Едуард Успенски
Гаранционните човечета (6)

Шеста глава
Диверсия

Щом възрастните си легнаха, Хладилин и Новините на Деня се измъкнаха от хладилника и прибраха бонбона. След това се застягаха за път. Трябваше да отидат до най-близката телефонна кабина и да позвънят в управлението за резервна четка.

— Вземи си оръжие — каза радиомайсторът. — Знае ли човек какво може да се случи.

— Не се безпокой — отговори Хладилин. — Не ми е за първи път.

Те се облякоха по-дебело и излязоха в сребристата тъмнина на нощта. А Иван Иванович и момчето останаха в къщи да пият чай.

— Иван Иванович — каза Прахосмукачев, — вие защо не се преквалифицирате на електротехник? И не преминете в съвременните електрически часовници?

— Стар съм вече да се преквалифицирам — отвърна Буре. — Пък ми е жал и за майсторството. Ние, старците, сме упорити хора. Ето например имам един приятел, Иван Валс. Той живее в роял. Колко пъти го съблазняваха да отиде на работа в пианата. Сега вече апартаментите са малки, няма място за рояли, а търсенето на пиана е огромно. Но той не иска да отива в пиано. Жал му е за майсторлъка. Макар че там работата е по-лека. Всички сме такива. Не искаме да напускаме вещите си. Затова старинните неща работят толкова добре. И пушките, и цигулките, и полилеите, и самоварите. И какво ли не още! Да можех да си имам ученик, та да му предам всичките си тайни.

— Управлението не може ли да ви изпрати ученик? — попита Прахосмукачев.

— Лесно е да се каже — отговори Буре. — Тези часовници са вече рядкост. Търсенето им не е голямо. Учениците са нужни на други места. После ще се сетят, но вече ще бъде късно.

В този момент малката лампичка над масата замига и угасна.

„Какво става? — замисли се Прахосмукачев. — Токът ли спря?“

Той извади фенерчето си.

— Почакай, Иван Иванович, ще отида да видя, може би нещо кабелите не са наред.

— Не, по-добре вие почакайте, младежо — възрази Буре. — Аз ще отида. Времената са напрегнати. Не забравяйте, че ни е обявена война.

И той излезе. Минаха пет минути, но Буре не се връщаше. Не се върна и след десет, и след двадесет минути. Прахосмукачев сериозно започна да се тревожи. Все един по-голям гаечен ключ, излезе от хладилника и тръгна покрай кабела към контакта.

— Стоп! — изведнъж си каза той. — Кабелът е прегризан. Това са мишките. Иван Иванович е загубен! — И бегом се хвърли към хладилника.

Хладилин и Новините на Деня обиколиха вече три телефонни кабини. В две автоматите бяха счупени. В третата автоматът работеше, но нямаше гаранционно човече.

Заръмя дъжд.

Едва в четвъртата кабина им провървя. След условния сигнал — четири двойни удара по стената — при тях се спусна изящна найлонова стълба с метални стъпала.

Като изтърсиха добре дрехите си, майсторите побързаха да се изкачат. Гаранционната стая беше новичка, като от изложба за съвременно обзавеждане. Навсякъде пластмаса, дърво и метал. А може би дърво като пластмаса или пластмаса като дърво и метал. Блестящи дръжки, сгъваеми легла и прибиращи се в стената маси.

И стопанинът беше като от изложба — добре сресан юноша с бяла найлонова престилка. Той ремонтираше извадения от стената прибор с надпис: „Брояч на постъпилите монети“.

— Седнете — махна той с поялника на влезлите майстори. — Аз ей сега ще свърша.

На масата до него имаше наушници, откъдето се чуваха откъслечни телефонни разговори.

— Никак не е прилично да се подслушват чужди телефонни разговори!

— Голяма работа! — отвърна телефонистът. — Нямам телевизор, нямам радио, какво да правя вечер? Освен това никой не ми забранява.

— Какво да правиш ли? — каза Хладилин. — Да беше измислил средство срещу онези, които чупят автоматите. Докато стигнахме до вас, срещнахме два счупени.

— Защо пък аз да мисля? — възрази юношата. — Нека мислят в управлението. Те са повече и между тях има даже плешиви.

— Както виждам, вие на това управление като на господ се надявате. А собствените ви глави за какво са? Да носите найлонови шапчици ли?

— Как се казвате? — намеси се Новините на Деня.

— Слава се казвам. Можебиев. А служебно — Нула Едно.

— Та така уважаеми Нула Едно, ние незабавно трябва да се свържем с управлението — каза Хладилин.

— На което не трябва да се надяваме като на господ — продължи младият човек.

— Едно на нула — засмя се радиомайсторът.

— Нула Едно — поправи го Можебиев. — Между другото, аз дадох предложение за онези, които чупят автоматите. Да се монтират специални мастилени пръскалки. Или бухалка на пружина. Ти удряш автомата, а пък тя — тебе. Със същата сила.

— И какво? — попита Новините на Деня.

— Нищо. Отказаха. Не било възпитателно и човечно да се цапат хулиганите с мастило. Те сигурно искат, когато хулиганите чупят автоматите, в отговор да се включва възпитателна плоча с музика: „Мило хулиганче, недей, моля ти се, да чупиш нашето автоматче. Бъди умничко“.

— Добре — прекъсна го Хладилин. — Дайте ми управлението. Друг път ще поговорим на тази тема.

След малко той вече крещеше в малката телефонна слушалка:

— Как така не можете да изпратите? Няма да стигне бензинът на хеликоптерчето ли? Ама няма нужда то да лети до самото Дорохово. Нека кацне на покрива на електричката и да дойде с нея. А от гарата е съвсем близо. Ние ще нарисуваме кръст на телефонната кабина. Там ще оставите четката… Кой прие поръчката? Петров? Внимавайте, Петров, утре четката да бъде тук! Обажда се Хладилин. Край. Поздрави на Великия Трансформатор.

Той сложи слушалката.

— Слава, оттук може ли да се качим на покрива? Има ли стълба?

— Няма нужда да се качвате — отговори юношата. — Тръгвайте. Аз ще нарисувам кръста.

Когато Хладилин и радиомайсторът се върнаха в къщата, посрещна ги разтревоженият Прахосмукачев.

— Иван Иванович изчезна… Мишките го откраднаха. Какво да правим сега?

— Хубаво се наредихме! — възкликна радиомайсторът. — Така си и знаех: няма да свърши добре тая работа!

Хладилин се замисли. После огледа кабела.

— Мисля, че с Иван Иванович няма да се случи нищо лошо — каза, той. — Щом са се сетили да прегризат кабела, ще съобразят, че е по-изгодно да заменят пленника за сирене или за салам. Иначе защо им е?

— Дали ще се сетят, или няма да се сетят, не мога да знам — каза Новините на Деня. — Аз ви предупреждавах. Иван Иванович не биваше да идва с нас тук. Предчувствувах го. Знаех си аз!

— Излишно е да спорим — прекъсна го Хладилин. — Ето какво ще направим. Първо, ще извадим бонбона от обвивката. Второ, ще сложим обвивката пред дупката. И трето, ще се приготвим за това, че момиченцето на стопаните ще започне усилено да ни търси.

— И какво ще стане? — попита радиомайсторът.

— Ще видите.

На сутринта първата работа на Таня беше да се развика:

— Мамо! Мамо! Гледай, бонбонът го няма! Нали ти казах! Значи човечетата ги има!

Мама погледна и видя обвивката на пода, край дупката на мишките.

— Има ги, има ги — каза тя. — С четири лапички и с опашчици. Казват се мишки.

— Не, не са мишки — възрази Таня.

— Мишки са.

— Аз пък ти казвам, че не са мишки!

— Добре — прекъсна спора мама. — Ще сложим капан през нощта и всичко ще стане ясно.

— Сега разбра ли защо оставихме обвивката? — попита Хладилин момчето.

— Разбрах. За да сложи майката капан. А какво ще стане по-нататък, чичо Хладилин?

— Ще видиш. По-нататък ще бъде още по-интересно.