така и Венера. За разлика от другите богове на Олимп, аз почти не се променям. Всъщност, смятам, че изобщо не съм остаряла! — Тя размаха пръсти около лицето си. — Любовта си е любов, все едно дали си грък, или римлянин. Тази гражданска война няма да ме засегне по начина, по който засегна останалите.

Страхотно — помисли си Анабет. Нейната собствена майка, която бе най-умна измежду боговете на Олимп, се бе принизила до полудяла забравана в метро. А от всички богове, които можеха да им помогнат, единствените, които не бяха засегнати от схизмата на гърци и римляни, бяха Афродита, Немезида и Дионис. Любов, мъст, вино.

Все полезни неща.

Хейзъл хапна една бисквитка.

— Все още не сме във война, милейди.

— Скъпа ми Хейзъл — размаха ветрилото си Афродита, — оптимизмът ти е похвален, но ни чакат тежки дни. Разбира се, че сме във война. Любовта и войната вървят ръка за ръка, те са израз на най-силните човешки емоции. Добро и зло. Красота и грозота. — Тя се усмихна на Анабет, все едно знаеше за разсъжденията й относно стария Юг.

Хейзъл преглътна бисквитката си. По брадичката й бяха останали няколко трошици. На Анабет й харесваше фактът, че Хейзъл или не го знае, или изобщо не се интересува от това.

— Какво имате предвид — попита Хейзъл, — като казвате „тежки дни“?

Богинята се засмя, все едно Хейзъл бе сладко кученце.

— Е, Анабет знае за какво става въпрос. Някога й обещах, че любовният й живот ще е интересен. Е, не е ли така?

Анабет едва не счупи дръжката на чашката си. Години наред сърцето й бе разкъсвано. Първо се бе влюбила в Люк Кастелан, който гледаше на нея като на по-малка сестра. Харесал я бе чак след като бе минал на страната на злото. Точно преди да умре.

След това се бе влюбила в Пърси, който я дразнеше, но беше сладък. За съжаление, по онова време той бе хлътнал по Рейчъл, а след това едва не бе умрял. На няколко пъти. Накрая Анабет бе тръгнала с Пърси, но само няколко месеца по-късно той бе изчезнал за половин година, изгубвайки паметта си.

— Интересен — заяви Анабет — е доста меко казано.

— Е — каза богинята, — не мога да се похваля, че заслугата за това е само моя, но признавам, че си падам по изстраданата любов. Вие всичките сте толкова интересни истории… искам да кажа момичета! Гордея се с вас!

— Мамо — прекъсна я Пайпър, — има ли причина да си тук?

— Хм? О, имаш предвид освен чая? Ами аз често идвам тук. Харесва ми гледката, храната, атмосферата. Можеш да подушиш романтиката във въздуха, разбитите сърца… векове на разбити сърца. — Тя посочи към най-близкото имение. — Виждате ли онзи балкон? Там имахме празненство точно в нощта, в която започна Гражданската война. Бомбардировката на Форт Съмтър.

— Да — спомни си Анабет, — на острова в пристанището. Там се е състояла първата битка от Гражданската война. Конфедератите нападнали съюзническите сили^[1] и превзели крепостта.

— Беше такова празненство! — възкликна Афродита. — Свиреше струнен квартет, мъжете бяха облечени с новите си униформи. А роклите на жените… само да ги бяхте видели! Танцувах с Арес, а може би с Марс? Опасявам се, че вече не си спомням. Светлината проблясваше над пристанището, оръдията трещяха, а мъжете имаха перфектното извинение, за да прегърнат уплашените си любими.

Чаят на Анабет бе изстинал. Тя не бе хапнала нищо и въпреки това искаше да повърне.

— Говориш за най-кървавата война в историята на САЩ. В нея са загинали над 600 000 американци, повече, отколкото в двете световни войни, взети заедно.

— И напитките бяха чудесни! — продължаваше да разказва Афродита. — Генерал Борегард се появи лично. Беше голям мошеник, да ви кажа. Вече се бе оженил за втори път, но трябваше да видите как гледаше Лизбет Купър…

— Майко! — Пайпър хвърли кифлата си на гълъбите.

— Ох, извинявайте — каза богинята. — Казано накратко, тук съм, за да ви помогна, момичета. Не вярвам скоро да видите Хера. Малкият ви подвиг я направи непопулярна в тронната зала. Останалите богове са доста неразположени, разкъсвани между гръцката и римската си същност. Някои повече от други. — Афродита погледна към Анабет. — Предполагам, че си казала на приятелките си за свадата с Атина.

Тя се изчерви. Хейзъл и Пайпър я погледнаха любопитно.

— Свада? — попита Хейзъл.

— Спор — отвърна Анабет, — нищо особено.

— Нищо особено! — възкликна богинята. — Абе не е съвсем нищо, миличка. Атина е най-гръцка измежду всички богове и богини. В крайна сметка, тя е покровителка на града, носещ нейното име. Когато римляните го завладяха… е, накрая я приеха в пантеона си. Атина стана Минерва, покровителка на занаятите и ума. Римляните обаче си имаха други военни богове, които повече допадаха на вкуса им. Например Белона…

— Майката на Рейна — промърмори Пайпър.

— Точно така — съгласи се богинята. — Преди време си поговорихме хубаво с Рейна в този парк. Освен това римляните си имат Марс. А после дойде и Митра. Той не е нито грък, нито римлянин, но легионерите много си падаха по култа му. На мен ми се видя голямо парвеню. Така или иначе, римляните забравиха горката стара Атина. Отнеха войнската й чест. Гърците така и не простиха тази обида. Нито пък Атина.

Ушите на Анабет забучаха.

— Знакът на Атина — каза тя — ще ме изведе до статуя, нали? До статуята.

— Каква си ми умничка — усмихна се Афродита. — Досущ като майка си. Трябва обаче да знаеш, че децата на Атина търсят статуята от векове. Никой не е успял да я намери. За сметка на това обаче, подпалили доста войни с римляните, доста кланета. Децата на Атина стоят зад почти всички граждански войни.

— Това е… — Анабет искаше да каже, че това е невъзможно, но си спомни горчивите думи, които Атина бе изрекла в Голямата централна гара. Спомни си бясната омраза в очите й.

— Романтично? — предположи Афродита. — Да, предполагам, че да.

— Но… — Анабет се опита да проясни ума си. — Как точно действа Знакът на Атина? Показва улики? Или осветява следа, оставена от Атина?

— Хмм… — Афродита изглеждаше леко отегчена. — Не мога да кажа. Не вярвам, че Атина е създала Знака съзнателно. Ако знаеше къде е скрита статуята, щеше просто да ти каже да я намериш. Не… предполагам, че Знакът е повече духовна следа, връзка между статуята и децата на богинята. Виждаш ли, статуята иска да бъде намерена. Но само най-достойното от децата на Атина ще успее да го направи.

— И за хиляди години — каза Анабет — никой не е успял.

— Чакайте малко — каза Пайпър. — За коя статуя говорим?

Богинята се засмя.

— Сигурна съм, че Анабет ще ви обясни. Така или иначе, наблизо има важна улика, някаква карта, оставена от децата на Атина през 1861 година. Спомен, който ще ти помогне, щом пристигнеш в Рим. Както каза обаче, Анабет Чейс, никой не е успял да последва Знака до края. Там те чака най-големият ти страх, ужасът на всяко дете на Атина. А дори и да оцелееш, ще трябва да избереш за какво да използваш наградата си. За мир или за война.

Анабет бе благодарна за това, че масата има покривка, тъй като краката й трепереха.

— Тази карта — каза тя — къде е?

— Момичета! — посочи Хейзъл към небето.

Над палмите кръжаха два огромни орела. Още по-високо имаше колесница, теглена от пегаси. Тя се спускаше бързо към тях.

Очевидно стратегията на Лио с фалшивата следа, пусната от Бъфорд, не бе подействала. Поне не за дълго.

Афродита намаза малко масло върху кифлата си, все едно разполагаха с всичкото време на света.

— Картата е във Форт Съмптър, разбира се — и тя посочи към острова в пристанището с намасления си нож, — но римляните явно са решили да ви отрежат пътя за натам. Ако бях на ваше място, щях да побързам да се върна в кораба. Вземете сладкиш за из път, ако искате.