Рик Риърдън
Знакът на Атина (29)

XXIX. Пърси

На Пърси не му беше добре. Първо бе налетял на зли морски богове в Атланта. После не бе успял да предотврати атаката на гигантската скарида срещу Арго II. А след това ихтиокентаврите, братя на Хирон, бяха отказали дори да се видят с него.

За десерт бяха пристигнали при Херкулесовите стълбове, а Пърси бе останал на борда, докато Джейсън Велики посещаваше божествения си батко, който по една случайност бе най-известният герой на всички времена.

Пърси бе пропуснал срещата и с него. Е, по думите на Пайпър излизаше, че Херкулес всъщност е една мижитурка, но все пак…

На Пърси му бе писнало да стои на борда и да върви напред-назад по палубата. Морето трябваше да бъде неговата територия. Очакваше се да поеме контрол над него и да опази всички живи и здрави. Вместо това по време на целия път през Атлантическия океан бе приказвал с акули и бе слушал пеенето на тренер Хедж, който изпълняваше популярни мелодии от телевизионни сериали.

На всичкото отгоре, откакто бяха напуснали Чарлстън, Анабет бе станала далечна и недостъпна. Прекарваше по-голямата част от времето си в каютата, изучаваше бронзовата карта, която бе открила във Форт Съмтър, и сърфираше из лаптопа на Дедал за повече информация. Когато Пърси решеше да я посети, тя бе толкова отнесена, че разговорите звучаха горе-долу така:

Пърси: Здрасти, как си?

Анабет: Не, благодаря.

Пърси: Добре… хапна ли нещо днес?

Анабет: Мисля, че Лио е на пост. Питай него.

Пърси: Косата ми гори.

Анабет: Добре. След малко ще я погледна.

Понякога изпадаше в такива настроения. Това му беше трудното на това да имаш за гадже дъщеря на Атина. Въпреки това Пърси се чудеше как да привлече вниманието й. Тревожеше се за срещата й с паяците във Форт Съмтър и не знаеше как да й помогне, особено след като тя странеше от него.

Щом оставиха Херкулесовите стълбове зад гърба си, без да получат особени щети (ако не се брояха няколкото кокосови ореха, заседнали в медната повърхност на корпуса), корабът продължи да лети още няколкостотин километра. Пърси се надяваше, че древните земи няма да са така неприятни, колкото ги описваха, но, за нещастие, нещата се получиха като в рекламите, които обещаваха, че „Веднага ще изпитате разликата!“.

Различни същества нападаха кораба по няколко пъти на час. Ято стимфалийски птици^[1] се спуснаха от нощното небе и се наложи Фестус да ги изпече. Духове на бурята обиколиха мачтата и Джейсън трябваше да ги разгони със светкавици. Докато тренер Хедж вечеряше на палубата, от нищото изскочи див пегас, който стъпка сандвичите на тренера и отново отлетя, като преди това остави мазни следи по кораба.

— Това пък защо? — възмути се Хедж.

На Пърси му се прииска Блекджак да беше с тях. Не бе виждал приятеля си вече дни наред. Буря и Арион също не се показваха. Може би не искаха да навлизат в Средиземно море. Пърси не ги обвиняваше.

Най-накрая около полунощ след деветата или десета въздушна атака Джейсън се обърна към него.

— Защо не поспиш малко? Аз ще продължа да гърмя по летящите създания, доколкото мога, а после ще цопнем в морето и ще дойде твоят ред.

Пърси не бе сигурен, че ще може да спи, докато корабът се клати из създадените от духовете на бурята облаци, но иначе намери плана на Джейсън за разумен. Слезе в каютата, просна се на кревата си и… естествено, засънува кошмари.

Сънуваше, че е в тъмна пещера. Не виждаше много пред себе си, но усещаше, че се намира в огромно помещение. Отнякъде капеше вода, а звукът отекваше из далечните стени. Начинът, по който въздухът се движеше, наведе Пърси на мисълта, че таванът на пещерата е много, много висок.

Чу тежки стъпки и близнаците Отис и Ефиалт се появиха от сумрака. Пърси можа да ги различи само по косата им. Ефиалт бе сплел плитките си с монети от злато и сребро, а косата на Отис висеше на опашка, затегната с… динамит?!

Иначе се бяха облекли еднакво. Дрехите им бяха подходящи за кошмар. Носеха бели панталони и моряшки фланелки, изпод чиито яки излизаха косми като мокет. Покритите им с кристали колани бяха опасани с кинжали. Вместо обувки носеха сандали, което доказваше, че наистина имаха змии за крака. Каишите бяха вързани около змийските шии, а главите се намираха там, където нормалните хора имат пръсти. Змиите непрекъснато съскаха и въртяха златните си очи във всички посоки като кучета, гледащи през прозореца на автомобил. Вероятно бе минало много време, откакто гигантите последно бяха носили обувки с изглед.

Близнаците застанаха пред Пърси, но не му обърнаха никакво внимание. Вместо това се загледаха в мрака.

— Пристигнахме — каза Ефиалт. Дори неговият гръмък глас се изгуби в пещерата и думите му прозвучаха малки и незначителни.

От високото нещо отговори:

— Виждам. Тези дрехи не се пропускат лесно.

Гласът накара стомаха на Пърси да се свие на малко уплашено топче. Звучеше женски, но съвсем не и човешки. Всяка дума бе произнесена с противно жужене, все едно ято африкански диви пчели се бяха научили да бръмчат на английски в унисон.

Не беше Гея. Пърси бе сигурен в това. Каквото и да бе обаче, ужасяваше гигантите. Те пристъпиха от змия на змия и почтително сведоха глави.

— Разбира се, уважаема госпожо — каза Ефиалт, — носим ви новини от…

— Защо сте се облекли така? — попита нещото от мрака. За щастие на Пърси, не приближи.

Ефиалт погледна подразнен към брат си.

— Брат ми трябваше да облече нещо различно, но, за нещастие…

— Каза, че аз ще бъда хвърляч на ножове днес! — възрази Отис, гледайки към брат си.

— Казах, че аз ще съм хвърляч на ножове! Ти трябваше да бъдеш фокусник! Ох, простете, уважаема госпожо. Не бива да спорим пред вас. Дойдохме, както пожелахте, за да ви донесем вестта, че корабът приближава.

Уважаемата госпожа, която и да бе тя, нададе странен жужащ звук, като че ли нещо се къса. Пърси потръпна, когато осъзна, че създанието се смее.

— Колко време остава до пристигането им? — попита госпожата.

— Трябва да кацнат в Рим на разсъмване — каза Ефиалт, — ако, разбира се, минат през златния. — Той изсумтя, все едно не харесваше златния, който и да бе той.

— Дано пристигнат цели — каза уважаемата госпожа, — ще е много досадно, ако ги заловят рано-рано. Вие подготвихте ли се?

— Да, уважаема госпожо. — Отис пристъпи напред и пещерата потръпна. Под лявата му змия се появи цепнатина.

— Внимавай, глупако! — кресна му госпожата. — Да не искаш да се върнеш в Тартара по трудния начин?

Отис отстъпи крачка назад. Лицето му бе пребледняло от ужас. Пърси разбра, че подът, който бе изглеждал като скала, всъщност бе нещо като глетчера от Аляска. На някои места бе здрав, на други… не чак толкова.

Внезапно се почувства щастлив от това, че няма тегло в съня си.

— Това място би се разпаднало — предупреди госпожата, — ако не бе моето умение. Вековете ярост на Атина са отслабили основите му. Великата богиня майка се пробужда отдолу. Гнездото ми е ерозирало от техните сили. Дано онова дете на Атина се окаже достойна жертва. Може би ще е последната ми.

Ефиалт преглътна и остана загледан в цепнатината на пода.

— Съвсем скоро това ще е без значение, уважаема госпожо. Гея ще се надигне и ще възнагради всички ни за усилията. Няма да ви се налага да пазите това място. Няма да трябва да криете творбите си.

— Може би — отвърна нещото в мрака, — но отмъщението ще ми липсва. Работихме добре през вековете, нали, момчета?

Гигантите се поклониха. Монетите по косата на Ефиалт заблестяха и Пърси с отвращение осъзна, че част от тях са сребърни драхми, досущ като онази, която Анабет бе получила от майка си. Тя му бе казала, че на всяко поколение деца на Атина няколко биват изпратени на пътешествие, за да открият статуята от Партенона.

Никой не се бе върнал, за да разкаже какво е намерил.

„Работихме добре през вековете…“

Гигантът Ефиалт бе получил стотици трофеи, с които бе накичил плитките си. Пърси си представи как Анабет остава самичка на това тъмно място. Представи си как гигантът взима монетата, която тя носи, и я поставя на плитките си.

Пърси искаше да извади меча си и да подстриже чудовището, като за по-бързо почне от врата му, но не можеше да стори нищо.

Само да гледа.

— Уважаема госпожо — каза притеснено Ефиалт, — бих искал да ви напомня, че Гея иска момичето да остане живо. Можете да я измъчвате. Можеше да я подлудите. Както предпочитате. Кръвта й обаче трябва да плисне върху старите камъни.

— Не може ли друга да ви свърши работа? — изсъска госпожата.

— Д-да — заекна Ефиалт, — но това момиче е за предпочитане. Както и момчето. Синът на Посейдон. Вярвам, че разбирате защо тези двамата са най-подходящи за целта.

Пърси не знаеше за какво става дума, но искаше да разбие пода и да запрати тези глупави великани в нищото. Не желаеше кръвта му да влиза в употреба на Гея.

И нямаше да допусне никой да нарани Анабет.

— Ще видим тази работа — изръмжа госпожата, — засега ме оставете. Гледайте си вашата работа. Ще си получите спектакъла. А аз… аз ще остана в мрака.

Сънят се разпадна и Пърси внезапно се събуди.

Джейсън чукаше на отворената врата.

— В морето сме — каза той. Изглеждаше напълно изтощен. — Твой ред е.

 

Пърси не искаше да буди Анабет, но бе длъжен да го стори. Сметна, че дори тренер Хедж не би имал нищо против двамата да поговорят, ако с това успееше да й съобщи нещо, от което зависи оцеляването й.

Застанаха на палубата сами, ако не се броеше Лио. Той все още въртеше руля. Трябваше да е смазан от умора, но отказваше да си легне.

— Не искам повече изненади със скаридозили — настоя той.

Опитаха се да го убедят, че атаката на морското чудовище не е била само по негова вина, но той отказваше да ги слуша. Пърси го разбираше прекрасно. Той самият също не си прощаваше за грешките.

Бе около четири часа сутринта. Времето бе отвратително, а мъглата — толкова гъста, че Пърси не можеше да види главата на Фестус на носа. Топъл дъжд оформяше завеса над кораба. Плаваха през шестметрови вълни, а морето бушуваше. Пърси чуваше как Хейзъл стенеше в каютата си. Явно стомахът й също бушуваше.

Въпреки това той бе щастлив от това, че отново са във вода. Предпочиташе го пред летенето сред буреносните облаци и нападенията на човекоядни птици и тъпчещи сандвичи пегаси.

Застана до Анабет отпред на релинга, а след това й разказа за съня си. Не бе сигурен как тя ще приеме новините, но реакцията й го притесни дори повече от очакваното.

Не изглеждаше изненадана.

— Пърси — погледна тя към мъглата, — трябва да ми обещаеш нещо. Не разказвай на другите за съня.

— Да не разказвам? Но, Анабет…

— Това, което си видял, се отнася до Знака на Атина — каза тя, — то няма да помогне с нищо на останалите. Само ще ги притесни, а това ще затрудни мисията ми допълнително.

— Анабет, кажи ми, че не говориш сериозно. Онова същество в мрака и разпадащата се пещера…

— Зная. — Лицето й бе неестествено бледо. Пърси подозираше, че причината не е само в мъглата. — Трябва да свърша това сама.

Пърси преглътна гнева си. Не бе сигурен дали е ядосан на Анабет, на съня си или на целия гръко-римски свят, който съществуваше вече пет хиляди години с една-едничка цел — да съсипе живота му.

— Ти знаеш какво има в пещерата — предположи той, — свързано е с паяците, нали?

— Да — отвърна тихо тя.

— Как можеш тогава да… — Насили се да млъкне. Когато Анабет си наумеше нещо, нищо не можеше да я разубеди. Споровете само влошаваха нещата. Спомни си нощта преди три и половина години, когато бяха спасили Нико и Бианка ди Анджело в Мейн.

Анабет бе попаднала в плена на титана Атлас. За известно време Пърси дори не знаеше дали е жива, или мъртва. Бе прекосил цялата страна, за да я освободи от проклятието на титана. Това бяха най-трудните дни в живота му и не ставаше дума само за чудовищата и битките.

Измъчваше го тревогата.

Как можеше да я остави сама сега, знаейки, че я чака нещо дори по-лошо от Атлас?

И в следващия миг осъзна, че Анабет се е чувствала така, както се чувства той сега, през всичките шест месеца, които бе прекарал в амнезия. Жегна го вина и се запита дали не е малко егоист, задето стои до нея и спори. Тя трябваше да свърши това сама. Съдбата на целия свят може би зависеше от успеха й. Но една част от него искаше да каже: „Забрави света“. Не искаше да се разделя с нея.

Пърси се загледа в мъглата. Не можеше да види нищо наоколо, но знаеше точните координати, на които се намират. Знаеше дълбочината на океана и посоката на теченията. Знаеше скоростта, с която се движи корабът, и не долавяше опасност нито от скали, нито от плитчини или каквито и да е било естествени препятствия.

Не бяха нападани, откакто корабът бе докоснал водата, но морето изглеждаше различно. Пърси бе плавал в Атлантическия и Тихия океан, дори в залива на Аляска. Това море обаче изглеждаше по-древно и по-могъщо. Пърси чувстваше дълбините около себе си. Всички велики гръцки и римски герои бяха минали оттук — от Херкулес до Еней. Чудовищата все още дебнеха в мрачните глъбини. Мъглата се бе спуснала над тях толкова плътно, че през по-голямата част от времето те оставаха заспали, но Пърси чувстваше как се размърдват в съня си като в отговор на това, че герои дръзват да минат над тях с обкованата си в небесен бронз трирема.

„Върнаха се — сякаш казваха чудовищата. — Най-после прясна кръв.“

— Не сме далеч от бреговете на Италия — каза Пърси, за да наруши мълчанието. — Остават ни около стотина морски мили от устието на Тибър.

— Отлично — каза Анабет, — утре сутрин би трябвало…

— Спри. — Внезапно Пърси усети как кръвта замръзва в жилите му. — Трябва да спрем.

— Защо? — попита Анабет.

— Лио, спри! — извика той.

Но бе твърде късно. Другият кораб изплува от мъглата като проклятие и ги удари с носа си. За части от секундата Пърси забеляза детайлите: нападаше ги друга трирема, на чиито нос бе нарисувана глава от горгона; облечени в гръцки доспехи воини, които не бяха съвсем хора, се готвеха за абордаж с извадени копия и мечове; бронзов таран на равнището на водата удари корпуса на Арго II.

Анабет и Пърси паднаха почти мигновено.

Фестус избълва струя пламък и накара дузина много изненадани воини да запищят и да скочат в морето. Повечето от нападателите обаче нахлуха на борда на Арго II. Абордажни куки се закачиха за релинга и мачтата, стоманени нокти се захванаха за дъските на корпуса.

Когато Пърси успя да се осъзнае, враговете вече бяха навсякъде. Не можеше да види всичко през мъглата и тъмнината, но нападателите изглеждаха като хуманоидни делфини или обратното, подобни на делфини човеци. Някои имаха сиви муцуни. Други стискаха мечове в перките си. Неколцина крачеха с крака, отчасти слети в едно, докато други стъпваха на плавници, които донякъде напомниха на Пърси за обувки на шутове.

Лио би алармата, след което се стрелна до най-близката балиста, но падна, повален от група крякащи делфини воини.

Анабет и Пърси застанаха гръб срещу гръб, както бяха правили много пъти досега, и извадиха оръжията си. Пърси се опита да призове помощта на вълните, за да отблъсне или дори плени вражеския кораб, но нищо не се случи. Сякаш някой се противопоставяше на волята му и контролираше морето вместо него.

Той надигна Въртоп, готов за битка, но враговете имаха смазващо числено превъзходство.

Няколко десетки воини сведоха копията си и образуваха кръг около тях, като мъдро пазеха дистанция от меча на Пърси. Хората делфини отвориха муцуните си и започнаха да писукат.

Пърси никога не бе забелязвал колко опасни могат да изглеждат зъбите на делфин.

Опита се да помисли. Може би щеше да успее да разкъса кръга около себе си и да убие няколко от нападателите. Другите обаче щяха да погубят и него, и Анабет.

Поне не изглеждаше да искат да ги убият незабавно. Оставиха Пърси и Анабет в жив капан, докато останалите воини слязоха под палубата. Пърси чуваше как чупят вратите на каютите и пленяват приятелите им. Дори другите герои да не бяха заспали, нямаха шанс срещу толкова нападатели.

Лио бе изтеглен през палубата, стенещ и почти изпаднал в несвяст, а после бе захвърлен върху купчина въжета. Под тях звуците от битка заглъхнаха. Другите или бяха пленени, или…

Пърси не смееше и да си го помисли.

От едната страна на кръга воините делфини се отместиха, за да пуснат някой да мине. Той изглеждаше човек, но делфините се отнасяха към него като към лидер. Бе облечен в гръцки доспехи — със сандали, наколенници и нагръдник, изобразяващ морски чудовища. Всичко бе от чисто злато. Дори мечът му, подобен на Въртоп, бе златен, а не бронзов.

Златния — спомни си Пърси думите на гигантите от съня му. Трябваше да минат през Златния.

Но това, което го изнерви, бе шлемът на този човек. Предпазителят му покриваше цялото лице и бе изваян като лицето на горгона — с криви глиги и уродливи черти, изкривени в злобна гримаса. Златни змийски коси се спускаха около лицето. Пърси бе срещал горгони. Изображението на шлема бе много добро. Прекалено добро.

Анабет се обърна, за да застане рамо да рамо с него. Искаше да я прегърне, да я защити. Съмняваше се обаче, че тя ще оцени жеста, а и не искаше да подсказва на Златния, че Анабет му е гадже. Нямаше нужда да му дава допълнителни предимства.

— Кой си ти? — попита Пърси. — Какво искаш?

Златният воин се изсмя. С едно движение на меча си, по-бързо, отколкото Пърси можеше да види, той изби Въртоп от ръцете му и го запрати в морето.

Пърси се почувства, все едно са го удавили. Не можа да си поеме въздух от ужас.

Никой никога не го бе обезоръжавал така.

— Здравей, братко. — Гласът на златния воин бе плътен като кадифе, а акцентът му бе екзотичен като на човек, идващ от Близкия изток. Освен това звучеше странно познат.

— Винаги съм щастлив, когато ми се удаде възможност да ограбя свой брат, син на Посейдон. Аз съм Хризаор, Златния меч. А що се отнася до това, което искам… — Той обърна металната си маска към Анабет. — Ами всичко. Искам всичко, което притежавате.