Рик Риърдън
Знакът на Атина (43)

XLIII. Пайпър

Пайпър се нуждаеше от чудо, а не от приказка за лека нощ. Застинала от ужас в помещението, което се пълнеше с тъмна вода, тя си спомни обаче легендата, която Ахелой бе споменал. Историята за Потопа, но не тази за Ной, а версията на индианците чероки, която баща й бе разказвал. Историята за танцуващите духове и кучето скелет.

Когато бе малка, тя се сгушваше в баща си на големия фотьойл и гледаше бреговата линия на Малибу през прозорците. Баща й пък започваше да разказва приказки. Една от тях бе историята, която бе чул от дядо Том в къщата им в Оклахома.

— Един човек си имал куче — започваше баща й.

— Не можеш да започнеш приказката така! — сърдеше се Пайпър. — Трябва да кажеш: „Имало едно време“.

Баща й се засмя.

— Това обаче е история на чероките. Там няма такива украшения. Така или иначе, въпросният човек си имал куче. Всеки ден човекът водел кучето си до брега на езерото, за да си вземе вода, а кучето лаело към езерото, все едно му е ядосано.

— И така ли било?

— Търпение, миличка. Най-накрая човекът се подразнил, задето кучето му лае толкова, и му се скарал. Лошо куче, казал той. Стига лая към водата. Това е само вода. За негова изненада кучето го погледнало и проговорило…

— Нашето куче понякога ръмжи в знак на благодарност — прекъсна го Пайпър. — А веднъж май излая: „Вън!“.

— Има нещо вярно — съгласи се баща й, — но онова куче можело да говори в цели изречения. То казало: Един ден, недалеч в бъдещето, ще дойде буря. Водите ще се надигнат и всички ще се удавят. Можеш да спасиш себе си и племето си, като построиш сал, но първо ще трябва да ме принесеш в жертва. Трябва да ме хвърлиш във водата.

— Това е ужасно! — каза Пайпър. — Аз никога не бих удавила кучето си!

— Човекът вероятно казал нещо подобно. Той помислил, че кучето лъже. Имам предвид, помислил го е, след като се опомнил от шока, че кучето му говори. Но когато възразил, кучето рекло: Ако не ми вярваш, погледни тила на врата ми. Аз вече съм мъртво.

— Това е тъжна приказка! Защо ми я разказваш?

— Защото ме помоли да го направя — напомни й той.

И наистина — нещо в историята запленяваше Пайпър. Тя я бе чувала дузина пъти, но не спираше да мисли за нея.

— Така или иначе — продължи баща й, — човекът хванал кучето за врата и видял, че козината и месото му са опадали. Под тях нямало друго, освен кости. Кучето се било превърнало в скелет.

— Отвратително!

— Съгласен съм. Затова със сълзи на очи човекът се сбогувал със своето куче скелет и го хвърлил във водата, където то потънало. Човекът си построил сал и когато Потопът дошъл, оцелял заедно със семейството си.

— Но без кучето.

— Да. Без кучето. Когато дъждовете спрели и салът намерил земя, човекът и семейството му били единствените оцелели. Тогава човекът чул смях от другата страна на един хълм, все едно хиляди хора се смеели и танцували, но когато отишъл там, не видял нищо освен скелети. Хиляди скелети на всички хора, които били погинали в наводнението. Разбрал, че призраците на мъртвите танцували. От тях идвала странната глъчка.

— И? — попита Пайпър.

— И нищо. Това е краят на историята.

— Как така е краят? Че то нищо не се разбира! Защо духовете са танцували?

— Не зная — казал баща й, — дядо ти така и не ми обясни. Може би от радост, че поне едно семейство е оцеляло. Може би са се наслаждавали на задгробния живот. Те са били духове. Кой може да каже какво ги е зарадвало?

Пайпър никак не бе харесала приказката. Тя оставяше толкова много въпроси без отговор. Дали семейството си бе намерило друго куче? Явно не всички кучета се били удавили, тъй като самата тя имаше такова.

Но не можа да забрави историята. След като я чу, никога вече не гледаше на кучетата по същия начин. Все се чудеше дали някое от тях не е скелет. Освен това не разбираше защо хората е трябвало да пожертват кучето си, за да оцелеят. Макар саможертвата да изглеждаше като нещо, което едно куче би направило.

Сега, когато водата в нимфеума стигна кръста й, Пайпър се чудеше защо Ахелой бе споменал тази история. Прииска й се да има сал, но се страхуваше, че вече е в положението на кучето скелет. Че вече е мъртва.