Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Гарантийные человечки, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Халачева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Редакция
- maskara (2015)
- Източник
- detstvoto.net
Издание:
Едуард Успенски. Крокодилът Гена и други приказки
Руска. Първо издание
Издателство Отечество, 1983
Редактор: Жела Георгиева
Художествен редактор: Георги Нецов
Рисунки: Г. Калиновски
Коректор: Цанка Попова
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
На полилея
На сутринта Татяна внимателно изследва всички тебеширени пътечки.
— Мамо, мамо! Ела тук. Има човечета! Има човечета! Ето, моля, оставили са следи!
— Как така следи? — попита Хладилин радиомайстора. — Ти да не си слизал от коня?
— Не, не съм слизал. Просто моето мишле беше по-ниско. И аз сигурно съм закачил с крака пътечката.
— Виждам миши лапички — с тревога каза мама. — А колкото до следи от човечета, съмнявам се.
— А пък аз не се съмнявам! — викаше момиченцето.
— Всичко това са глупости! — каза мама. — Тридесет години живея на този свят и нищо подобно не съм чувала. Но май наистина ще ти подаря котенце.
— И котенце е добре! И човечета е добре! — танцуваше момиченцето. — Сега вече непременно ще ги намеря. Те се крият някъде около хладилника.
— Първо закуси — каза мама. — И си помисли: има ли смисъл да ги ловиш, щом се крият от тебе?
Момиченцето веднага се умърлуши.
— Знаеш ли, мамче, май че няма смисъл. Просто ми се иска да ги видя как живеят там. И аз не мога да разбера откъде се взе у мене това ловителство. Ще ги погледам и ще ги пусна.
Все пак лошата половинка Яна невинаги надделяваше. Юшечка също имаше право на глас.
Гаранционните седяха на полилея и си блъскаха главите: как да слязат долу, как да се измъкнат от капана?
А в къщата с пълна пара вървеше подготовката за рождения ден. Купуваха се продукти, миеше се пода и момиченцето Таня все подканяше майка си:
— Мамо, мамо, непременно отмести хладилника. Виждаш ли колко прах има зад него.
— Измислих! — изведнъж каза Хладилин, седейки на края на полилея. — Има изход. Ще направим парашути.
— Как ще ги направим? — възрази Новините на Деня. — Нямаме даже плат.
— Не ни трябва никакъв плат. Ще ги направим от нитроемайллак. Виждате ли тези големи крушки?
— Виждаме ги.
— Ще покрием върховете им с нитроемайллак от пулверизатора. Боята ще изсъхне и ще се образува ципа. И тогава, моля, сваляш я и получаваш парашутен купол!
— Но нали ще залепне за стъклото? — каза Новините на Деня. — И по никакъв начин няма да може да се свали.
— Нищо подобно — възрази Хладилин. — Гледайте колко прах има по крушките. Боята дори няма да стигне до стъклото… Хайде на работа!
Той извади флакончето с пулверизатора и щом стопаните излязоха някъде, внимателно започна да покрива върха на крушките с боя. Слой след слой. Нитроемайллакът много бързо изсъхваше и направо пред очите на човечетата се получаваха бели парашутни куполи. Оставаше им само да ги свалят като кожичката на гъба масловка.
— Ура! — извика Прахосмукачев. — Спасени сме! — Защото да направят въжета от резервното кълбо проводник, беше просто като фасул.
Рожденият ден на Таня мина чудесно. Гостите пяха, танцуваха и изобщо, всякак се веселиха. И какво ли не подариха на момиченцето. И кукла, и боички, и камионче, и нова немска перална машина играчка.
— Интересно, дали в нея има гаранционен? — попита Прахосмукачев. — Да можехме да си поговорим.
— Разбира се, трябва да има — каза Буре.
— Не ми се вярва да има някой — каза Новините на Деня. — Децата много често разглобяват играчките до винтче. Опасно е да бъдеш там.
— Мамо — попита Таня, — а ти защо нищо не ми подари?
— Ще имаш подарък — каза мама. — Котката на една моя колежка роди котенца. Но още са мънички. Като се приберем в града, те вече ще са пораснали и ще си вземем едно. А сега твоят подарък още не може да ходи.
— О-о, мамче, колко е хубаво! — заподскача Таня. — Каква прекрасна майка си имам! Най-подаръчната! Най-умната!
Най-после дойде вечерта. А с нея и тишината. А после настъпи лунна нощ. И всички в къщата дълбоко заспаха.
Гаранционните със закачени парашути чакаха на края на полилея.
Дочу се тропане на нокти и в средата на стаята се измъкна бялото мишле Вася.
— Ей, гаранционни, слизайте, зная къде е вашата Машка!
Човечетата като по команда скочиха долу.
Навън беше топло и необичайно. Светеше ококорената луна.
По канавката край пътя човечетата се измъкваха към края на селото.
Там, в последната къща, според сведенията на мишлето Вася, прекарвала цялото си свободно време лекомислената кукувица Машка. Защото в тази къща също имало старинен часовник. В часовника също живеела кукувица. Наричали я, по-точно наричали го Петка.
Гаранционните се промъкваха през гъстата трева, стараеха се да не се показват по откритите места.
— За първи път вървя така — каза Иван Иванович.
— Пък аз колко пъти! — каза Новините на Деня. — Хеликоптерите не могат да летят надалече, та се налага да се прибираме в завода пеша и на автостоп.
Той вървеше отпред, проправяше път и се оглеждаше дали няма някаква опасност — котка или пък бухал. Пред себе си държеше двете жички на кондензатора, а самият кондензатор беше в раницата. Шествието завършваше Хладилин с пулверизатора в ръце.
Не се мяркаше нито котка, нито ястреб. И изобщо нямаше особени приключения. Само един закъснял нощен и глупав пуяк се опита да ги клъвне. Но радиомайсторът приближи до него жичките и шестте килограма пуешко ужасени се понесоха в неизвестна посока.
Ето я и последната къща. Вратата е затворена, а прозорците са заковани. Но мишлето знаеше всички входове и изходи. То повдигна дъската под вратата и човечетата се вмъкнаха вътре.
— По-рано живеехме тук — каза Вася. — Докато стопаните не се преместиха в града.
В къщата беше чисто и празно. В голямата стая висеше старинен часовник.
Човечетата се развикаха и разшумяха и отгоре се спусна въжена стълба.
Стопанинът си беше в къщи. Плещест белобрад старец. Посрещна гостите на долната площадка, като придържаше за синджир огромен паяк. В ръката си държеше запалена свещ.
— Тихо, Бац-Бац! Марш на място! На кого говоря!
Паякът с недоволно ръмжене се прибра в колибата си — един тъмен ъгъл на часовника, покрит с паяжина.
— Сергей Сергеевич Мозер — представи се стопанинът и дълбоко се поклони.
Той бързо сложи самовара и започна да черпи пришълците. Но категорично отказа да даде Машка.
— Това е като с гълъбите — каза той. — Аз я примамих. Беше ваша, стана наша. Друг път си отваряйте очите. А пък сега аз си имам двойка.
Старецът излезе интересен. Беше свикнал със самотата и тя не му тежеше, както не тежи на старите лесничеи и пчелари. И изобщо, живееше по-скоро като селянин, отколкото като майстор. Даже пчели си имаше. По-точно, оси.
Буре вече съвсем се беше отчаял, но Прахосмукачев намери изход.
— А може ли да я разменим? — попита той стареца.
Дядото недоверчиво го погледна:
— А срещу какво?
— Срещу това — и той извади от раницата си пружината. Очите на Мозер светнаха. Пчелите са си пчели, природата си е природа, но все пак той си беше майстор. И то не какъв да е, ако се съди по това колко години работеше часовникът му и как изглеждаше.
— Виж ти, дяволи хитри! — каза той. — Добре, взимайте си вашата глуповичка!
Той излезе от стаята и донесе опулената Машка. Кукувицата видя Буре, запляска с крила и радостно кацна на рамото му.
— Край — каза Хладилин. — Хайде да се сбогуваме.
Мозер ги изпрати до стълбата. Задържа Бац-Бац и им пожела добър път. Вече се развиделяваше.
— Е, а по-нататък? — попита Буре, когато излязоха от къщата.
— Много просто — отговори Хладилин. — Тръгваме към най-близкото шосе. Там на километричния камък правим знак. Поставяме отгоре цвете и чакаме.
— Какво чакаме?
— Ще видите.
И ето, вече цял час стоят до километричния камък. Върху камъка има цвете. А те чакат.
Бу-у-у-у! — разнесе се в далечината бучене на мотор. Показа се новичък, като от витрина, камион.
— Пригответе се! — нареди Хладилин.
И наистина, изведнъж камионът започна да пухти, да киха, да се тресе и рязко да намалява скорост. До километричния камък спря.
От кабината излезе млад недоумяващ шофьор, отвори капака и зачовърка нещо в мотора.
— Какво му стана? — говореше си той, почесвайки се по врата. — Вървя, вървя и изведнъж… Съвсем нов мотор. Още не му е изтекла гаранцията.
Тогава от мотора на камиона до предното колело падна въжена стълба. Човечетата взеха раниците си и скочиха вътре. И заедно с тях, разбира се, Вася.
— По-бързо, по-бързо! — подканяше ги малко човече в черен комбинезон. То стоеше горе.
Пътниците се озоваха в доста уютна, макар и малко изцапана с масло стая-работилница. И щом влязоха, стопанинът веднага изчезна. След две минути моторът отново запя песента си и тръгнаха.