Едуард Успенски
Гаранционните човечета (14)

Четиринадесета глава
Конна гаранция

А този ден момиченцето Таня беше решило да преобърне цялата къща, но да намери човечетата. И започна отгоре, от тавана.

На тавана бе тъмно и прашно. Имаше разни интересни и неинтересни неща. А върху тях се бяха отпечатали жълтите слънчеви квадрати на прозореца и вратата.

Момиченцето отваряше вратите на шкафовете, вдигаше капаците на куфарите. Дали някъде няма малка къщичка? А в къщичката малка масичка? А около масичката малки човечета? Наоколо се вдигаха облаци прах!

— Къде сте? — питаше момиченцето. — Апчхи!…

Но човечета нямаше.

— Човечета, пчхи-вечета! Няма да ви направя нищо лошо, само ще си поиграя с вас и на пчхи-ятелките си ще ви покажа… Не се крийте! Добрички човечета!

Но човечетата все ги нямаше.

Затова пък джобовете на момиченцето с всяка измината минута се пълнеха с интересни неща. То намери стар катинар, газена лампа, после звънче. После дръжка от грамофон. После някакво метално нещо, увито в омазнена хартия. И много, много други неща.

Ама колко упорито беше това момиченце! С толкова упоритост човек на петнадесет години може да стане академик, ако така си учи уроците.

Вечерта разчерта цялата кухня на квадрати. Пътечките от прах за зъби превърнаха терасата в страница от тетрадка по аритметика.

— Остави това… — казваше мама. — По-добре да беше прочела нещо от буквара. Няма никакви човечета!

— Има — отговори Яна. — И още как има! Утре сутринта ще видим.

Мама, разбира се, можеше да не й разреши. Но заради тези човечета Таня беше станала много послушна: и спеше, и ядеше, така че мама реши да не спори. Още повече момиченцето обеща само да измете пътечките и даже да измие пода.

Когато всички в къщата заспаха, Хладилин каза на радиомайстора:

— Хайде да вървим у вас да поставим четката.

— Да вървим, и то веднага — отвърна Новините на Деня. — Имаме късмет, че досега не са пускали грамофона.

Майсторите взеха инструментите, четката и тръгнаха.

— А ти няма да мърдаш оттук! — каза Хладилин на момчето. — Днес може би ще доведат Буре.

Като си осветяваха пътя с фенерче, двамата майстори тръгнаха от хладилника към радиото. Хладилни носеше четката на гръб, като я държеше с две ръце за жицата, както селяните носят чувалите със зърно.

— Стоп! — изведнъж каза радиомайсторът. — Виждаш ли?

Пътят им беше преграден с пътечка от прах за зъби. Те тръгнаха в обход. Но и от другата страна също такава пътечка им пресичаше пътя.

— Не може да се мине — каза Новините на Деня. — Загазихме! Ама че упорито момиче!

— Наредихме се! — съгласи се Хладилин. — Ами сега! Дали да не вземем да си направим кокили, за да можем да прекрачваме през тях?

— Ще се наложи — каза Новините на Деня. — Ако не измислим нещо друго.

Майсторите се върнаха в хладилника.

— Само че докато ги направим, ще мине половината нощ! — вайкаше се радиомайсторът. — Ще успеем ли?

И тогава Прахосмукачев се сети:

— Качете се на мишките. Няма защо да стоят без работа! Нека и ние да си имаме кавалерия.

— Добре го измисли! На конете!

Новините на Деня набързо измайстори от тънки жички юзди, от лепенки — седла, а от гайчици — стремена.

— Експлоататори! — възмущаваха се Андреевците Андреевичи. — Потисници! Нищо, нищо! Това ще ви струва две колелца салам повече. В никакъв случай няма да се съгласим на бисквити!

— За тебе има важна задача — каза Хладилин на момчето. — Трябва да се направи подземен изход. Страхувам се, че скоро ще ни потрябва. Това е. Довиждане. Бъди внимателен.

Прахосмукачев се хвана за работа.

Бр-р-рррррррр! — бръмчеше електрическата бургия в ръцете на момчето. Той направи дупчици в пода. А после с малко трионче започна да изрязва пътечки от една дупчица до друга. След известно време люкът беше готов. Момчето отмести изрязания кръг и легна на пода, за да погледне долу. Тогава от дупката се показаха бели мустачки и се измъкна моторът на кралския автомобил — мишлето Вася.

— Здравейте, гаранционни! — каза то. — Идвам при вас. Лоша работа! Срещу вас се готви нападение!

А майсторите през това време работеха. Добре, че бяха двама. Сам човек за нищо на света не би могъл да свърши такава трудна работа. Новините на Деня с всички сили отместваше плоската пружинка. А Хладилин поставяше въглената четка в гнездото й. Най-после тя щракна и застана на мястото си.

— А сега трябва за всеки случай да демонтираме стаята ти — каза Хладилин. — Може да се наложи да бягаме. Не трябва да оставяме никакви следи.

— Доколкото виждам, някои могат не само да нарушават инструкциите, но понякога и да ги спазват — заяде се радиомайсторът. — Ти се заеми със стаята, а аз ще проверя всичко останало. Че и без мене всичко да работи. Гаранционният ми срок още не е изтекъл!

Те се хванаха на работа. Новините на Деня преглеждаше радиолампите, съпротивленията, различните намотки и кондензатори. От някои неща изтриваше прахта, други сменяше. А Хладилин разглобяваше панелите на стаята. Отвинтваше мебелите и ги подаваше на радиомайстора. И всичко това незабележимо се разпределяше из радиоапарата.

Самоварът се превърна в калпак за радиолампа, червеният диван — в изолационна подложка за мотора, а масата и стенните панели — и капаци на трансформатора за високо напрежение.

Майсторите за последен път огледаха стаята и слязоха на пода, където ги очакваше мишата кавалерия, привързала за крака на масата. Яхнали мишките, те се върнаха в хладилника.

— Чухте ли? — посрещна ги момчето. — Срещу нас се готви нападение!

— Ама че новини! — каза Новините на Деня. — Какво нападение?

— Ето, чуйте — Прахосмукачев ги запозна с мишлето и Вася започна да разказва.