Рик Риърдън
Знакът на Атина (33)

XXXIII. Анабет

Нещата можеха да бъдат и по-зле, Анабет си даваше сметка за това. Вярно бе, че й предстоеше ужасяващо солово приключение, но поне бе обядвала с Пърси на брега на река Тибър, а сега беше на мотора на Грегъри Пек.

Бе гледала стария филм само заради баща си. През последните няколко години двамата бяха прекарали повече време заедно и тя бе разбрала, че той си има сантиментална страна. Вярно бе, че обичаше военна история, оръжия и самолети, но не по-малка страст му бяха старите филми, и по-специално романтичните комедии от 40-те и 50-те години на миналия век. „Ваканция в Рим“ бе един от любимите му. Дори бе накарал Анабет да го гледа с него.

Тя бе сметнала сюжета за глуповат — принцеса, избягала от пазачите си, се влюбва в американски журналист в Рим, — но подозираше, че баща й харесва филма, защото той му бе напомнил за неговите романтични изживявания с Атина. Те двамата също бяха невъзможна двойка, чиято история не можеше да има щастлив край. Баща й не бе като Грегъри Пек. Нито пък Атина бе като Одри Хепбърн. Въпреки това Анабет си даваше сметка, че хората виждат това, което искат да видят. Понякога нямаше нужда мъглата да изкривява възприятията им.

Докато светлосиният скутер обикаляше криволичещите улички на Рим, Рея Силвия разказа на Анабет историята на града през вековете.

— Мостът на Сублиций бе тук — каза тя и посочи една извивка на Тибър. — Там Хораций с двама негови приятели защити града от завоевателна армия. На това му се казва смел римлянин!

— А тук, скъпа — добави Тиберин, — бе мястото, където Ромул и Рем излязоха на брега.

Изглежда, говореше за място до реката, където няколко патици си бяха направили гнездо от изхвърлени найлонови торбички и опаковки от закуски.

— О, да — въздъхна доволно Рея Силвия. — Бе толкова мил, че изми моите бебенца и ги остави на брега, за да ги намерят вълците.

— Е, стига ме хвали, нищо не съм направил — отвърна Тиберин.

Главата на Анабет се замая. Речният бог говореше за събитие, което се бе случило преди хиляди години, когато тази област бе представлявала мочурище с няколко колиби. Тиберин бе спасил две бебета и едно от тях бе основало най-великата империя в историята на света.

Нищо не бил направил. Как пък не!

Рея Силвия посочи към един модерен блок.

— Някога на това място се издигаше храм на Венера. После стана на църква. След това на дворец. Накрая на жилищен блок. Изгоря три пъти. Сега отново е жилищен блок. А на онова място там…

— Моля ви — прекъсна я Анабет, — зави ми се свят.

— Извинявай, миличка — засмя се Рея Силвия. — Тук има натрупани пластове от история и все пак това е нищо пред Елада. Когато Рим бе купчина паланки, Атина вече бе древна. Ако оцелееш, ще се увериш в това сама.

— Не ми помагате — промърмори Анабет.

— И ето че пристигнахме — обяви Тиберин и спря пред една огромна мраморна сграда. Фасадата й бе покрита с мръсотия от града, но въпреки това бе красива. Орнаменти, изобразяващи римски богове, украсяваха покрива. Огромният вход бе залостен с железни порти, заключени с катинари.

— Тук ли трябва да вляза? — попита Анабет. Щеше й се да бе довела Лио или поне да бе взела клещи за рязане на метал.

— О, не, скъпа — изкикоти се Рея Силвия, като закри уста с ръка, — не вътре. Отдолу.

Тиберин посочи каменни стъпала отстрани на сградата. Ако бяха в Манхатън, те щяха да водят до мазето.

— Рим е доста оплетен на повърхността — каза Тиберин, — но това е нищо в сравнение със ситуацията под него. Трябва да се спуснеш в подземията, Анабет Чейс. Намери олтара на чуждия бог. Провалът на твоите предшественици ще те ръководи. А по-нататък… не знам.

Раницата натежа на раменете й. Бе изучавала бронзовата карта в продължение на дни, претърсила бе лаптопа на Дедал за информация.

За нещастие, от малкото, което бе научила, задачата й изглеждаше още по-невъзможна.

— Никой от моите братя и сестри не е стигнал до статуята, нали?

Тиберин поклати глава.

— Знаеш обаче каква е наградата, която те очаква…

— Да — отвърна Анабет.

— Мир между децата на Гърция и Рим — каза Рея Силвия. — Това може да промени хода на предстоящата война.

— Стига да оцелея — добави Анабет.

Тиберин кимна тъжно.

— Знаеш ли какво пази статуята?

Анабет си спомни за паяците във Форт Съмптър, за кошмара, който Пърси й бе разказал — със съскащия глас в мрака.

— Да.

Рея Силвия погледна към съпруга си.

— Тя е смела. Може би е по-силна от останалите.

— Надявам се — каза речният бог. — Сбогом, Анабет Чейс. И късмет!

— Очаква ни прекрасен следобед! — грейна Рея Силвия. — Хайде на пазар!

Грегъри Пек и Одри Хепбърн се отдалечиха, яхнали светлосиния си мотопед.

Анабет се обърна и слезе надолу по стълбите.

 

Слизала бе под земята много пъти, но докато се спускаше надолу по стълбището, осъзна колко много време бе изминало от последния път, когато бе тръгнала на приключение сама. Замръзна.

Богове! Не бе правила това от хлапе! След като бе избягала от вкъщи, изкара няколко седмици сама. Живееше по улиците и се криеше от чудовищата, докато Талия и Люк не я бяха взели под крилото си. След това бе пристигнала в лагера на нечистокръвните. Там живя до дванайсетгодишна възраст. А оттогава по време на всичките си приключения бе пътувала с Пърси или някой друг от приятелите си.

За последно се бе чувствала толкова уплашена на седем.

Спомни си деня, в който с Талия и Люк се бяха озовали в пещерата на циклопите в Бруклин. Те двамата бяха пленени, а Анабет трябваше да ги освободи. Все още помнеше как бе треперила в тъмния ъгъл на порутеното имение, докато слушаше измамните гласове на циклопите, които имитираха приятелите й в опит да я подмамят на открито.

Ами ако това също бе номер, помисли си тя. Ами ако останалите деца бяха погинали, защото Тиберин и Рея Силвия ги бяха подмамили в капан? Можеха ли Грегъри Пек и Одри Хепбърн да направят нещо подобно?

Наложи си да продължи. Нямаше избор. Ако Атина Партенос наистина бе долу, това можеше да предопредели изхода от войната. И нещо повече — да помогне на майка й.

Атина имаше нужда от нея.

На края на стълбището имаше стара дървена врата с кръгла желязна дръжка. Над дръжката имаше метална табела с надпис. Анабет се замисли как може да отвори ключалката, но щом докосна дръжката, една огнена фигура се появи в центъра на вратата — совата на Атина. От ключалката се издигна пушек и вратата се отвори навътре.

Анабет погледна за последно нагоре. На края на стълбището се виждаше небето — малко квадратче синева. Смъртните вероятно се наслаждаваха на топлия следобед. Момчета и момичета щяха да пият кафе, хванати за ръце. Туристите щяха да обикалят музеите и магазините. Обикновените римляни щяха да си вършат работата, без да се замислят за хилядолетната история под краката им, и в пълно неведение за духовете, боговете и чудовищата, които все още живееха сред тях.

Или за това, че градът им щеше да бъде унищожен днес, освен ако една група герои не спреше двама гиганти.

Анабет мина през прага. Намери се в сутерен, който й напомни на архитектурен киборг. Древни тухлени стени се пресичаха с модерни кабели и водопроводи. Таванът се придържаше едновременно от стоманено скеле и гранитни римски колони.

В предната част на сутерена бяха струпани дървени сандъчета. Анабет отвори няколко от любопитство и установи, че те са пълни с многоцветни конци като онези, които се използваха за хвърчила или занимания по трудово. В други пък бяха натъпкани евтини пластмасови мечове. Може би в някакъв момент тук бе имало склад за туристически магазин.

В края на сутерена подът бе разкопан и разкриваше още едно стълбище, направено от бял камък. То водеше още по-надолу.

Анабет достигна ръба му. Въпреки светлината, която хвърляше кинжалът й, надолу бе тъмно и не се виждаше нищо. Тя подпря ръка на стената и намери ключ за лампа. Натисна го и стълбите се осветиха от бели флуоресцентни лампи. Видя, че в дъното им има покрит с мозайка под, изобразяващ елени и фавни. Това вероятно бе стая, останала от древна римска вила, погребана под сутерена и неговите пластмасови мечове.

Слезе надолу. Стаята бе с ширина около шест метра. Някога стените са били боядисани в ярки цветове, но сега фреските им бяха или избледнели, или се бяха разпаднали. Единственият изход бе в една дупка на ъгъла на пода, където мозайката се бе сринала.

Анабет приклекна до нея. Тя слизаше в по-голяма пещера, но дъното оставаше невидимо. Тя чу вода, която идваше на около десет метра под нея. Въздухът не беше като от канализация. Ухаеше само на старост и мухъл, макар във въздуха да се долавяше и сладникава миризма като от увехнали цветя. Може би това бяха останки от древен акведукт. Нямаше обаче начин да слезе до него.

— Няма да скоча — промърмори си тя наум.

Сякаш в отговор на това нещо блесна в мрака. Знакът на Атина се появи на дъното на пещерата и разкри лъскава тухлена стена, която се издигаше до подземен канал на около 12 метра под нея. Совата сякаш я дразнеше: „Това е пътят, хлапе. По-добре измисли нещо“.

Анабет се замисли върху възможностите, които й оставаха. Бе опасно да скочи, а нямаше стълби или въжета. Замисли се дали няма да е разумно да вземе малко от скелето над нея, за да го ползва като пожарникарски стълб, но то бе зазидано. Освен това не искаше да събаря сградата отгоре си.

Изпита чувство на безсилие. През целия си живот бе гледала как другите герои проявяват невероятни способности. В този случай Пърси например щеше просто да издигне водата и да се спусне по нея. Хейзъл по собствените си думи се оправяше безпроблемно под земята и дори можеше да променя посоките на тунелите. Лесно щеше да си проправи път. Лио щеше да извади необходимите предмети от колана си и да построи нещо с тях. Франк щеше да се превърне в птица. Джейсън щеше да полети по вятъра и да кацне долу. Дори Пайпър имаше своя очароващ глас. Вероятно с него щеше да убеди Рея Силвия и Тиберин да й помогнат.

А какво имаше Анабет? Бронзов кинжал, който не правеше нищо специално, и прокълната сребърна монета. В раницата й бяха лаптопът на Дедал, бутилка минерална вода, няколко парчета амброзия за спешни случаи и кутийка кибрит — вероятно безполезна, въпреки че баща й я бе уверил, че винаги трябва да може да си напали огън.

Нямаше специални сили. Дори шапката невидимка, която бе единственият й наистина вълшебен предмет, бе спряла да работи и си стоеше в каютата на Арго II.

Имаш своя интелект — каза й един вътрешен глас. Анабет се замисли дали това не е самата Атина, но изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. Интелект… като Одисей, любимия герой на Атина. Той бе спечелил Троянската война с ума си, а не със сила. Бе преживял срещите с най-различни чудовища и несгоди благодарение на находчивостта си. Това бе качеството, което Атина ценеше.

Дъщерята на Мъдростта върви сама…

Това не означаваше само, че Анабет ще е без приятелите си, осъзна тя. Означаваше още, че ще трябва да се справи без суперсили.

Добре. Как можеше да слезе долу така, че да не се пребие, и в същото време да е сигурна, че ще може да излезе?

Тя се върна на сутерена и разгледа отворените сандъчета. Конци и пластмасови мечове. Идеята, която й хрумна, бе нелепа и тя едва не се разсмя.

И все пак бе по-добре от нищо.

Започна да работи. Ръцете й сами знаеха какво трябва да вършат. Понякога това се случваше, както когато помагаше на Лио с машините в кораба или правеше архитектурни планове на компютъра си. Никога не бе правила нещо от конци и пластмасови мечове, но сега това й се струваше лесно и естествено. За минути използва няколко кълба прежда и пластмасовите мечове така, че да си направи въжена стълба, оплетена така, че да е здрава, без да е твърде дебела. Мечовете служеха за стъпала.

За да изпробва стълбата, я окачи на една от колоните и се отпусна на въжето с цялата си тежест. Пластмасовите мечове се огънаха, но подсилваха възлите на кордата, така че поне можеше да се хване здраво.

Стълбата нямаше да й спечели награда за дизайн, но можеше да я изведе до пещерата долу. Тя първо натъпка чантата с останалите макари. Не знаеше защо, но те бяха полезни, а и не тежаха особено.

Отправи се обратно към дупката в мозаечния под. Закачи единия край на стълбата до най-близката част от скелето, спусна въжето към пещерата и започна да слиза надолу.