Едуард Успенски
Гаранционните човечета (16)

Шестнадесета глава
Най-здравите зъби в кралството

Майсторите бяха на бойна нога.

— Край! — каза Хладилни. — Сега напред! Прегледайте не сме ли забравили нещо? — Той започна да вдига капака на люка.

— Боя се, че там ще ви хванат — предупреди бялото мишле.

— Възможно е — кимна Хладилин. — Но ние ще направим така… Хей, момче, дай насам твоята пружина.

И всички разбраха какво е намислил майсторът.

Прахосмукачев извади от чантата си някакъв тежък пакет. Нещо омазнено и здраво завързано с жица.

Хоп! — и пакетът полетя надолу в мазето.

— А сега да почакаме.

Отначало под люка беше тихо. След това се чу бързо топуркане на крака. И гласове.

— Аз го намерих! Аз пръв го видях! — викаше мишлето Подмишкин. На него много му се искаше да се измъкне от кавалерията и отново да стане лейтенант.

— Не, аз! — спореше лейтенант Мишкин, който с цялата си душа се стремеше да стане генерал. За по-сигурно той даже стъпи върху пакета като на пиедестал.

— Не, ние го намерихме! — викаха някакви двама саламени генерали.

На площада се събираха все повече и повече мишки. Суматохата и шумът се увеличаваха.

Но ето че се появи кралят. Всички се отдръпнаха и му направиха път към пакета.

— Ваше величество — каза Мишкин, — това нещо падна отгоре. И цялото е омазнено.

— Чужд кон и сред реката се взима. Така казва народът — заяви кралят. — Пък аз все още нямам причини да не му вярвам.

— На кого ще наредите тържествено да прегризе жичката? — попита Мишкин.

— Аз сам ще я прегриза — отвърна кралят. — Моите зъби като че ли са най-здравите в кралството.

— Не завиждам на зъбите му — тъжно каза Хладилин. — Такива пружини са се правели от най-добрата немска стомана.

Чу се звук, сякаш никой търкаше метал с метал. След това се разнесе ужасен звън и трясък. И пружината се плисна на всички страни.

Тя се развиваше все повече и повече по площада и на вълни се разбягваха и разхвърчаваха на всички страни редници и генерали от саламената армия.

— Напред! — изкомандува Хладилин.

Той спусна през люка парче кабел и майсторите се заспускаха надолу като пожарникари при пожар.

Централният площад на мишия град беше празен. Нито една жива душа.

Само Иван Иванович крещеше нещо радостно от автобуса. Майсторите го пуснаха, прегърнаха се, а после с голям труд навиха немската пружина.

— Е, как е местната публика? Лош народ, а? — осведоми се Хладилин.

— Не. Глупави са, но иначе не са лоши. Хранеха ме, поздравяваха ме. Ако не беше кралят им, с тях човек може да се разбере. А вие защо сте с раници?

Разказаха му всичко, което се бе случило горе.

— Значи си отиваме?

— Да. И то колкото може по-бързо, докато местните мислители не са се опомнили.

— А къде е Машка?

Хладилин се плесна по челото:

— Забравихме я! Аз ей сега…

Той се закатери нагоре по кабела. Обратно през люка. Останалите го чакаха долу.

— Машка я няма! — показа се след известно време Хладилин. — Всичко претърсих. Изчезнала е!

— Без Машка няма да тръгна — заинати се Буре. — Ако щете ме обесете!

— Иван Иванович — каза Прахосмукачев, — трябва да тръгваме. Горе ни търси момиченцето, а тук — мишките. Ще загинем.

— А пък аз без Машка съм загинал… — Буре беше толкова разстроен, че едва не плачеше.

— Ей — викна Хладилин на радиомайстора, — какво ще правим?

— Нищо — отвърна Новините на Деня. — Трябваше по-рано да мислите. А сега той е прав. Не може да се върне в града без кукувицата.

— Тогава качвайте се горе. Ще решаваме.

Един след друг гаранционните човечета се качиха в хладилника.

Мишлето Вася ги последва.

— Би трябвало да се скрием някъде — каза Хладилин. — Да не ни намери момиченцето. И да изчакаме.

— А къде ще се скриеш от нея? — рече Новините на Деня. — Толкова е упорита. Остава само на полилея да се качим!

— Защо не? — замисли се Хладилин. — Това е идея. Може и на полилея.

— А как? — попита Прахосмукачев.

— Така! — отговори Хладилин. — Вакуумчетата за какво са ни?

Той изтърси от раницата си гумените вакуумчета.

— Ще се качваме един по един. Който се качи, ще ги хвърли на следващия.

— А стопаните? — попита Буре. — Ако ни забележат? Гледайте, вече е съвсем светло.

— Няма да ни забележат — възрази Хладилин. — Сутрешният сън е най-здрав. Пръв ще се качи Прахосмукачев. След това Буре. А после ние с радиомайстора. А за тебе, Вася — обърна се той към бялото мишле, — има важно поръчение. Ти познаваш обстановката тук. Разузнай къде е изчезнала Машка. Машка — това е кукувичката от часовника.

— А какво ще правим с пленниците? — попита Прахосмукачев за Андреевците Андреевичи.

— Нищо. Ще им дадем достатъчно салам и нека си вървят. Имате ли нещо против? — попита той мишлетата.

— Ние да не сме болни? — отвърнаха Андреевците Андреевичи. — Или сме мръднали нещо? Ние също ще ви търсим Машка. Защото ни харесахте.

Прахосмукачев, местейки вакуумчетата, като гущер се закатери по стената, а после запълзя по тавана.

Стигна до полилея, седна на края, откачи вакуумчетата и ги хвърли долу.

След него се закатери Буре, след това Новините на Деня.

Последен на полилея се качи хладилният майстор.

— Всичко е наред! — каза Хладилин.

— Сега вече — обади се радиомайсторът — влязохме в капана!

— От къде на къде?!

— Оттам нататък! Как ще слезем?! Не можем да хвърляме вакуумчетата нагоре, нали?

Майсторите като по команда се хванаха за главите.

— Ами сега?!

Ситуацията беше повече от неприятна.