Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Героите на Олимп (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mark of Athena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Рик Риърдън. Знакът на Атина

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2012

Илюстрация на корицата: Джон Роко

Дизайн на корицата: Джоан Хил

ISBN 978-954-27-0866-7

 

Оригинално заглавие: The Mark of Athena

Text copyright © 2012 Rick Riordan

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.

История

  1. — Добавяне

IV. Анабет

На Анабет й се щеше да намрази Нов Рим. Като млад архитект обаче не можеше да не се възхити на терасите и градините, на фонтаните и храмовете, на криволичещите калдъръмени улици, на искрящобелите вили. След войната с титаните миналото лято тя бе получила мечтаната работа да реконструира порутените от Кронос дворци на Олимп. Сега обаче, докато се разхождаше из този миниатюрен град, не можеше да спре да мисли: „Трябваше да построя купол като този. Начинът, по който колоните извеждат към онзи двор, е невероятен…“ Който и да бе архитектът, построил Нов Рим, очевидно бе вложил много любов и старание в работата си.

— Ние имаме най-добрите архитекти и дизайнери в света — каза Рейна, сякаш прочела мислите й. — Рим винаги ги е имал още от древни времена. Много герои остават да живеят тук, след като изкарат службата си в легиона. Отиват в нашия университет, създават семейства. Пърси бе силно заинтересуван от този факт.

Анабет се замисли какво ли означава това. Вероятно се бе намръщила повече, отколкото бе искала, тъй като Рейна се разсмя.

— Очевидно е, че си воин — каза тя, — погледът ти е огнен.

— Съжалявам — отговори Анабет и се опита да не изглежда толкова враждебно.

— Недей. Аз съм дъщеря на Белона.

— Римската богиня на Войната?

Рейна кимна. Тя се обърна и подсвирна, сякаш викаше такси. Миг по-късно две метални кучета се спуснаха към тях. Бяха хрътки автоматони — едната от сребро, другата от злато. Те се отъркаха в краката на Рейна и погледнаха към Анабет с блестящите си рубинени очи.

— Домашните ми любимци — обясни Рейна, — Аурум и Аргентум. Надявам се, нямаш нищо против да останат с нас?

Анабет разбра, че това също не е истинска молба. Забеляза, че хрътките имат зъби като върхове на стрели. Оръжията може и да не бяха разрешени в града, но домашните любимци на Рейна щяха да я разкъсат при едно свирване на господарката си.

Рейна я отведе до кафене с външни маси. Сервитьорът очевидно я познаваше, подаде й пластмасова чаша, след което предложи такава и на Анабет.

— Искаш ли малко? — попита Рейна. — Правят страхотен горещ шоколад. Не е римска напитка, но…

— Шоколадът е универсален — довърши Анабет.

— Точно така.

Беше топъл юнски следобед, но въпреки това Анабет с благодарност взе чашата.

Двете продължиха по пътя си. Металните кучета на Рейна вървяха до тях.

— В нашия лагер — каза Рейна — Атина е известна като Минерва. Наясно ли си с разликите между гръцкия и римския аспект на майка си?

Анабет не бе мислила по този въпрос. Спомни си, че Терминус бе нарекъл Атина нагла, като че ли около нея има нещо скандално. Октавиан пък се бе държал така, сякаш самото съществуване на Анабет е обидно.

— Предполагам, че Минерва не е много уважавана тук.

Рейна започна да духа шоколада си.

— Уважаваме Минерва. Тя е богинята на Мъдростта и Занаятите… но не и на Войната. Не и за римляните. Освен това тя е богиня дева, подобно на Диана… която е известна при вас като Артемида. Идеята, че Минерва има деца, за нас е скандална.

— О! — изчерви се Анабет. Тя не искаше да навлиза в детайли за това как се появяват децата на Атина — направо от съзнанието на богинята, както самата тя бе изскочила от главата на Зевс. Мисълта за това винаги караше Анабет да се чувства като изрод. Хората все я питаха дали си има пъп, след като се е родила по вълшебен начин. Естествено, че имаше. Но нито знаеше, нито искаше да знае как се е сдобила с него.

— Разбирам, че вие гърците имате друга гледна точка по въпроса — продължи Рейна, — но ние римляните приемаме клетвите на една дева като нещо много сериозно. Да вземем за пример весталките… ако те се влюбят в някой и нарушат клетвите си, биват погребвани живи. Идеята, че една богиня дева има деца…

— Схващам — отвърна Анабет, а шоколадът внезапно й се стори безвкусен. Неслучайно римляните я зяпаха така.

— Значи аз дори не трябва да съществувам. А дори римляните да имаха деца на Минерва…

— Те не биха били като теб — довърши Рейна. — Биха се занимавали със занаяти и изкуства, може би с политика, но не и с военно дело. Не биха извършвали опасни подвизи, не биха предвождали отряди герои.

Анабет отвори уста, за да възрази, че тя не предвожда екипажа на Арго II, поне не и официално, но се замисли дали приятелите й биха се съгласили с това. През последните дни всички очакваха нейните решения — дори Джейсън, който можеше с лекота да оглави екипажа като син на Юпитер, и Глийсън Хедж, който не приемаше заповеди от никого.

— Има и още нещо — щракна с пръсти Рейна и златното й куче Аурум дотича до нея. Преторът го почеса зад ушите. — Харпията Ела наистина изрече пророчество. И двете знаем това, нали?

Анабет преглътна. Нещо в рубинения поглед на Аурум я караше да се чувства неудобно. Тя бе чувала, че кучетата надушват страха, че могат да доловят дори промени в дишането на човек или в сърцебиенето му. Не знаеше дали това важи и за магическите кучета, но все пак реши да каже истината.

— Прозвуча ми като пророчество — призна тя, — но досега не бях срещала Ела и никога не съм чувала тези думи.

— Аз обаче съм — промърмори Рейна. — Поне част от тях.

На няколко метра от тях сребърното куче излая. Група деца изскочиха със смях от близката уличка, обкръжиха Аргентум и започнаха да го милват, без да обръщат внимание на острите му като бръснач зъби.

— Да продължим — каза Рейна.

Двете се изкачиха нагоре по хълма. Хрътките ги последваха, оставяйки децата зад гърба си. Анабет час по час поглеждаше към лицето на Рейна. Смътен спомен се появи в съзнанието й за това как Рейна прибира косата си зад ушите, за сребърния пръстен, на който имаше нарисувани факла и меч.

— Срещали сме се и преди — осмели се да предположи тя, — ти беше по-малка, струва ми се.

Рейна й се усмихна.

— Отлично. Пърси не ме помнеше. Разбира се, ти говори основно с по-голямата ми сестра Хила, която сега е царица на амазонките. Тя си тръгна тази сутрин, преди вие да пристигнете. Така или иначе, когато се видяхме за последно, ние бяхме прислужнички на магьосницата Цирцея.

— Цирцея… — Анабет си спомни своето пътуване до острова на магьосницата. Тогава бе на тринайсет години. С Пърси бяха дошли от Морето на Чудовищата и Хила ги беше посрещнала. Тя бе помогнала на Анабет да се изкъпе и й бе дала красива нова рокля, след което я бе гримирала. После Цирцея бе направила своето предложение — ако Анабет останеше на острова, щеше да получи обучение за магьосница и да се сдобие с невероятна сила. Анабет се бе изкушила да приеме, докато не разбра, че това е капан и Пърси е превърнат в гризач. Сега това й беше смешно, но навремето й се бе сторило ужасяващо. Що се отнася до Рейна… тя бе една от прислужничките, които я бяха сресали.

— Ти — ахна Анабет смаяна — и казваш, че Хила е станала царица на амазонките? Как успяхте…

— Дълга история — отвърна Рейна, — но те помня добре. Ти беше смела. Никога не бях виждала някой да отхвърля гостоприемството на Цирцея, да не говорим, че ти успя и да я надхитриш. Няма нищо чудно в това, че Пърси те харесва.

Гласът й бе тъжен. Анабет реши, че ще е най-разумно да не отговаря.

Двете стигнаха върха на хълма, където ги очакваше тераса с изглед към цялата долина.

— Това е любимото ми местенце в целия град — каза Рейна. — Градината на Бакхус.

Лозите над тях им правеха заслон. Пчели жужаха сред жасмина и орловите нокти, които изпълваха въздуха с аромати. В центъра на терасата бе издигната статуя на Бакхус, застанал в балетна поза. Богът бе облечен само с една препаска, надул бузи и отворил уста, от която излизаше вода. Скулптурата служеше и за фонтан.

Въпреки тревогите си Анабет се засмя. Тя познаваше бога в гръцкия му вид — Дионис, или господин Д., както го наричаха в лагера на нечистокръвните. Да види свадливия си стар директор обезсмъртен в такава смешна скулптура, с пелени и плюещ вода, я накара да се почувства по-добре.

Рейна спря на края на терасата. Гледката си заслужаваше. Пред тях се бе ширнал целият град, подобен на триизмерна мозайка. На юг, отвъд езерото, се издигаха храмове, построени близо един до друг. На север един акведукт се издигаше до хълмовете Бъркли. Работници възстановяваха части от него, разрушени в скорошната битка с армията на гигантите.

— Исках да го чуя от теб — каза Рейна.

— Кое? — обърна се към нея Анабет.

— Истината — отвърна Рейна. — Искам да ме убедиш, че не направих грешка, като ти се доверих. Разкажи ми нещо повече за себе си, за лагера на нечистокръвните. Приятелката ти Пайпър има магия в гласа си. Прекарала съм достатъчно време с Цирцея, за да мога да различа вълшебното очароване. Не мога да й се доверя. А що се отнася до Джейсън — той ми изглежда далечен, вече не толкова римлянин.

Болката в гласа й режеше като натрошено стъкло. Анабет се замисли дали и тя не е звучала така през дългите месеци, през които бе търсила Пърси. Но тя поне го бе намерила, а Рейна си нямаше никого. Сама трябваше да ръководи целия лагер. Анабет разбираше, че на Рейна й се бе искало Джейсън да я обикне. Но той бе изчезнал, а след това се беше върнал с ново гадже. В същото време Пърси бе станал претор, но също я бе отхвърлил. Сега Анабет бе дошла, за да го отмъкне отново. Рейна пак щеше да остане сама, натоварена с работа за двама.

Когато Анабет бе пристигнала в лагер „Юпитер“, се беше приготвила да преговаря с Рейна, дори да се бори с нея. Но не и да я съжалява.

Запази обаче чувството за себе си. Рейна не й се струваше човек, който би приел нечии съжаления.

Вместо това й разказа за собствения си живот. За баща си и мащехата си, за двете си доведени братчета в Сан Франциско, за това как се бе чувствала като натрапник в собственото си семейство. Описа й как бе избягала едва на седем години, как бе намерила приятели в лицето на Люк и Талия, как бяха стигнали до лагера на нечистокръвните. Разказа й за годините, които бе прекарала там, за това как бе срещнала Пърси, за приключенията, които бяха преживели заедно.

Рейна беше добър слушател.

Анабет бе изкушена да й разкаже и за по-скорошните си проблеми, за скандала, който бе имала с майка си, за подарената сребърна монета, за кошмарите, които я измъчваха, за стария страх, който я парализираше до такава степен, че тя за малко не се бе отказала от цялото пътешествие. Но не можа да си наложи да разкрие толкова много.

Когато Анабет довърши историята си, Рейна се загледа към Нов Рим. Металните й хрътки се разхождаха из градината, душеха цветята и се опитваха да захапят пчелите в тях. Най-накрая Рейна посочи към храмовете на далечния хълм.

— Малката червена сграда — започна тя, — онази на северния склон, е храмът на моята майка. — Рейна се обърна към Анабет. — За разлика от твоята майка, Белона няма гръцки аналог. Тя е напълно и изцяло римска богиня, пазителката на родните земи.

Анабет не отговори. Тя знаеше много малко за тази римска богиня. Щеше й се да бе попрочела повече за нея, но латинския не й се удаваше като старогръцкия. Далеч от тях корпусът на Арго II блестеше, докато корабът се полюшваше над форума като гигантски бронзов балон.

— Когато римляните тръгнем на война — продължи Рейна, — най-напред посещаваме храма на Белона. Вътре има къс земя, който символизира вражеската територия. Ние забиваме копията си в него, с което показваме, че сме готови за бой. Римляните винаги сме вярвали, че атаката е най-добрата защита. В древни времена, когато нашите предци се почувствали заплашени от съседите си, ги нападали първи, за да се защитят.

— И завладели всички около себе си — добави Анабет. — Картаген, галите…

— И гърците — довърши Рейна. — Имам предвид, че сътрудничеството не е в природата на римляните, Анабет. Всеки път, когато героите на Гърция и Рим се срещнели, избухвала война. Кофликтите между нашите родове са довели до някои от най-ужасните войни в историята на човечеството. Най-жестоки били гражданските.

— Не бива да става така — възрази Анабет, — трябва да се обединим, или Гея ще унищожи всички ни.

— Съгласна съм — каза Рейна, — но нима сътрудничеството е възможно? Какво ще стане, ако планът на Юнона се окаже грешен? Дори богините бъркат.

Анабет изгледа Рейна — очакваше да я удари гръм или да бъде превърната в паун. Но нищо не се случи.

За нещастие, Анабет разбираше съмненията на Рейна. Хера правеше грешки. Тя самата не бе видяла нищо хубаво от надменната богиня и никога нямаше да й прости, задето бе отвлякла Пърси, било то и за благородна кауза.

— Нямам вяра на богинята — призна Анабет, — но вярвам в приятелите си. Това не е номер, Рейна. Можем да работим заедно.

Рейна изпи шоколада си. Остави чашата върху оградата на терасата и се загледа към долината, сякаш очертаваше бойно поле.

— Вярвам, че го мислиш наистина — каза тя, — но ако ще ходиш в древните земи, и особено в Рим, има нещо, което трябва да узнаеш за майка си.

— За майка ми? — Анабет усети как раменете й се напрягат.

— Докато живеех на острова на Цирцея — каза Рейна, — посрещах много гости. Веднъж, може би година преди да ни навестите с Пърси, при нас попадна младеж, който бе почти полудял от жажда и горещина. Беше плавал дни наред сред морето. Думите му ни се сториха безсмислени, но той каза, че е син на Атина.

Рейна замлъкна в очакване на реакция. Анабет нямаше представа кое бе това момче. Тя не знаеше за други деца на Атина, тръгнали по Морето на чудовищата, но усети, че я полазват тръпки. Светлината се процеждаше през лозите и караше сенките да шават като ята насекоми.

— Какво стана с него? — попита тя.

Рейна махна с ръка, все едно въпросът бе тривиален.

— Цирцея го превърна в морско свинче, разбира се. Беше доста лудо зверче. Преди това обаче не спираше да говори за великия си подвиг. Щял да отиде до Рим, следвайки Знака на Атина.

Анабет се хвана за оградата, за да не падне.

— Да — каза Рейна, щом видя безпокойството й, — не спираше да говори за детето на Мъдростта, за Знака на Атина и за това как гибелта на гигантите е в бяло и злато. Същите неща, за които говореше и Ела. Казваш обаче, че не си чувала за това преди?

— Не, не и по начина, по който го каза Ела — отговори немощно Анабет. Не лъжеше. Тя наистина не бе чувала пророчеството, но майка й я бе накарала да последва Знака на Атина и сега, когато се замисли за монетата в джоба си, изпита ужасно подозрение. Спомни си грубите думи на майка си, ужасяващите кошмари, които я измъчваха напоследък.

— Този герой каза ли нещо повече за подвига си?

— Тогава нямах идея за какво говори — поклати глава Рейна. — Много време след това, когато станах претор на лагер „Юпитер“, започнах да подозирам нещо.

— Какво?

— Сред преторите на лагера се носи древна легенда, предаваща се от поколение на поколение през вековете. Ако е вярна, това би обяснило защо двете групи герои се мразят и не могат да работят заедно. Това може да е причината за нашата вражда. Докато старата неправда не бъде поправена, твърди легендата, гърците и римляните никога няма да живеят в мир. В центъра на легендата е Атина…

В този момент остър пронизителен звук разкъса въздуха. С крайчеца на окото си Анабет видя как блясва ярка светлина.

Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една експлозия издълбава нов кратер във форума. Над лагера прелетя летяща скамейка. Героите се пръснаха насам-натам, обзети от паника.

— Гиганти? — попита Анабет и посегна към кинжала си, който, разбира се, не беше там. — Мислех, че армията им е победена!

— Не са гиганти! — Очите на Рейна блеснаха яростно. — Вие предадохте доверието ни!

— Какво? Не!

Веднага щом го каза, Арго II изстреля нов залп. От неговата портативна балиста изхвърча огромно копие, покрито с гръцки огън, което мина през пукнатината на купола на Сената и избухва във вътрешността му, осветявайки я като тиквен фенер. Ако някой бе останал вътре…

— Богове, не! — Вълна от гадене заля Анабет и едва не накара коленете й да се подгънат. — Рейна, това е невъзможно. Ние никога не бихме сторили това!

Металните кучета дотичаха до господарката си. Те започнаха да ръмжат към Анабет, но в движенията им се долавяше известна несигурност, сякаш не искаха да я нападат.

— Казваш истината — отсъди Рейна. — Може би ти самата нямаш общо с това предателство. Някой обаче ще плати за това оскърбление.

Долу на форума бе настъпил хаос. Тълпите се блъскаха в опит да се измъкнат. Няколко героя се сбиха.

— Касапница — процеди Рейна. — Трябва да я предотвратим.

Анабет имаше ужасното чувство, че за последен път се съгласява с Рейна за нещо, но двете хукнаха надолу по хълма. Ако оръжията бяха разрешени в града, приятелите й вече щяха да са мъртви. Римските герои в лагера се бяха превърнали в разярена тълпа. Някои хвърляха чинии, камъни и храна по Арго II, което бе безсмислено — предметите падаха обратно върху тях. Няколко десетки римляни обкръжиха Джейсън и Пайпър, които се опитваха да ги успокоят, но без особен успех. Очароващият глас на Пайпър бе безполезен срещу толкова побеснели герои. Челото на Джейсън кървеше, а пурпурното му наметало бе станало на парцали. Той продължаваше да вика:

— На ваша страна съм! — но оранжевата му тениска от лагера на нечистокръвните настървяваше тълпата, която и без това бе озверяла заради бойния кораб, който не спираше да мята летящи копия към Нов Рим.

Едно от тях падна наблизо и взриви един магазин за тоги.

— Плутон да го вземе — прокле Рейна, — виж!

Въоръжени легионери тичаха към форума. Два артилерийски отряда поставяха катапулти зад померия и се готвеха да открият огън по Арго II.

— Това само ще влоши нещата — каза Анабет.

— Мразя работата си — изръмжа Рейна. Тя хукна към легионерите, а кучетата й я последваха.

„Пърси! — помисли си Анабет, като го търсеше с очи сред форума. — Къде си?“

Двама римляни се опитаха да я сграбчат. Тя мина покрай тях и се шмугна в тълпата. Освен горящите скамейки, побеснелите римляни и взривяващите се сгради за хаоса допринасяха и стотици червеникави духове, които минаваха през героите на форума и викаха неразбираемо. Фавните също се възползваха от хаоса и нападнаха масите от пиршеството, отмъквайки храна и прибори. Един мина покрай Анабет, награбил няколко такоси и стиснал ананас в устата си. Статуя на Терминус се появи с взрив до Анабет и започна да я ругае на латински, несъмнено наричайки я предател и нарушител. Тя мина покрай бога на Границите и продължи да бяга.

Най-накрая забеляза Пърси. Той и приятелите му, Хейзъл и Франк, стояха в центъра на фонтан. Пърси отблъскваше гневните римляни с вълни от вода. Тогата му бе станала на парцали, но той не изглеждаше ранен.

Анабет му извика, а форумът се разтърси от още една експлозия. Този път светлината проблясна точно над тях. Един от римските катапулти бе стрелял и Арго II се наклони на една страна. Покритият му с бронз корпус заскърца.

Анабет забеляза, че някаква фигурка отчаяно стиска въжената стълба и се опитва да слезе. Беше Октавиан. Робата му пушеше, а лицето му бе почерняло от сажди.

Пърси изблъска римската тълпа с още една вълна.

Анабет изтича до него, като избегна крошето на един римлянин и един поднос със сандвичи, полетял към лицето й.

— Анабет! — извика Пърси. — Какво…

— Не знам! — извика тя.

— Ще ви кажа аз какво! — долетя отгоре нечий глас. Октавиан бе слязъл до края на стълбата.

— Гърците откриха огън по нас! Вашето момче Лио насочи оръдията си към Рим!

Анабет се почувства така, сякаш бе полята с течен азот. Имаше чувството, че ще се пръсне на милион замръзнали частици.

— Лъжеш! — каза тя. — Лио никога не би…

— Бях там! — кресна в отговор Октавиан. — Видях го със собствените си очи!

Арго II отвърна на огъня. Легионерите на бойното поле се пръснаха, когато един от катапултите им стана на трески.

— Виждате ли? — изпищя Октавиан. — Римляни, убийте натрапниците!

Анабет простена отчаяно. Нямаше време да докаже истината. Римляните превъзхождаха числено екипажа й в съотношение сто към едно и дори Октавиан да бе направил някакъв номер (което й се струваше вероятно), никога нямаше да успеят да убедят домакините в невинността си. Римляните щяха да ги прегазят и убият.

— Трябва да бягаме — каза тя на Пърси. — Веднага.

Той кимна мрачно.

— Хейзъл, Франк, трябва да направите избора си сега. Идвате ли с мен?

Хейзъл изглеждаше ужасена, но сложи кавалерийския си шлем.

— Естествено. Само че никога няма да стигнеш до кораба, освен ако не ти спечелим малко време.

— Как? — попита Анабет.

Хейзъл подсвирна. Една бежова сянка веднага се отзова на призива й и до фонтана се появи величествен кон. Той се изправи на задните си крака, изцвили и разпръсна тълпата. Хейзъл се покатери на гърба му, сякаш бе родена за ездач. До седлото имаше запасан кавалерийски меч.

Хейзъл изтегли златното острие.

— Пратете ми съобщение по Ирида, веднага щом се отдалечите на безопасно разстояние. Арион, дий!

Конят се стрелна към тълпата с невероятна скорост, като изблъска римляните от пътя си и предизвика масова паника.

Анабет усети искрица надежда. Може би щяха да се измъкнат оттук живи.

Тогава чу гласа на Джейсън от другия край на форума.

— Римляни! — извика той. — Моля ви!

Тълпата целеше него и Пайпър с камъни и чинии. Джейсън се опита да предпази Пайпър, но една тухла го удари над окото. Той рухна, а тълпата хукна към тях.

— Назад! — изкрещя Пайпър. Очароващият й глас накара тълпата да се поколебае, но Анабет знаеше, че ефектът е мимолетен. Нямаше да може да ги стигне, дори с помощта на Пърси.

— Франк — каза Пърси, — в теб ми е надеждата. Можеш ли да им помогнеш?

Анабет не разбираше как Франк би могъл да им помогне сам-самичък, но той преглътна нервно.

— Богове — прошепна, — добре. Само че вие се качвайте бързо. Веднага!

Пърси и Анабет хукнаха към въжената стълба. Октавиан още се клатеше на края й, но Пърси го хвана и го хвърли на тълпата. Докато двамата започваха да се катерят, на форума се появиха въоръжени легионери. Над главата на Анабет профучаха стрели. Една експлозия едва не я събори от стълбата. Беше се изкатерила наполовина, когато чу рев зад себе си. Обърна глава и видя как римляните пищят и бягат от пътя на огромен дракон, който тичаше през форума — звяр, по-страшен дори от бронзовата глава на носа на Арго II. Имаше груба сива кожа като на комодски варан и кожести прилепови криле. Стрели и камъни отскачаха от тялото му. Той надвисна над Пайпър и Джейсън, сграбчи ги с предните си лапи и полетя във въздуха.

— Това да не е…? — Анабет дори не можеше да го изрече.

— Франк — кимна Пърси, който бе на около метър над нея. — Той има някои специални умения.

— Меко казано — промърмори Анабет, — продължавай да се катериш.

Ако драконът и конят на Хейзъл не разсейваха стрелците, Пърси и Анабет нямаше да успеят да се изкатерят по стълбата, без да бъдат улучени. Най-накрая обаче минаха покрай редица натрошени въздушни гребла и се намериха на палубата. Такелажът гореше, главното платно на предната мачта бе скъсано през средата, а корабът висеше надясно.

Нямаше следа от Глийсън Хедж, но Лио стоеше в средата на кораба и спокойно презареждаше балистата.

Стомахът на Анабет се сви.

— Лио! — извика тя. — Какво правиш?

Унищожи ги. — Лио се обърна към Анабет. Погледът му бе стъклен, а движенията механични като на робот. — Унищожи ги всички. — Той се обърна към балистата, но Пърси го събори. Главата на Лио се удари в палубата, а очите му се завъртяха така, че за момент се видя само бялото им.

Сивият дракон се появи до тях. Той обиколи кораба веднъж и кацна на предната част на кораба, като остави Джейсън и Пайпър. И двамата паднаха.

— Давай! — извика Пърси. — Отведи ни от тук!

Анабет осъзна с изненада, че той говори на нея. Тя направи грешката да погледне през релинга и видя как въоръжените легионери се подреждат в редици на форума и приготвят горящи стрели.

Хейзъл пришпори Арион и двамата избягаха от града, преследвани от тълпата. Нови катапулти се прицелиха в тях. Навсякъде по границата на Нов Рим статуите на Терминус поаленяха, сякаш се готвеха да освободят някакъв енергиен заряд.

Анабет погледна към джойстиците. Прокле наум Лио, задето ги бе направил толкова сложни. Нямаше време да прави комплексни маневри, но знаеше една простичка команда: „Нагоре“.

Тя сграбчи авиационния регулатор и го издърпа назад. Корабът проскърца. Носът му се наклони под ужасяващ ъгъл. Въжетата с котвите изплющяха и корабът се издигна над облаците.