Едуард Успенски
Гаранционните човечета (5)

Пета глава
Яна и Юшечка

На сутринта, щом момиченцето Таня се събуди, изтича при майка си.

— Мамо, у нас в къщи живее някой. През нощта видях.

— Кой? — попита мама.

— Малки човечета. Снощи се разхождаха с фенерчета.

— Сънувала си.

— Не, не съм сънувала — каза упоритата половинка Яна. — Защото едното ми око вече спеше, а другото не. И всичко виждаше. Съвсем истински човечета.

— Скоро е рожденият ти ден — каза майка й. — След три дни. Ще ти подаря войничета. Ще си имаш човечета.

— Човечетата са живи, а войничетата не са. Аз искам да намеря човечетата.

— Добре — съгласи се мама. — Довечера им сложи бонбон. Ако го изядат, значи ги има. А ако не, значи е било сън.

„Сигурно е било сън“ — помисли си послушната половинка Юшечка.

„За тебе може да е сън, а за мене — ни най-малко!“ — възрази й лошата половинка Яна.

Когато стопаните отидоха да се къпят, Хладилин, Буре и момченцето се измъкнаха от хладилника и се качиха на прозореца да гледат природата.

— Какви простори! — каза Прахосмукачев. — Полета. Фенери. Да можехме да отидем там!

Тогава от гората се чу високо и отчетливо „ку-ку, ку-ку, ку-ку!“.

Иван Иванович се хвана за часовника.

— Олеле! Вече е три. Какво става с моя часовник?! Изостава ли?

Кукувицата кукаше ли, кукаше. А Иван Иванович броеше:

— Петнадесет, шестнадесет… двадесет и осем! Нищо не разбирам. Нима може да има тридесет часа?… Сигурно се е счупил ограничителят й.

Другите човечета се превиваха от смях. Прахосмукачев дори започна да се търкаля по перваза.

— Ох, ох! Дръжте ме! Часовникът му изоставал! Та това е жива кукувица!

— Жива ли? — възкликна Буре. — Съвсем забравих за тях. Мисля си, щом вика „ку-ку“, значи отбелязва времето. Трябва да изтичам да доведа Машка. Нека се учи.

Машка слуша, слуша сънливо, но изведнъж опули очи и закука: „Ку-ку!“. Толкова добре и високо, че горската кукувица се учуди и млъкна.

— Какво, дадох ли ти да се разбереш! — каза Машка, отново клюмна глава и задряма.

На перваза се качи радиомайсторът.

— Чухте ли новината?

— Каква новина?

— За дъщерята на стопаните. Забелязала ни е. Бях в къщи и чух като разговаряше с майка си.

— Е, и какво? — попита Прахосмукачев.

— Нищо. Сякаш не знаеш. Щом децата разберат за гаранционните човечета, можеш да очакваш всякакви беди. Ще започнат да разглобяват всички радиоапарати и часовници, за да ни намерят.

— Така е — подкрепи го Буре. — Това момиченце още в града на два пъти се опита да измъкне Машка от часовника. Трябваше тя да кука с цяло гърло, а аз да звъня с всичка сила, за да дотичат родителите.

— А веднъж разглоби половината апарат, за да види кой говори вътре. Наложи се да приближа до нея проводниците с ток и здравата да я разтърся. За да не се пъха повече. Такива викове бяха — едва не оглушах!

— Сега иска да сложи на пода бонбон — продължи радиомайсторът. — Ако бонбонът изчезне, значи ние сме го изяли. Тогава тя ще ни търси.

— Ние няма да вземем бонбона — разтревожи се Хладилин, — но мишките…

— Ще трябва да поставим часовой за през нощта. Например мене — предложи момченцето. — За да не могат мишките да изядат бонбона.

— С часовой не става — възрази Хладилин. — Ще го отмъкнат заедно с бонбона.

— Значи ще прокараме проводници с ток — предложи Новините на Деня. — Така ще ги тресне!

— Може за през нощта да вземем бонбона при нас — каза Буре — А на сутринта да го сложим пак на мястото му.

— Добре го измисли — съгласи се Хладилин. — Точно така ще направим.

— Но това не е всичко — каза радиомайсторът. — Има още една новина. След три дни дъщерята на стопаните има рожден ден.

— Нас какво ни засяга? — учуди се Хладилин.

— Засяга ни, защото ще дойдат гости, ще пуснат грамофона, а той не работи. И веднага ще ми лепнат мъмрене по гаранционна линия.

— Вярно — съгласи се Хладилин. — Не се отчайвай. Още днес ще отидем да звъним в управлението. Ще имаме четка.

През този ден дъщерята на стопаните Таня много се измори. Защото нейната добра половинка Юшечка през цялото време помагаше на мама: изпра си рокличката, направи палачинки, изхвърли в кофата счупената чашка и изми пода в кухнята. Лошата половинка Яна също много се измори. През целия ден се пъхаше, където не трябва. Счупи чашката, изцапа си рокличката, разля вода в кухнята и замери момиченцето на съседите с палачинка.

— А сега да сложим бонбон за човечетата — каза Яна, преди да си легне.

— Не бива да ги ловим! — започна да спори Юшечка.

— Непременно трябва да ги хванем. Никой си няма човечета, а ние ще си имаме — заинати се Яна.

Тя извади един бонбон от захарницата, сложи го на пода и скочи в кревата. След пет минути момиченцето спеше.

— Танюша ни е много добричка — каза мама и я зави с одеялото. — За рождения ден трябва да й подарим котенце.