Рик Риърдън
Знакът на Атина (6)

VI. Лио

Препускането на гърба на Арион бе най-хубавото нещо, което се случи на Лио днес. Това, разбира се, не означаваше кой знае какво, тъй като денят му бе минал ужасно.

Копитата на коня превръщаха повърхността на езерото в солена мъгла. Лио постави ръка върху тялото на животното и усети как мускулите му работят като добре смазана машина. За пръв път момчето осъзна защо мощността на автомобилните двигатели се измерва в конски сили. Арион си беше четирикрако мазерати.

Пред тях се издигаше остров с бряг — толкова бял, сякаш бе направен от готварска сол. Зад него се издигаха тревисти дюни и обрулени от вятъра скали.

Лио бе седнал зад Хейзъл, обгърнал с ръка кръста й. Близкият контакт го караше да се чувства неудобно, но това бе единственият начин да остане на борда (или както там се казваше, когато яздиш кон).

Преди да тръгнат, Пърси бе дръпнал Лио настрана и му бе разказал историята на Хейзъл. Това беше уж за да му направи услуга, но Лио бе разчел предупреждението: „Направиш ли нещо на приятелката ми, лично ще нахраня някоя бяла акула с теб“.

Според Пърси Хейзъл бе дъщеря на Плутон, починала през 40-те години на миналия век и върнала се към живот едва преди няколко месеца.

Това се стори невероятно на Лио. Хейзъл изглеждаше топла и жива. Нямаше нищо общо с духовете или преродените смъртни, които Лио вече бе срещал. Освен това беше много мила и общителна, за разлика от Лио, който предпочиташе компанията на машини. Живите същества като момичетата и конете го притесняваха. Не знаеше нищо за механизмите им.

Освен това Хейзъл бе гадже на Франк и това означаваше, че Лио трябва да се държи на разстояние от нея. Косата й обаче ухаеше толкова хубаво, че сърцето му затупка бясно пряко волята му.

Може пък да беше заради скоростта на коня.

Арион изскочи на брега, тропна с копита и изцвили триумфално. Прозвуча като бойния вик на тренер Хедж.

Хейзъл и Лио слязоха от коня. Арион започна да рие пясъка.

— Гладен е — обясни Хейзъл. — Предпочита злато, но…

— Злато ли? — попита Лио.

— В случая ще трябва да се задоволи с трева. Хайде, Арион. Благодаря за возенето. Ще те извикам, когато имам нужда от теб.

И в следващия миг конят изчезна. Парата по повърхността на езерото бе единственото, което подсказваше, че е минал оттам.

— Доста бърз кон — каза Лио, — но храната му е скъпичка.

— Не съвсем — отвърна Хейзъл, — за мен не е проблем да го храня със злато.

— Нима? — повдигна вежди Лио. — Не ми казвай, че си роднина на цар Мидас.

Хейзъл сви устни, сякаш съжаляваше, че е повдигнала темата.

— Няма значение.

Това разпали още повече любопитството на Лио, но той все пак реши, че не е разумно да я притиска. Вместо това коленичи и взе шепа бял пясък.

— Е, това решава един от проблемите ни. Това е вар.

— Целият бряг е от вар? — намръщи се Хейзъл.

— Да. Виждаш ли? Гранулите са съвсем кръгли. Това не е пясък, а калциев карбонат.

Лио извади един плик от колана си и загреба с ръка от варта.

Внезапно замръзна. Спомни си как богинята Гея му се бе явявала като лице в земята, направено от пясък, прах или кал. Представи си как в белия калций се изписват подигравателната й усмивка, затворените очи.

„Върви си, геройче — рече Гея. — Без теб корабът никога няма да бъде поправен“.

— Лио? — попита Хейзъл. — Добре ли си?

Той си пое дълбоко въздух. Гея не беше тук. Просто се бе изплашил.

— Да — отвърна той, — всичко е наред.

Започна да пълни торбата. Хейзъл коленичи до него и му помогна.

— Трябваше да донесем кофа и лопатки.

Идеята накара Лио да се усмихне.

— Щяхме да си направим пясъчен замък.

— Калциев замък.

Очите им се срещнаха за миг повече, отколкото бе прието.

Хейзъл извърна поглед.

— Толкова приличаш на…

— Сами? — предположи Лио.

— Ти знаеш? — Тя направи крачка назад.

— Не, нямам идея кой е той. Но Франк ме попита дали не се казвам така.

— И?

— Не се казвам така, разбира се!

— Нямаш брат близнак, или… — Хейзъл замлъкна. — Да не би семейството ти да е от Ню Орлианс?

— Не, от Хюстън сме. Защо? Да не си познавала момче на име Сами?

— Аз… няма значение. Просто приличаш на него.

Лио разбра, че тя е твърде притеснена, за да каже нещо повече. Но ако Хейзъл идваше от миналото, значи Сами също бе от 40-те години. Как можеше Франк да го познава? И защо Хейзъл мислеше, че Лио е Сами, въпреки че оттогава бяха минали толкова десетилетия?

Напълниха плика, без да продумат повече. Лио го натъпка в колана си с инструменти. Торбата изчезна — Лио не усещаше тежестта й, но знаеше, че може да я извади от там без проблем. Всичко можеше да се напъха в колана му с инструменти. Той го обожаваше. Единственото, за което съжаляваше, бе, че джобовете му не са достатъчно големи, за да поберат резачка или базука.

Той се изправи и огледа острова. Дюните му бяха бели като сняг, а скалите, поръсени с бели песъчинки, изглеждаха като заскрежени. Тук-там бе поникнала трева.

— Фестус каза, че тук някъде има небесен бронз. Не съм сигурен обаче…

— Натам — каза Хейзъл, — на около петстотин метра е.

— Откъде знаеш?

— Благородни метали — отговори Хейзъл. — Имам дарба да ги намирам. Наследила съм го по бащина линия.

Лио си спомни изказването й, че за нея не било проблем да храни Арион със злато.

— Полезно наследство. Води тогава, госпожице Метален детектор.

 

Слънцето клонеше към залез. Небето се оцвети в странна смесица от жълто и лилаво. В някоя друга реалност Лио щеше да е доволен от това, че се разхожда по плажа с красиво момиче, но колкото повече вървяха, толкова повече се изнервяше.

Най-накрая Хейзъл се обърна към вътрешността на острова.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? — попита той.

— Близо сме — успокои го тя. — Хайде.

Тъкмо бяха преминали дюните, когато видяха жената. Тя седеше на една скала насред поляната, а до нея бе паркиран сребристо-черен мотоциклет. От всяко от колелата му бе изрязан триъгълник, което ги караше да изглеждат като Пакмен^[1]. Нямаше начин мотоциклетът да е в движение.

Жената бе мършава, с къдрава черна коса. Бе облечена с черни кожени панталони като рокер и носеше високи ботуши. На гърба й имаше кървавочервено кожено яке, чийто стил бе кръстоска между този на Майкъл Джексън и членовете на „Хелс Ейнджълс“^[2]. Земята около нея бе осеяна с нещо, което приличаше на счупени черупки.

Приведена, жената вадеше още от тях от торбата си и ги отваряше. Дали не чистеше стриди? Лио се съмняваше, че в Голямото солено езеро има такива.

Не искаше да приближава. Имал беше много лоши преживявания, свързани с луди жени. Старата му гледачка Тия Калида, която всъщност бе Хера, имаше навика да го оставя да спи в запалени огнища. Богинята на Земята Гея бе убила майка му с пожар в работилницата й, когато Лио бе само на осем. Хиона, повелителката на снега, се бе опитала да го замрази на шушулка в Сонома.

Хейзъл обаче продължи напред — не му оставаше друг избор, освен да я последва.

Когато приближиха, Лио забеляза някои смущаващи детайли. Към колана на жената бе прикрепен навит камшик. Върху червеното й яке бяха нарисувани клоните на ябълково дърво, по което бяха накацали скелети на птици. А стридите, които разчупваше, всъщност бяха бисквити с късмети.

Парчета начупени бисквити се бяха натрупали до височината на глезените й, но тя продължаваше да вади нови от торбата си и да ги троши, за да прочете късметчетата. Захвърляше повечето настрана, някои видимо я ядосваха. Докосваше хартията с пръст така, все едно я зацапваше, после запечатваше с магия поредната бисквитка и я мяташе в близката кошница.

— Какво правите? — не се сдържа Лио.

Жената го погледна. Лио вдиша рязко. За момент помисли, че дробовете му ще се пръснат.

— Лельо Роса? — попита той.

Жената изглеждаше точно като леля му, колкото и невероятно да бе това. Имаше същия широк нос с бенка на едната страна, същата сърдита уста, същите злобни очи.

Но това не можеше да е Роса. Тя никога нямаше да се облече така, освен това беше в Хюстън. Нямаше начин да чупи бисквити насред Голямото солено езеро.

— Така ли ме виждаш? — попита жената. — Колко интересно. Ами ти, Хейзъл?

— Откъде знаете… — Хейзъл отстъпи назад. — Вие… изглеждате като госпожа Лиър. Учителката ми в трети клас. Мразех ви.

— Отлично — изкикоти се жената, — наистина си я презирала, нали? Тя се е отнасяла с теб несправедливо?

— Вие… тя връзваше ръцете ми за чина, уж защото съм била непослушна — отговори Хейзъл, — нарече майка ми вещица. Обвиняваше я за всичко, което не правех… Но това е невъзможно. Тя трябва да е мъртва. Коя сте вие?

— О, Лио вече се досеща — отговори тя — какво мислиш за леля си Роса, mijo^[3]?

Mijo. Майката на Лио го бе наричала така. След смъртта й Роса бе отказала да го гледа. Нарекла го бе дявол. Обвинила го бе за пожара, в който беше загинала сестра й. Настроила бе семейството му срещу него, изоставяйки го на милостта на Социалните служби… едно кльощаво осемгодишно сираче.

Години наред Лио обикаляше от един в друг приемен дом, докато накрая не попадна в лагера на нечистокръвните.

Той не беше от хората, които лесно мразят, но след всички тези години на страдания кипна при вида на лицето й. Какво мислеше за леля си ли?

Искаше да си отмъсти. Да й го върне тъпкано.

Очите му се спряха на мотоциклета с неговите гуми, подобни на Пакмен. Къде ли бе виждал такова нещо?

В лагера на нечистокръвните. Символът над вратата на хижа Номер 16.

Счупеното колело.

— Немезида — каза той, — ти си богинята на Отмъщението.

— Виждаш ли? — усмихна се богинята на Хейзъл. — Той ме позна. — Немезида счупи още една бисквита и сбърчи нос. — Ще имаш късмет тогава, когато най-малко го очакваш — прочете тя. — Най-мразя такива глупости. Някой счупва бисквитка и внезапно разбира, че ще стане богат! Тюхе^[4] е виновна за това. Тази безделница винаги раздава щастие на хора, които не го заслужават!

Лио погледна към купчината натрошени бисквити.

— Нали разбирате, че това не са… ъ-ъ… истински пророчества? Правят се във фабрики и…

— Не я извинявай! — скастри го Немезида, — това е типично в стила на Тюхе. Да дава надежда на хората! Не, не и не. Аз ще й попреча да го направи. — Тя прокара пръст през листа и буквите станаха кървавочервени: „Ще умреш болезнено, когато го очакваш“. — Така е много по-добре!

— Това е отвратително! — възмути се Хейзъл. — Нима урочасвате някой човечец с такова проклятие в бисквитката му?

Немезида се изсмя. Беше зловещо да видиш подигравателното й изражение по лицето на леля Роса.

— Скъпа ми Хейзъл, нима не си пожелавала лоши неща на госпожа Лиър?

— Това не означава, че съм искала да се сбъднат!

— Ха! — Богинята затвори наново бисквитката и я метна в кошницата си. — Най-вероятно познаваш Тюхе под името Фортуна, понеже си римлянка. Подобно на останалите, и тя не се чувства много добре сега, знаеш ли? Аз обаче съм си все същата и за гърците, и за римляните. Немезида, богинята на Отмъщението. Аз не се променям. Жаждата за мъст е универсална.

— За какво говорите? — попита Лио. — Какво правите тук?

Немезида отвори още една бисквитка.

— Щастливи числа. Каква глупост! Това дори не е късметче! — Тя смачка бисквитката и пръсна трохите наоколо. — Ще отговоря на въпроса ти, Лио Валдес. Боговете са в ужасно състояние. Това става винаги когато между гръцките и римските герои има междуособици. Боговете на Олимп се разкъсват между двете си природи. И двете страни им се молят за помощ. Опасявам се, че в момента страдат от нещо като божествена шизофрения. Боли ги глава. Дезориентирани са.

— Но ние не сме във война! — настоя Лио.

— Лио — направи гримаса Хейзъл, — не знам как да ти го кажа, но наскоро ти взриви голяма част от Нов Рим.

Лио я погледна така, сякаш се чудеше на коя страна е тя.

— Не беше нарочно!

— Знам — отговори Хейзъл, — но римляните не го знаят. Сега ще искат отмъщение.

Немезида се изсмя.

— Вслушай се в думите на момичето, Лио. Войната приближава. Гея се погрижи за това с твоя помощ. И знаеш ли кого обвиняват боговете за сегашното си състояние?

Лио почувства горчив вкус в устата си, сякаш бе налапал шепа вар.

— Мен.

— Да ти имам самочувствието — изсумтя богинята. — Ти си просто една пионка, Лио Валдес. Говорех за играча, заръчал нелепия подвиг, който трябваше да събере гърците и римляните. Боговете обвиняват Хера. Или, ако предпочиташ, Юнона! Царицата на Небето избяга от Олимп, за да се спаси от гнева на роднините си. Не очаквай повече помощ от покровителката си!

Лио усети, че го заболява глава. Чувствата му към Хера бяха смесени. Тя бе объркала живота му още от люлката, превърнала го бе в пешка за пророчеството, но поне беше на тяхна страна. Малко или много. Ако боговете я бяха прогонили…

— Защо тогава сте тук? — попита той.

— За да ти предложа помощта си, разбира се! — ухили се злобно Немезида.

Лио погледна към Хейзъл. Тя изглеждаше така, сякаш току-що са й предложили безплатна змия.

— Помощта ви? — повтори Лио.

— Разбира се! — каза богинята. — Аз обичам да съсипвам горделивите и могъщите, а няма някой, който да е по-горделив и по-могъщ от Гея и нейните гиганти. Трябва обаче да те предупредя, че помощта ми си има цена. Няма такова нещо като късмет. Колелото на Фортуна е една измама. Успехът иска жертви.

— Жертви? — процеди Хейзъл. — Аз изгубих майка си. Умрях и се върнах. Сега и брат ми го няма. Колко още жертви искаш?

Лио я разбираше чудесно. Идеше му да изкрещи, че и той е изгубил майка си. Целият му живот бе една поредица от трагедии. Останал бе без дракона си Фестус. Едва не се бе самоубил, докато строеше кораба си, Арго II. Сега бе започнал война с римляните, без да иска, и вероятно бе изгубил доверието на приятелите си.

— В момента искам единствено малко небесен бронз — каза той на Немезида.

— За това няма проблем. Зад тази височина е. Ще го намериш сред фенките.

— Фенките… Какви фенки? — попита Хейзъл.

Немезида извади една бисквита и я изяде с късметчето.

— Ще видите. Може би ще научиш нещо от тях, Хейзъл Левеск. Повечето герои не успяват да надвият природата си, дори когато са получили втори живот. А що се отнася до брат ти Нико… — Богинята се усмихна. — Не му остава много време. Сега сме 25-ти юни, нали? Да, остават му още шест дена, за щастие, без да броим днешния. След това ще загине. Заедно с Рим и всички в него.

— Какво? — ококори се Хейзъл. — Как?

— Що се отнася до теб, дете на Огъня — обърна се богинята към Лио, — най-големите ти премеждия тепърва предстоят. Не ще намериш място сред събратята си. Винаги ще им бъдеш чужд, седмото колело. Скоро ще се изправиш срещу проблем, който не можеш да разрешиш. Тогава аз ще ти помогна. Срещу съответната цена, разбира се.

Лио усети миризма на пушек. Видя, че пръстите на ръката му са се запалили. Хейзъл го гледаше, обзета от ужас.

Той прибра ръка в джоба си, за да угаси пламъците.

— Отлично. — Немезида почисти якето си от трохите.

— Какво ще поискате в замяна на помощта си?

— Едно от децата ми даде едното си око в замяна на това да промени света — сви рамене богинята.

— Взела сте окото му? — Стомахът на Лио се сви.

— В твоя случай може да не е това. Но ще е нещо болезнено. Ето. — Тя му подаде една здрава бисквитка. — Когато ти потрябва помощ, счупи това и проблемът ти ще се реши.

— Какъв проблем? — Ръката на Лио трепереше, когато той взе бисквитката.

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Не, благодаря — отговори Лио, но ръката сама прибра бисквитката в един от джобовете на колана му.

Немезида извади още една бисквитка от торбата си и я разчупи.

— Скоро ще имаш възможност да преосмислиш избора си — прочете на глас тя. — Това е страхотно. Няма нужда от промяна. — После събра наново бисквитката и я пусна в кошницата си. — Малцина от боговете ще могат да ви помогнат по време на тази мисия. Повечето от тях вече са извън строя и тепърва ще стават по-объркани. Само едно нещо може да върне единството на Олимп. Една стара неправда трябва да бъде поправена. Това би било чудесно наистина. Но няма да се случи, ако не приемете помощта ми.

— Предполагам, че няма да ни кажете за какво става дума? — измърмори Хейзъл. — Или защо на брат ми Нико му остават шест дни живот? Или защо Рим ще бъде унищожен?

Немезида се изкикоти. Тя се изправи и метна торбата с бисквитки на рамо.

— Всичко е свързано, Хейзъл Левеск. А що се отнася до помощта ми, Лио, помисли върху това, което ти казах. Ти си добро дете. Работиш здравата. Все ще се разберем някак. Аз обаче ви задържах твърде много. Трябва да стигнете до водата с отражението, преди слънцето да залезе. Горкото ми прокълнато момче става доста… неспокойно след стъмване.

На Лио това никак не му хареса, но богинята се качи на мотоциклета си. Очевидно ставаше за каране въпреки подобните му на Пакмен гуми. Немезида форсира двигателя и изчезна в облак черен дим.

Хейзъл се наведе. Всички остатъци от бисквитките и късметчетата бяха изчезнали, освен едно смачкано листче хартия. Тя го вдигна и прочете:

„Ще видиш своето отражение и ще узнаеш какво е отчаяние.“

— Страхотно — измърмори Лио, — да видим какво означава това.