Рик Риърдън
Знакът на Атина (10)

X. Пайпър

Пайпър заспа трудно. Тренер Хедж изкара първия си час на пост като вървеше напред-назад по коридора и надаваше диви викове:

— Гасете лампите! Лягайте! Ако някой се подаде, ще го ритам от тук до Лонг Айлънд!

Щом чуеше звук, той удряше с бухалката си по вратата и крещеше, че всички трябва да заспиват, но така никой не успяваше да заспи. Пайпър си даде сметка, че сатирът вероятно не се е забавлявал толкова от престоя си като учител по физкултура в училище „Уилдърнес“.

Тя се загледа в бронзовите греди на тавана. Каютата й бе доста уютна. Лио беше направил личните стаи така, че температурата в тях да се наглася според предпочитанията на обитателя им, за да не му става прекалено топло или студено. Матраците и възглавниците бяха пълни с перушина от пегаси (без да бъде наранен нито един пегас, уверяваше я Лио) и затова бяха изключително комфортни. Един бронзов фенер висеше от тавана и светеше точно толкова, колкото Пайпър искаше. Двете страни на фенера бяха перфорирани с малки дупчици, така че по стените се плъзгаха различни съзвездия.

Пайпър си имаше много проблеми на главата и се съмняваше, че ще заспи. В кроткото люлеене на кораба и бръмченето на въздушните гребла обаче имаше нещо успокоително. Най-накрая клепачите й натежаха и тя се унесе.

Струваше й се, че са изминали само няколко мига, когато се събуди от камбаната, известяваща, че е време за закуска.

— Хей, Пайпър! — потропа на вратата й Лио. — Кацаме!

— Кацаме? — повтори тя сънено и се изправи.

Лио открехна вратата и подаде глава в стаята й. Сложил бе ръка пред очите си, което щеше да е мило, ако не зяпаше между разперените си пръсти.

— Облечена ли си?

— Лио!

— Извинявай! — ухили се той. — Хей, готина пижама! Не знаех, че си фен на Звездните рейнджъри.

— Не са Звездните рейнджъри! Това са орлите на индианците чероки!

— Щом казваш. Както и да е. На няколко километра от Топека сме, както предложи. И още нещо… — Той огледа коридора и като видя, че няма никой, отново подаде глава в стаята й. — Благодаря, че не ме намрази, задето взривих римляните вчера.

Пайпър потърка очи. Нима пиршеството в Нов Рим е било преди ден?

— Няма проблем, Лио. Ти не беше на себе си.

— Да, но… можеше и да не ме подкрепиш.

— Луд ли си? Ти си досадният малък брат, който никога не съм имала. Винаги ще те подкрепям.

— Ами… благодаря.

Далеч над тях тренер Хедж се разкрещя:

— Канзас на хоризонта! Йо-хо-хо!

— Свети Хефесте — промърмори Лио, — наистина трябва да поработи върху моряшкия жаргон. По-добре да се качваме на палубата.

Пайпър си взе душ, преоблече се и си взе едно геврече от столовата, когато усети как корабът спуска колесника за кацане. Тя се качи на палубата и се присъедини към останалата част от екипажа, докато Арго II се приземяваше на едно слънчогледово поле. Греблата се прибраха. Подвижното мостче се спусна.

Утринният въздух ухаеше на мокра растителност и обработваема земя. Миризмата не бе неприятна. Тя напомни на Пайпър за дома на дядо Том в Таликуа, Оклахома, в резервата.

Пърси я забеляза пръв. Той се усмихна и я поздрави, което по някаква причина я изненада. Носеше избелели джинси и нова оранжева риза от лагера на нечистокръвните. Изглеждаше така, сякаш никога не го е напускал. Новите дрехи вероятно го бяха ободрили, както и това, че стоеше до релинга, прегърнал с една ръка Анабет.

Пайпър се радваше да види щастието в очите на русото момиче, понеже никога не бе имала по-добра приятелка. Месеци наред Анабет се бе измъчвала в безуспешно издирване на Пърси. Сега, въпреки опасния подвиг, който им предстоеше да извършат, бе отново с момчето, което обичаше.

— Ха! — каза Анабет, взе геврека от ръката й и отхапа от него. Това не притесни Пайпър. В лагера редовно се шегуваха помежду си и си крадяха храната. — Ето ни отново. Какъв е планът?

— Искам да проверим магистралата — отвърна Пайпър, — да намерим знака с надпис ТОПЕКА 32.

Лио завъртя джойстика си в кръг и платната се прибраха.

— Едва ли сме далеч от него — похвърли той. — Фестус и аз изчислихме къде трябва да кацнем. Какво обаче очакваш да намериш до един крайпътен знак?

Пайпър разказа какво бе видяла по повърхността на кинжала си — мъж в червена тениска с бокал. Спести им обаче другите видения като това, че с Джейсън и Пърси щяха да се удавят. Не беше сигурна за какво става дума, а и всички изглеждаха в добро настроение тази сутрин. Тя не искаше да го разваля.

— Червена тениска и лози по шапката — обади се Джейсън, — но това е Бакхус!

— Дионис — промърмори Пърси. — Не ми казвайте, че сме изминали целия път до Канзас, за да срещнем господин Д…

— Бакхус не е лош — обади се Джейсън, — макар да не мога да кажа същото за последователките му.

Пайпър потрепера. Преди няколко месеца бе срещнала менадите заедно с Джейсън и Лио^[1]. Те едва не ги бяха разкъсали.

— Самият бог обаче е симпатичен — продължи Джейсън. — Веднъж му направих услуга в Уайн Кънтри^[2].

Пърси изглеждаше потресен.

— Щом казваш… може би като римлянин е по-готин. Какво обаче ще търси в Канзас? Нали уж Зевс беше забранил на боговете да общуват със смъртните?

Франк изръмжа. Тази сутрин високото момче носеше син анцуг, все едно се готвеше да потича из слънчогледите.

— Боговете много не я спазват тая заповед — отбеляза той, — пък и ако наистина са мръднали, както каза Хейзъл…

— И Лио го каза — вметна Лио.

Франк го изгледа намръщено.

— Тогава кой знае какво става с олимпийците — продължи Франк. — Може да е опасно.

— Доста опасно! — весело се съгласи Лио. — Е, момчета и момичета, забавлявайте се. Аз имам работа по корпуса. Тренер Хедж ще затегне счупените арбалети. И, ъ-ъ, Анабет, наистина имам нужда от помощта ти. Ти си единственият човек от екипажа, който има някаква инженерна мисъл в главата си. Освен мен, разбира се.

— Той е прав — обади се Анабет и погледна извинително към Пърси, — ще трябва да остана и да помогна.

— Ще се върна за теб — каза Пърси и я целуна по бузата. — Обещавам.

Двамата се държаха толкова непринудено един с друг, че сърцето на Пайпър се сви. Джейсън беше страхотен, разбира се, но понякога го чувстваше далечен — като снощи, когато бе отказал да говори за старата римска легенда. Твърде често изглеждаше, че старият живот в лагер „Юпитер“ му липсва. Пайпър не знаеше дали някога ще може да преодолее тази бариера.

Пътуването до римския лагер и срещата с Рейна не бяха помогнали. Не помагаше и това, че днес Джейсън бе избрал да облече червена тениска^[3] с цвета на римляните.

Франк свали лъка от рамото си и го подпря на релинга.

— Мисля да се превърна в гарван и да огледам околността за римски орли.

— В гарван ли? — попита Лио. — А защо не в дракон? Много по-готино е.

Лицето на Франк почервеня, като че ли някой го бе полял със сладко от червени боровинки.

— Това е все едно да питаш някой спортист защо не вдига максималната тежест при всяка тренировка. Защото е трудно и можеш да се нараниш. Не е лесно да си дракон!

— О! — кимна Лио. — Не знаех. Но да ти призная, аз не се занимавам с вдигане на тежести.

— А може би трябва…

Хейзъл застана между тях.

— Ще ти помогна, Франк — каза тя и погледна предупредително Лио. — Мога да призова Арион и да обиколя района.

— Добре — отвърна Франк, без да изпуска Лио от поглед. — Добре, благодаря.

Пайпър се запита какво ли се случва между тези тримата. Момчетата непрекъснато се перчеха около Хейзъл, това беше ясно. Но Хейзъл и Лио изглеждаха така, сякаш се познават, въпреки че, доколкото тя знаеше, двамата се бяха срещнали за пръв път едва вчера. Дали пък нещо не се бе случило по време на приключението им при Голямото солено езеро? Нещо, което не бяха споменали?

Хейзъл се обърна към Пърси:

— Внимавайте обаче. Полята са огромни, може да има карпои наоколо.

— Карпои? — повтори Пайпър.

— Духове на зърното — поясни Хейзъл, — не искаш да ги срещаш.

Пайпър не разбираше какво толкова опасно може да има в един зърнен дух, но тонът на Хейзъл я убеди да не разпитва повече.

— Това означава, че ние тримата трябва да потърсим крайпътния знак — заключи Пърси. — Аз, Джейсън и Пайпър. Не горя от желание да виждам господин Д. отново. Страшно неприятен тип. Но щом Джейсън е в добри отношения с него…

— Да — каза Джейсън, — ако го намерим, аз ще говоря с него. Пайпър, видението е твое. Води ни!

Пайпър потръпна. Видяла бе как тримата се удавят в тъмния кладенец. Дали това нямаше да се случи в Канзас? Не изглеждаше много вероятно, но не можеше да бъде сигурна.

— Разбира се — отвърна тя, стараейки се да звучи уверено, — нека потърсим магистралата.

 

Лио бе казал, че не са далеч от пътния знак, но явно сметките му бяха излезли криви. След като бяха вървели километър в горещината, най-накрая излязоха на магистралата, зачервени от ухапвания на комари и минаване през дращещи слънчогледи. Стара реклама на бензиностанция им подсказа, че са на около четирийсет километра от Топека.

— Не искам да притеснявам никого — обади се Пърси, — но това не означава ли, че ни остават осем километра ходене?

Джейсън погледна първо в едната, после в другата посока на изоставения път. Днес той изглеждаше по-добре благодарение на лековитите свойства на нектара и амброзията. Вече не беше блед, а белега на челото му почти бе изчезнал. Новият гладиус, който Хера му бе дала миналата зима, висеше от колана му. Повечето хора биха изглеждали странно с ножница до дънките си, но на Джейсън му отиваше.

— Коли по пътя няма — каза той, — но и ние едва ли бихме искали да пътуваме на стоп, нали?

— Не — съгласи се Пайпър и погледна нервно към магистралата. — И без това прекарахме доста дълго време на земята. Това е територията на Гея.

— Хмм… — щракна с пръсти Джейсън. — Ще викна един приятел, който може да помогне.

— Сериозно? — повдигна вежди Пърси. — И аз така. Нека видим кой има по-бърз приятел.

Джейсън подсвирна. Пайпър знаеше какво прави, но досега той бе успял да извика Буря само три пъти, откакто се бяха запознали във Вълчия дом. А небето тази сутрин изглеждаше толкова синьо, че Пайпър не виждаше как ще се получи номерът.

Пърси просто затвори очи и се концентрира.

Пайпър не го бе наблюдавала от толкова близо досега. След като в лагера на нечистокръвните бе слушала как Пърси извършвал какви ли не подвизи, сега той й се стори… не особено впечатляващ, поне не и до Джейсън. Пърси беше по-слаб, малко по-нисък, с малко по-дълга и тъмна коса.

Не беше неин тип. Ако го беше засякла в някой мол, щеше да го помисли за скейтър — сладък, но див, склонен да създава неприятности. Щеше да се отдалечи от него. Вече си имаше достатъчно неприятности. Разбираше обаче защо Анабет го харесва и защо Пърси имаше нужда от нея. Ако някой можеше да удържи такова момче под контрол, това определено беше Анабет.

Гръм разтърси ясното небе.

— Скоро — усмихна се Джейсън.

— Не достатъчно скоро — посочи Пърси на изток, откъдето към тях се спускаше крилата сянка.

Първоначално Пайпър помисли, че това е Франк, приел формата на гарван, но скоро осъзна, че е нещо твърде голямо за птица.

— Черен пегас? — попита тя. — Не бях виждала такъв досега.

Крилатият кон кацна до тях, приближи Пърси и отърка лице в неговото. След това погледна въпросително към Пайпър и Джейсън.

— Блекджак — каза Пърси, — това са Пайпър и Джейсън. Те са приятели.

Конят изцвили.

— Може би по-късно — отговори Пърси.

Пайпър бе чула, че като син на Посейдон Пърси може да говори с конете, но досега не го беше виждала.

— Какво иска? — попита тя.

— Понички — отвърна Пърси, — както винаги. Може да пренесе и трима ни, ако…

Внезапно въздухът застудя и ушите на Пайпър изпукаха. На около петдесет метра от тях се появи миниатюрен циклон, който отнесе върховете на близките слънчогледи. Гледката й напомни за „Вълшебникът от Оз“. Циклонът застана до Джейсън и прие формата на кон от мъгла. По тялото му проблясваха мълнии.

— Буря — каза Джейсън и се усмихна широко, — отдавна не сме се виждали, добри ми приятелю.

Духът на бурята се изправи на задните си крака и изцвили. Блекджак плашливо отстъпи назад.

— Спокойно, момче — успокои пегаса Пърси, — и той е приятел. — След това погледна към Джейсън. — Впечатлен съм, Грейс.

— Сприятелихме се във Вълчия дом — сви рамене Джейсън. — Той е буквално свободен дух, но от време на време ми помага.

Джейсън и Пърси се качиха на конете. Пайпър не обичаше да язди Буря. Идеята да се носи върху звяр, който може да изчезне всеки момент, я притесняваше. Въпреки това прие ръката на Джейсън и се качи зад него. Буря се спусна надолу по пътя, а Блекджак полетя нагоре. За щастие, не срещнаха автомобили по пътя си, иначе щяха да предизвикат катастрофа. За нула време пристигнаха до търсения крайпътен знак, който Пайпър бе видяла в съня си.

Блекджак се приземи. И двата коня започнаха да рият асфалта, като никой от тях не изглеждаше доволен от внезапното спиране.

Блекджак изцвили.

— Прав си — каза Пърси, — няма и следа от винения пич.

— Моля? — долетя глас от полята.

Буря се извъртя толкова бързо, че Пайпър едва не падна. Пшеницата се раздели и мъжът от видението й се появи. Той носеше широкопола шапка, обрасла в лози, червена тениска с къс ръкав, къси панталони в цвят каки и сандали с бели чорапи. Изглеждаше на около трийсет и с малкото си бирено коремче приличаше на абсолвент, който не е разбрал, че е завършил университета.

— Някой ме нарече винения пич — провлачено каза той, — казвам се Бакхус. Или господин Бакхус. Или господарю Бакхус. А понякога О-богове-моля-те-не-ме-убивай, господарю Бакхус.

Пърси подкани Блекджак да приближи бога. Пегасът не изглеждаше особено доволен от това.

— По-различен сте — каза Пърси на божеството, — поотслабнал. С по-дълга коса. И ризата ви не е толкова крещяща.

Богът на виното го изгледа.

— За какво говориш? Кой си ти? Къде е Церера?

— Цербера ли? Какъв цербер?

— Мисля, че има предвид Церера — каза Джейсън, — богинята на Земеделието. Вие я знаете като Деметра.

Той кимна с уважение към бога.

— Господарю Бакхус, помните ли ме? Помогнах ви да намерите изгубения леопард в Сонома.

Бакхус се почеса по наболата брадичка.

— Сещам се. Джон Грийн^[4].

— Джейсън Грейс.

— Все тая — каза богът. — Церера ли ви изпрати?

— Не, господарю Бакхус — каза Джейсън, — нима сте очаквали да я намерите тук?

— Е — изсумтя богът, — със сигурност не съм дошъл в Канзас, за да купонясвам. Церера ми каза, че тук ще има някакъв военен съвет. Настанала е суша, посевите вехнат, карпоите се бунтуват и всичко това заради пробуждането на Гея. Дори гроздето ми не узрява като хората. Церера иска да се обединим и да започнем растителна война срещу неприятеля.

— Растителна война? — попита Пърси. — Смятате да въоръжите гроздето с картечници?

— Познаваме ли се? — присви очи богът.

— Да, от лагера на нечистокръвните — каза Пърси, — познавам ви като господин Д. — Дионис.

— Ах! — извика Бакхус и се хвана за слепоочията. За миг образът му потръпна и Пайпър видя друг човек — по-дебел, по-мърляв и с крещяща риза на леопардови шарки. След това той отново се превърна в Бакхус. — Спри! — скара се той. — Спри веднага! Мислиш за мен по гръцки!

— Ами да, но… — премигна Пърси.

— Няма но! Имаш ли идея колко е трудно да останеш съсредоточен с тези главоболия! Никога не знам къде ходя и какво правя! Винаги съм сърдит!

— Това ми звучи напълно нормално за вас — отвърна Пърси.

Ноздрите на бога се разшириха. Една от лозите по шапката му пламна.

— Ако наистина се познаваме от другия лагер, е цяло чудо, че още не съм те превърнал в делфин.

— Обсъдихме го — призна Пърси, — но май ви домързя.

Пайпър гледаше смаяна разговора им така, както се наблюдава автомобилна катастрофа. Бързо разбра, че Пърси само влошава ситуацията, а Анабет не беше наоколо, за да го контролира. Пайпър бързо прецени, че приятелката й никога няма да й прости, ако гаджето й се върнеше във формата на морски бозайник.

— Господарю Бакхус! — намеси се тя и скочи от гърба на Буря.

— Пайпър, внимавай — предупреди я Джейсън, но тя го погледна, сякаш за да каже: „Ще се оправя“.

— Простете, че ви безпокоим, господарю — каза тя на божеството, — но всъщност сме дошли дотук, за да поискаме безценния ви съвет. Умоляваме ви да споделите с нас вашата мъдрост.

Тя се мъчеше да очарова всяка сричка, която изговаряше. Богът се намръщи, но опасният блясък в очите му избледня.

— Добре говориш, момиче. Съвет, а? Хубаво. Избягвай да пееш на караоке, тези купони вече са демоде. В тая криза хората търсят простички неща — плодове, зеленчуци…

— Не търсим съвет за купоните, господарю Бакхус — прекъсна го Пайпър, — макар това, което да ни казахте, да е безценно. Надявахме се обаче да ни помогнете да извършим нашия подвиг. — Тя му разказа за Арго II и за пътешествието, с което трябваше да попречат на гигантите да събудят Гея. Спомена му за думите на Немезида, според които им оставаха шест дни до унищожението на Рим. Разказа му за виденията, които бе видяла в ножа си, за това как Бакхус й подава сребърен бокал.

— Сребърен бокал ли? — Богът не звучеше особено ентусиазиран. Той извади една диетична кола от нищото и отвори кутийката.

— Вие пиете диетична кола? — обади се Пърси.

— Не знам за какво говориш — сопна се Бакхус, — а що се отнася до бокала, млада ми госпожице, не мога да ти дам нищо, освен ако не искаш кола. Юпитер ми е забранил да давам вино на непълнолетни. Досадно, но шефът винаги има право. А що се отнася до гигантите, познавам ги добре. Все пак съм участвал в Първата война с гигантите.

— Нима можете да се биете? — попита Пърси.

Дионис изръмжа. Диетичната му кола се превърна в обрасъл с бръшлян жезъл, на чийто връх имаше шишарка.

— Тирс! — възкликна Пайпър с надеждата да привлече вниманието на бога, преди той да удари Пърси по главата. Виждала бе това оръжие в ръцете на луди нимфи и не беше щастлива да го види отново. Въпреки това се постара да звучи развълнувана. — Но това е могъщо оръжие!

— Така е — съгласи се Бакхус, — радвам се, че поне един човек в тази група има глава на раменете си. Шишарката е страховито оръжие за масово унищожение! По време на Първата война с гигантите бях все още герой. Син на Зевс!

Джейсън потръпна. Очевидно не го радваше мисълта, че виненият пич е технически негов батко. Бакхус размаха жезъла си във въздуха, макар едва да не изгуби равновесие заради корема си.

— Беше отдавна, преди да измисля виното и да стана безсмъртен. Бих се рамо до рамо с боговете и още един герой… Оф, как се казваше? А, да. Хари Екъл.

— Може би имате предвид Херакъл? — учтиво го поправи Пайпър.

— Все тая — отвърна Бакхус. — Така или иначе, убих гиганта Ефиалт и брат му Отис^[5]. Тия двамата са пълни простаци, от мен да го знаете. Но си го получиха. Забих им по една шишарка в мутрите!

Пайпър затаи дъх. Няколко спомена нахлуха в главата й едновременно — виденията от ножа, редовете от пророчеството, които бяха обсъждали снощи. Почувства се както навремето, когато се гмуркаше с баща си и той почистваше маската й — внезапно всичко се проясняваше!

— Господарю Бакхус — попита тя, опитвайки се да контролира нервността в гласа си, — тези двама гиганти, Отис и Ефиалт… да не би да са близнаци?

— Хмм? — Богът изглеждаше разсеян от собствения си размахан жезъл, но кимна. — Ами да, близнаци са. Близнаци простаци.

Пайпър се обърна към Джейсън. Можеше да разбере, че той чете мислите й. Близнаците, които щяха да отнемат дъха на ангела.

В острието на Каторпсис бе видяла двама гиганти в жълти тоги, които дърпаха делва от дълбока яма.

— Затова сме тук! — каза Пайпър на бога. — Вие сте част от подвига ни!

Бакхус се намръщи.

— Съжалявам, миличка, но аз вече съм бог. Не върша подвизи.

— Но гигантите могат да бъдат убити само ако бог и герой ги нападнат заедно — настоя тя. — Сега вие сте бог, а двамата гиганти, срещу които ще се изправим, са Отис и Ефиалт. Мисля, че те ни чакат в Рим. Ще унищожат града! Сребърният бокал от съня ми… това може би е символ! Символ на вашата помощ! Трябва да ни помогнете да унищожим гигантите!

Бакхус я погледна така, че Пайпър веднага разбра, че е подбрала зле думите си.

— Миличка — каза хладно той, — аз не трябва да правя каквото и да било. Освен това помагам само на хора, които знаят как да ме почетат — нещо, което никой не е правил от много, много векове.

Блекджак изцвили притеснено.

Пайпър не можеше да го обвинява. Не й хареса думата почетат. Тя си спомни менадите, лудите последователки на Бакхус, които го почитаха, като убиваха неверниците с голи ръце. И то ако бяха в добро настроение.

— Как трябва да ви почетем? — попита Пърси това, което тя се страхуваше да изрече.

Бакхус махна презрително с ръка.

— Ти не можеш да го направиш, невъзпитано хлапе такова. Ще ви дам обаче един полезен съвет, тъй като момичето има някакви обноски. Потърсете Форкис, сина на Гея. Той винаги е мразел майка си. Не че го обвинявам. Не обича много и братята си. Ще го намерите в града, наречен на онази героиня — Аталанта.

— Имате предвид Атланта? — поколеба се Пайпър.

— Точно.

— Но този Форкис — попита Джейсън, — той гигант ли е, или титан?

— Нито едно от двете — изсмя се Бакхус. — Потърсете солената вода.

— Солената вода — каза Пърси. — В Атланта?

— Да — отговори Бакхус, — да не си глух? Ако някой може да ви каже нещо за Гея и близнаците, това е точно Форкис. Само внимавайте с него.

— Какво имате предвид? — попита Джейсън.

Богът погледна към слънцето, което почти бе стигнало своя зенит.

— Не е в стила на Церера да закъснява, освен ако не е надушила нещо опасно в района. Или… — Внезапно богът пребледня. — Капан! О, трябва да си ходя! Ако бях на ваше място, щях да постъпя по същия начин!

— Господарю Бакхус, чакайте! — опита се да възрази Джейсън, но богът потръпна и изчезна със звук, напомнящ отварянето на кутийка безалкохолно.

Вятър повя над слънчогледите. Конете се размърдаха неспокойно. Пайпър потръпна, въпреки че денят беше сух и горещ. Хлад… Анабет и Лио бяха казали, че са изпитали хлад.

— Бакхус е прав — каза тя, — трябва да се махаме…

— Твърде късно — каза един сънлив глас. Той се носеше от полята наоколо, отекваше в земята под краката им.

Пърси и Джейсън изтеглиха мечовете си. Пайпър стоеше на пътя между тях, замръзнала от ужас. Внезапно разбра, че силата на Гея е навсякъде. Слънчогледите се обърнаха към тях. Пшеницата се наклони, подобно на милион коси.

— Добре дошли на моя купон — промърмори Гея. Гласът й напомни на Пайпър за растяща царевица, съскащия пукащ звук, който бе чувала в дома на дядо Том в тихите нощи на Оклахома. — Какво каза Бакхус? — подигра се богинята. — Хората търсят простички неща. Е, аз също искам нещо съвсем простичко — кръвта на героиня, а също и на герой. Пайпър, избери, моля те, кое от момчетата да загине с теб.

— Гея! — извика Джейсън. — Престани да се криеш в житата! Покажи се!

— Какъв дух, каква борбеност — изсъска Гея. — Но другият, Пърси Джаксън, също става. Избери, Пайпър Маклийн. За да не избера аз.

Сърцето на Пайпър затупка бясно. Гея искаше да я убие. Това не беше изненадващо. Но защо искаше от нея да избере кое от момчетата да умре? Нима щеше да пощади някой от тях?

Това беше капан.

— Ти си луда! — извика Пайпър. — Няма да избера жертва за теб!

Внезапно Джейсън изпъшка и се изправи на седлото си.

— Джейсън! — извика Пайпър. — Какво ти е?

Той я погледна, а на лицето му бе изписано изражение на мъртвешко спокойствие. Очите му вече не бяха сини.

Бяха от чисто злато.

— Пърси, помощ! — извика Пайпър и отстъпи назад.

Пърси обаче се отдалечи от тях. Той спря на около десет метра надолу по пътя и завъртя пегаса си към тях. Изтегли меча си и го насочи към Джейсън.

— Един от нас трябва да умре — каза той, но с чужд глас. Дълбок и кух, все едно някой говореше от вътрешността на оръдие.

— Аз ще избера — отговори Джейсън със същия глух глас.

— Не! — извика Пайпър.

Полята около нея запукаха и засъскаха, смеейки се с гласа на Гея, докато Джейсън и Пърси се спускаха един към друг с оръжие в ръка.