Едуард Успенски
Гаранционните човечета (4)

Четвърта глава
Парламентьори

През нощта, точно в дванайсет, гаранционните човечета слязоха на пода, извадиха фенерчетата си и започнаха огледа.

Вилата не беше голяма — две стаи и тераса, която едновременно служеше и за кухня. В кухнята имаше газова печка с бутилки, но в нея не живееше никой от гаранционните — сигурно срокът беше изтекъл. В едната стая спяха татко и мама, а в другата — дъщеричката им.

И изведнъж Хладилин видя на масата радиоапарат.

— Охо-хо! — възкликна той. — Май че и началникът ни е пристигнал. Значи ще бъде по-весело!

И наистина, от радиоапарата се измъкна сърдит и разстроен Новините на Деня. След превозването апаратът му нещо не беше наред. Стопаните бяха монтирали антената неправилно и съвсем забравиха да настроят звука. Поради това апаратът пъркаше и хъркаше, и говореше така:

— Предаваме ви, пър-хър, старинни валсове.

И огромен хор пееше:

Плавно, пър-хър, носи есен вятърът,

пър-хър, във свойта песен.

Пър-пър-пър-пър-пър-пър…

Наложи се радиомайсторът да поправя всичко това, навсякъде да се пъха и даже на два пъти го хвана ток. Най-после радиото заговори нормално, а радиомайсторът, обратно, започна да хърка и да подсвирква.

— Е, как е? Какви са новините? — попита Хладилин.

— Новините ли? Обикновени. По полетата на хър-фюю-ната започнаха хър-сенните работи. Бър-Бър. На южното хър-брежие на Крим хър-рортният сезон е в пълен разгар. Хър-зидентът на хър-лан-дия посети бър-бъро-строителиия завод.

— Не те питам за това — каза Хладилин. — Добре ли пътува?

— Нормално.

— А на мен ми се развали четката на електромотора.

— Как така? Къде гледа?

— Аз нямам никаква вина. При превозване електромоторът трябва да бъде завинтен към пода. За да не се клати. А стопаните не го направиха.

— А ти защо не го направи?

— Защото всяка негова гайка е по-голяма от мене. Не да я завинтя, да я помръдна не мога. Затова и четката се счупи — камионът много друсаше. Ти нямаш ли резервна?

— Не. Освен ако вземем от грамофона.

— Моля ти се, вземи я. Иначе утре ще включат хладилника, а той няма да работи. И с мене е свършено.

— А вдругиден ще включат грамофона и тогава с мене е свършено.

— Разбираш ли — каза Хладилин. — Извън града хладилникът е по-важен от танците. А освен това никак не ми се иска да се сърдят на заемната къща. Тя не е виновна за това.

— А кога ще ми я върнеш? — попита Новините на Деня.

— Скоро. Само да се свържа с управлението. След два дена ще ми я доставят.

— Добре, разбрахме се, макар че всичко това хич не ми харесва. Хайде първо да разгледаме вилата. После ще сменим четката.

Всичко щеше да бъде добре, но за беля момиченцето Таня не беше съвсем заспало. И все заради това толкова интересно пренасяне. Едната й половинка вече беше почти заспала и шепнеше: „Спи, опи, Танюша. Вече е късно“. А втората все не искаше да заспи и казваше: „Не спи! Не спи, Татяна! Тук има някакви човечета с фенерчета. Трябва да ги хванеш“.

Тези две половинки винаги враждуваха помежду си. Едната уговаряше Таня да бъде послушна момиченце, да не капризничи, да си прибира играчките, навреме да си ляга. А втората — обратно: да се покатери на гардероба, да удари някого с лопатката, да си отреже плитките с ножицата.

Когато побеждаваше първата половинка, наричаха момиченцето Танечка, Танюшка, Танюшечка. А когато побеждаваше втората — само Татяна. А ние ще наричаме тези половинки Юшечка и Яна. Сякаш в Таня живеят две момиченца.

Та така, Юшечка най-после заспа, а Яна дълго още кокори очи. По-точно едното око. Ох, колко интересни бяха тези човечета! Жалко, че скоро излязоха от стаята и отидоха на терасата-кухня.

— Чувате ли? — попита Хладилин. Отвън се чуваше свирене и щракане.

— Какво е това? — попита Прахосмукачев. — Милиция ли?

Хладилин се засмя:

— Това са славеи. Те винаги пеят извън града.

— Хубаво пеят. Да не им се наслушаш! — рече Буре. — Да можех да ги взема в часовника вместо Машка.

— Нищо — успокои го Хладилин, — тя ще чуе тук истинска кукувица и също ще започне да кука добре.

— Кой пее? — попита Новините на Деня.

— „Пили-пили“ ли? — уточни Хладилин. — Това е щурец.

— Не-е, не „пили-пили“, а „цър-цър-цър“.

— Май че мишки църкат.

И наистина — в ъгъла се чу писукане, някакво раздвижване и от дупката на пода изскочиха две сиви мишлета. Те делово се отърсиха, извадиха от дупката бяло знаменце и барабан, наредиха се в редица и тръгнаха. Под барабанните удари приближиха до човечетата и спряха.

— Здрасти! — каза това, което беше по-високо и държеше знамението. — Вие ли сте гаранционните?

— Ние сме — отговори Хладилин.

— Дошли сме да ви обявим война! — И по-малкото и по-дебело мишле важно заби барабана.

— Защо? — попита Хладилин.

— Ние винаги воюваме с гаранционните! Тази къща е наша — отговори високото мишле. — Тук ние сме най-важните!

— Ами вие пак си бъдете. Но защо трябва да воюваме?

— Нямаме представа. Такъв е обичаят от векове. А нашият войник не мисли: при нас, мишките, войникът изпълнява вековните обичаи. Такъв е нашият сив герой.

А малкото все удряше барабана.

— Слушай — изведнъж каза Хладилин на високото, — искаш ли сирене?

То се изпъна като струнка:

— Да живее негово величество кралят и още как!

И никак не можеше да се разбере какво и още как: кралят ли, или сиренето.

— Да вървим — каза Хладилин и поведе „сивия герой“ към къщи.

Останалите човечета обкръжиха малкото мишле. Край него се търкаляше бялото знаменце на преговорите.

— А вие къде живеете?

— А много ли сте?

— Три, четири, пет, седемнадесет, двадесет, единадесет! Толкоз! — каза то.

— А ти можеш ли поне да броиш? — попита Новините на Деня.

— Как иначе! Едно, две, три, четири, двадесет и едно, петнадесет, триста! И още.

— Блестящо! — разсмя се радиомайсторът.

— А вие зли ли сте? — попита Прахосмукачев.

— Ние ли? — отвърна с въпрос мишлето и започна да се оглежда. Личеше си, че се чувствува неудобно и му се ще да се прибере в къщи. — Ние сме такива… какви… като един… всички. Ето! За всички!… Напред!

Върна се Хладилин с високото мишле. Изглеждаше, че добре се бяха сприятелили. „Сивият герой“ носеше под мишница парче сирене, а в свободната си лапа — кръгче салам. Затова нямаше как да вземе бялото знаме на преговорите.

Тогава пъхна парчето салам в устата на помощника си и строго му заповяда:

— Да не си посмял да отхапеш! Да се достави жив!

Сега лапата му се освободи и то вдигна знаменцето.

— А вие много ли сте, началник? — попита Хладилин.

— Ние сме точно двадесет и девет. И името ни е легион!

— А как се казвате? — попита Буре. — Вие и вие.

— Мишкин и Подмишкин. Лейтенанти от кавалерията!

И под звуците на барабана мишлетата се оттеглиха. При което малкото все се обръщаше наляво, накъдето го теглеше парчето салам. Сигурно му беше много трудно да държи салама, без да си отхапе.

— Даже кавалерия си имат — тъжно каза Буре.

— Глупости! — възрази Хладилин. — Докато имаме салам и сирене, няма защо да се боим от никакво сражение. Е, Иван Иванович, харесва ли ти на вилата?

— Не зная — отвърна Буре. — Необичайно е някак, като в чужбина.

— А вие били ли сте в чужбина? — попита Новините на Деня.

— Не, не съм бил — каза Буре. — Затова е необичайно.

— Е, добре, поразходихме се, стига толкова — каза Хладилин. — Да вървим да сменяме четката.